Николай Гумилев - Душа и тело

I.

Над городом плывет ночная тишь,
И каждый шорох делается глуше,
А ты, душа, ты всё-таки молчишь,
Помилуй, Боже, мраморные души.

И отвечала мне душа моя,
Как будто арфы дальние пропели:
«Зачем открыла я для бытия
Глаза в презренном человечьем теле?

Безумная, я бросила мой дом,
К иному устремясь великолепью,
И шар земной мне сделался ядром,
К какому каторжник прикован цепью.

Ах, я возненавидела любовь —
Болезнь, которой все у вас подвластны,
Которая туманит вновь и вновь
Мир, мне чужой, но стройный и прекрасный.

И если что еще меня роднит
С былым, мерцающим в планетном хоре,
То это горе, мой надежный щит,
Холодное презрительное горе».

II.

Закат из золотого стал как медь,
Покрылись облака зеленой ржою,
И телу я сказал тогда: «Ответь
На всё провозглашенное душою».

И тело мне ответило мое,
Простое тело, но с горячей кровью:
«Не знаю я, что значит бытие,
Хотя и знаю, что зовут любовью.

Люблю в соленой плескаться волне,
Прислушиваться к крикам ястребиным,
Люблю на необъезженном коне
Нестись по лугу, пахнущему тмином.

И женщину люблю… Когда глаза
Ее потупленные я целую,
Я пьяно, будто близится гроза,
Иль будто пью я воду ключевую.

Но я за всё, что взяло и хочу,
За все печали, радости и бредни,
Как подобает мужу, заплачу
Непоправимой гибелью последней».

III.

Когда же слово Бога с высоты
Большой Медведицею заблестело,
С вопросом: «Кто же, вопрошатель, ты?»
Душа предстала предо мной и тело.

На них я взоры медленно вознес
И милостиво дерзостным ответил:
«Скажите мне, ужель разумен пес,
Который воет, если месяц светел?

Ужели вам допрашивать меня,
Меня, кому единое мгновенье —
Весь срок от первого земного дня
До огненного светопреставленья?

Меня, кто, словно древо Игдразиль,
Пророс главою семью семь вселенных
И для очей которого, как пыль,
Поля земные и поля блаженных?

Я тот, кто спит, и кроет глубина
Его невыразимое прозванье:
А вы — вы только слабый отсвет сна,
Бегущего на дне его сознанья!

1919 г.

I.

Нощ плува над града във тишина.
Заглъхва всеки шум и людски говор.
А ти, душа, мълчиш, и все така.
О, Боже, помилуй души от мрамор.

И промълви душата ми – в небето
далечна арфа сякаш бе запяла:
„Защо отворих аз за битието
очи в презряното човешко тяло?
 
Безумна аз, оставих своя дом,
към друга прелест устремих се рано.
И земното кълбо стана ядро, 
към него съм с вериги прикована.

Ах, как възненавидих любовта!
Тя болест е и всички са подвластни.
И пак, и пак, във нейната мъгла
чужд свят провиждам: строен и прекрасен.

И ако нещо свързва моя път
със към миналото, в трепнал хор планетен,
това е хладната, презряна скръб –
надежден щит за мен, тук под небето.“

II.

Прелива залезът от злато в мед.
Ръжда зелена облаците скрива.
И казах аз на тялото: „По ред
дай отговори на душата жива!"

И тялото ми промълви тогаз,
обикновено тяло, с кръв гореща:
„Какво е битие не зная аз,
но знам — „любов" го назовават вещо.

Обичам аз солените вълни,
във вик на литнал ястреб да се вслушам,
да ме упойва дъх на равнини,
с жребеца необязден да препусна.

Обичам и жената… В миг на страст
очите й притворени целувам,
опиянен, като в предбурен час,
отпил от извора, да се лекувам.

Ала за всичко взето наведнъж —
печал, копнеж и радост безогледна —
аз ще платя, тъй както всеки мъж,
със гибел безвъзвратна и последна“.

III.

И Божието слово заблестя
като съзвездие в небето нямо.
С въпроса: „Кой си, дето питаш?" – тя,
душата с тялото пред мен застана.

Аз ги огледах с поглед милостив
и дръзко им отвърнах със словата:
„Кажете, умен ли е песът див,
щом лае, ако светла е луната?

Нима въпрос задавате на мен,
комуто миг единствен отреден е?
Миг. Само миг — от първия ми ден
до огненого светопреставление

И аз, като дървото Игдразил,
с главата си пробих седем вселени,
и за очите ми са прах и дим
полята земни, земни и блажени.

Аз спящият съм. Крие дълбина
неизразимото по смисъл звание.
А вие — слаб отблясък на съня,
от дъното на спящото съзнание".

© Перевод на болгарский: Бисерка Каменова

Бележка:
Игдразил – свещено дърво в скандинавската митология, символ на Вселената. Клоните му приютяват богове, хора и митични същества, а корените му се спускат в различни митологични светове. Олицетворява вечния цикъл на живот, смърт и съдба.