Орфей се спусна в царството на Хадес

Стихотворение на болгарском языке

Орфей се спусна в царството на Хадес
изгубена любов да възкреси.
Заглъхна песента му. Тъжен залез
повтори ехото: „Къде си ти?“.

С плачевни струни лирата повика
най-хубавото име на света.
Орфей ридаеше за Евридика,
завинаги прегърнала смъртта.

Той пееше и вярваше, че скоро
ще я намери в долната земя.
Пригласяше му приглушено Хорът
на сенките, затворени в тъма.

Все свиреше. А виещата болка
като слепец го водеше в мъгла –
подземна и неясна обиколка,
с неспирния копнеж на песента.

И звуците отключиха вратите…
Чу Персефона молещия зов –
послания, изпълващи душите
с отблясъци на нежната любов.

Ръката на царицата се вдигна,
посочи вляво тайната врата.
Забързано Орфей до нея стигна,
отвори я, подвластен на мига.

Видя обичната си Евридика,
отровена с целувка на змия,
и влюбеното му сърце извика.
Разбуди Хадес. Всичко онемя.

Подземният върховен повелител
бе също покорен от песента.
Той бе разбрал, че земната обител
е люлката на тази красота.

С гръмовен глас изрече свойта клетва:
„Вървете там – във горната земя!
Ще тръгнеш пръв, а тя ще те последва.
Не се обръщай в царство на тъма.

Обърнеш ли се – в миг ще я загубиш.
Тя ще остане сянка на нощта.
Изпращам Хермес с теб по пътя труден.
Това е моят дар – за песента“.

И кимна Хадес. После ги прокуди.
Пътеката им бавно освети.
А сенките подскочиха учудени
и пееха: „Обичай и върви!

Назад не гледай – следвай светлината!
Оттатък е спасителният брод.
Тя – любовта – понякога е сляпа.
Затуй върви и следвай своя ход“.

И тръгна той. Копнежът го погълна.
Усещаше дъха и като цвят.
Не устоя – през рамо се обърна,
и случи се съдбовният обрат.

При сенките остана Евридика,
Орфей се върна в горната земя.
Поляната, изпъстрена с иглика,
запомни песента за любовта

и мъката от хлопналите двери,
и онзи вик – в погубения миг.
А Времето – ефирната мистерия –
запази всичко в стих, легенда, мит…

© Бисерка Каменова