Поемам въздух и очи притварям

Стихотворение на болгарском языке

Поемам въздух и очи притварям
в море от разлюляна тишина.
Отново леко и с усмивка плавам
към детството – любимата страна.

Долавям мириса на чернозема,
изпил дъжда след летните мъгли.
Потрепват житни класове, допрени
от слънчеви невидими стрели.

Далечна необятност златокоса!
Отдавна е потънала в трева
пътеката на стъпките ми боси
и други са пътеките сега.

А онзи малък тайник до дървото,
във който криех важните неща,
потънал е в усмивката широка
на помъдряла с времето душа.

Под сянката на старата черница
едно момиче с книгата седи,
докосва страниците като птици
и се унася в мисли и мечти.

По жицата понякога се вглежда,
за бяла лястовица. И така
заспива – с неизменната надежда
за изцелението на света.

Целува го с черешов дъх зората,
но аз усещам, че целува мен.
Очи отварям… Аз съм светлината,
с която е изпълнен този ден.

© Бисерка Каменова