За смисъла на битието

Стихотворение на болгарском языке               

Свету Пастернака посвящается

„Снег идет, густой-густой.
В ногу с ним, стопами теми,
в том же темпе, с ленью той
или с той же быстротой,
может быть, проходит время?“
Борис Пастернак, „Снег идет“

За смисъла на битието
пак размишлявам сред снега.
Отново с царствен плащ небето
докосва земната снага –
като прокрадващ се чудак
от зимен стих на Пастернак.

Припомням си, че всичко важно
градих навреме с труд и чест.
Рояк заблуди маловажни
като снежинки падат днес
и се топят, ала остава
онази жизнена представа,

която бавно, неизбежно
наивността ми зачертава
и със усмивчица небрежна
надежда нова подарява.
Далече се извива път,
а покрай мен вали снегът.

Заглъхват с бързотечен ритъм
мелодиите на мечтите.
Години във косите сплитам,
подреждам важните събития –
възторзите на младостта,
вихрушките на любовта.

И питам се къде отивам,
с кого споделям моя век,
и себе си ли преоткривам?
Снегът се стеле мек и лек.
Блещукат бисери в тревата.
Как се постига свободата?

Във мен събуди се детето,
което вярва на света
и за което битието
е топла майчина ръка.
То безразсъдно казва „мога“,
без капка страх или тревога.

Снегът и слънцето събуди,
а то накичи с изумруди
короните на две дървета
и трепетликата в сърцето.
Усмихвам се от светлина
в безвремие и тишина.

Небето също се засмя,
снегът полека-лека спря.
Чернее мократа следа.
По нея тръгвам и вървя,
повярвала, че свободата
е белият простор в душата.