Антология на руската поезия. Руски поети от ХІX век, А-Д
В раздела са включени 136 превода от 65 руски поети, творили през ХІX в.
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
А-Д – 136 превода от 65 руски поети http://stihi.ru/2020/12/04/7
Е-М – 101 превода от 46 руски поети http://stihi.ru/2020/12/05/4
Н-Я – 70 превода от 41 руски поети http://stihi.ru/2020/12/06/3
Общо за ХІX век – 307 превода от 152 руски поети
СЪДЪРЖАНИЕ
Аким Нахимов
Глупак и скъпоценен камък / Дурак и драгоценный камень
Пчела и оса / Пчела и оса
Александър Баласогло
Разделяне / Раздел
Александър Бенитцкий
Отговор / Ответ
Към статуята на Амур / К статуе Амура
Щастие / Счастие
Александър Бестужев
На Муравьов-Апостол / Муравьеву-Апостолу
Дъжд / Дождь
Александър Воейков
Послание към Н. И. Гнедич / Послание к Н. И. Гнедичу
Александър Востоков
Кога ли, мили друже / Когда-то, милый друг
Руснак съм аз – на вярност и на вяра властен / Я – русский: верности и веры не нарушу
Александър Грибоедов
От ума си тегли (действие ІV, явление 14) / Горе от ума
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Александър Измайлов
Епиграми / Эпиграммы
Александър Мешчьовский
Любимата до мен / Присутствие милой
Към класика Бавий / К классику Бавию
Александър Навроцкий
Ермак / Ермак
Александър Одоевский
От спомените детски / Из детских всех воспоминаний
Луна / Луна
Животът ни звънлив е смях / Звучит вся жизнь, как звонкий смех
Как теб да забравя / Тебя ли не помнить
Александър Палм
Прощално желание / Напутное желание
Александър Полежаев
Съдбата в детството ми ме посече / Судьба меня в младенчестве убила
Александър Пушкин
Exegi monumentum / Exegi monumentum
Кавказ / Кавказ
Облак / Туча
Затворник / Узник
Дар напразен, дар случаен / Дар напрасный, дар случайный
Град разкошен, град мой беден / Город пышный, город бедный
Глух глухия при съдия без слух нападна / Глухой глухого звал к суду судьи глухого
Анчар / Анчар
Зимна вечер / Зимний вечер
Черният шал / Чёрная шаль
Демон / Демон
Към Чаадаев / К Чаадаеву
Конят / Конь
Обичах ви / Я вас любил
Към клеветниците на Русия / Клеветникам России
Зимно утро / Зимнее утро
Мадона / Мадонна
Моята епитафия / Моя эпитафия
Мой друже, време е! / Пора, мой друг, пора!
Завръщането на господаря император от Париж през 1815 г. / На возвращение государя императора из Парижа в 1815 году
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Александър Струговшчиков
Романс / Романсь
Александр Яхонтов
Молитва / Молитва
Алексей Апухтин
Любов / Любовь
Ни отзив, ни привет, ни дума няма / Ни отзыва, ни слова, ни привета
Алексей Жемчужников
Отдавна изморен, по пътя ходя / Уже давно иду я, утомленный
Есенни жерави / Осенние журавли
Алексей Жуковский
Скали като полк великани вървят / Как полк великанов, проходят скалы
Алексей Колцов
Два живота / Два жизни
Малкият чифлик / Хуторок
Въздишка на гроба на Веневитинов / Вздох на могиле Веневитинова
Алексей Мерзляков
Обичаше ме ти / Меня любила ты
Алексей Плешчеев
В тез дни: ни злоба, ни любов / Есть дни: ни злоба, ни любовь
Тревичката зеленее / Травка зеленеет
Алексей Тимофеев
Раздяла / Разлука
Алексей Толстой
Избра ме Господ за борбата / Господь, меня готовя к бою
На шумния бал / Средь шумного бала
В морето вълна след вълна / Колышется море, волна за волной
Алексей Хомяков
На Русия / России
Андрей Подолинский
Пак твоята ръка в ръката ми лежи / Еще твоя рука в руке моей лежит
Андрей Тургенев
А вий, които в него радости открихте / А вы, которы в нем отраду находили
Надпис към портрета на Гьоте / Надпись к портрету Гете
Анна Барикова
Знай, великите истини земни не се дават даром / Все великие истины миру даются не даром
Анна Бунина
Обещание към страдащия от безсъние / Обещание страждущему бессонницею
Минувач и господарски слуга / Прохожий и господский слуга
Антон Делвиг
Вдъхновение / Вдохновение
Аполон Григориев
Раздяла – ще се срещнем ли отново / Расстались мы – и встретимся ли снова
О, говори поне ти с мен / О, говори хоть ты со мной
Аполон Майков
Когато в плен на мъка ненаситна / Когда гоним тоской неутолимой
Къде е щастието / В чем счастье
Арсений Голенишчев-Кутузов
И нявга сред тълпа ликуваща и дива / Порой, среди толпы ликующей и праздной
Между четири стени / В четырех стенах
Афанасий Фет
Тиха степ в нощта шепти / Тихо ночью на степи
Сияйна нощ. В градината луна / Сияла ночь. Луной был полон сад
Борове / Сосны
Въздушният град / Воздушный город
Доволен, че в душата лъч блести / Доволен я на дне моей души
Юноша с поглед блестящ / Юноша, взором блестя
Борис Алмазов
Художник / Художник
Василий Жуковский
Възпоменание / Воспоминание
Чучулига / Жаворонок
На дебелия егоист / Толстому эгоисту
На пияницата / Пьянице
На завоевателите / Завоевателям
Птичката / Птичка
Василий Колосов
За кончината на княза италийски, граф Аркадий Александрович Суворов-Римникски / На кончину князя италiйскаго, графа Аркадiя Александровича Суворова-Рымникскаго
Василий Красов
Спомен / Воспоминание
Василий Курочкин
Отрано заживяхме / Мы рано стали жить
Василий Попугаев
Към спокойствието / К спокойствию
Към славея / К соловью
Василий Пушкин
Гълъбицата / Голубка
Обичам и не обичам / Люблю и не люблю
Василий Сиротин
Улицата / Улица
Василий Туманский
Одеса / Одесса
Василий Чуевский
Гори, гори, моя звезда / Гори, гори, моя звезда
Виктор Мюр
Нощ / Ночь
Виктор Тепляков
Любов и ненавист / Любовь и ненависть
Вилхелм Кюхелбекер
Попътна песен / Песня дорожная
Владимир Бенедиктов
Черен цвят / Чёрный цвет
Пиши, поет / Пиши, поэт
Владимир Дал
Руски пословици и поговорки за жената / Русские пословицы и поговорки о женщине
Руски пословици и поговорки за съда / Русские пословицы и поговорки о суде
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Владимир Жемчужников
Към тълпата / К толпе
Владимир Раевский
Аз досега с мечта лъжлива заслепено / Так ложною мечтой доселе ослепленный
Владимир Соловьов
Епитафия / Эпитафия
Старата песен в сърцето се лей / Старую песню мне сердце поет
На стария приятел / Старому другу
Макар вовек с невидими вериги / Хоть мы навек незримыми цепями
Из писмо / Из письма
Владимир Шчиглев
Цяла нощ пред прозореца мой / Я всю ночь просижу у окна
Гавриил Батенков
Затворник / Узник
Гаврил Каменев
Expromtum / Expromtum
В буря свирепа роза загина / Бури свирепством роза погибла
Гаврила Державин
Бог / Бог
Модна духовитост / Модное остроумие
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Денис Давидов
На генералите, танцуващи на бала при моето заминаване на война през 1826 г. / Генералам, танцующим на бале при отъезде моем на войну 1826 года
Бородинското поле / Бородинское поле
Дмитрий Веневитинов
Животът / Жизнь
Сонет / Сонет
Дмитрий Горчаков
Станси / Стансы
Дмитрий Минаев
Московска легенда от ХIХ век / Московская легенда ХIХ века
Дмитрий Ознобишин
Венец / Венок
Светът на фантазията / Мiръ фантазiи
Дмитрий Садовников
Към Волга / К Волге
Дмитрий Трилунний
Моята молитва / Моя молитва
Предразсъдъци и просвещение / Предрассудки и просвещение
Вопъл на съвестта / Вопль совести
Дмитрий Хвостов
Врана и сирене / Ворона и сыр
На Переславл-Залеското езеро / Озеру Переславля-Залесского
Дмитрий Цертелев
Ний дълго съвместно по общ път вървяхме / Мы долго шли рядом одною дорогой
На А. А. Фет / А. А. Фету
---------------
Аким Нахимов
Руският и украински поет, сатирик и драматург Аким Нахимов (Аким Николаевич Нахимов) е роден на 8/19 септември 1782 г. в селище близо до Харков. Учи в пансиона за благородници към Московския университет, завършва факултета по словесност при Харковския университет (1808 г.). Няколко години (до 1811 г.) преподава граматика, живее във фамилното имение. Пише от младежките си години, но има много малко публикации в периодичния печат; съчинява басни, лирични и философски стихове, похвални оди, сатирични и комични поеми, злободневни статии и епиграми. Сатирата му е проникната от простодушно-грубоват хумор. За първи път съчиненията му са издадени през 1815 г. след смъртта му. Умира на 18/30 юли 1814 г. в с. Шейчино, Харковска област.
ГЛУПАК И СКЪПОЦЕНЕН КАМЪК
Необработен рядък скъпоценен камък
попадна при един глупак.
Глупакът с устрем на минералог го хвана,
погледна камъка и го захвърли пак.
В таланта тъй не всеки бисера намира,
глупакът го не вижда или го презира.
ДУРАК И ДРАГОЦЕННЫЙ КАМЕНЬ
Не полированный, но очень драгоценный,
Попался камень дураку.
Глупец, как видно, был минералог отменный,
На камень посмотрел и зашвырнул в реку.
И дарования ценить не всякий знает;
Глупец не видит их, иль, видя, презирает.
-----
ПЧЕЛА И ОСА
Осата на пчелата рече:
„Отдавна ти завиждам, как тъй вечно
отричани сме ний,
обичани сте вий,
макар че вашто жило също плаши хора
и по-добре от нас ги жилите подред!”
„Не споря, жилим ги – пчелата отговори, –
но ни обичат, щом обичат мед!”
Пчелата – на полезни басни съчинител,
осата – шут креслив, безмозъчен хулител.
ПЧЕЛА И ОСА
Оса Пчеле так говорила:
„Давно во мне ты зависть возбудила,
Наш род везде гоним,
Ваш род везде любим,
Хоть также вашего боится всякий жала,
И лучше нас ещё умеете язвить!”
– „Не спорю, что язвим! – пчела ей отвечала.
– Но, мёд любя, нас можно ль не любить?”
Пчела – то критики полезной сочинитель;
Оса – безмозглый шпынь, завистливый хулитель.
---------------------------------------------
Александър Баласогло
Руският поет и публицист Александър Баласогло (Александр Пантелеймонович Баласогло) е роден на 23 октомври/4 ноември 1813 г. в гр. Херсон. От 13-годишен е юнга в Черноморския флот, участва във войната с Турция от 1828-1829 г. Посещава лекции за изучаване на източни езици в Петербургския университет. След 1835 г. работи в Министерството на народната просвета, Комитета за чуждестранна цензура и Министерството на външните работи. Публикува в издания като „Чтения в обществе истории и древностей Российских при Московском университете”, „Николаевский вестник” и др. Издава енциклопедичната поредица „Памятники искусств и вспомогательных знаний” (1840-1843 г.). През 1849 г. е арестуван заедно с Фьодор Достоевски по т.нар. дело на петрашевците и е интерниран. След 1857 г., когато от него е снет полицейският надзор, работи като преподавател по история и география. Автор е на стихосбирката „Стихотворения Веронова” (1838 г., в съавторство с Петр Норев), на няколко брошури с поезия, на съчинения като „Буква ;. Руководство к употреблению” (1847 г.), „Об изложении наук” (1848 г.), „Исповеди” (1848 г.), „Обломки” (1875 г.) и др. Умира на 18/30 януари 1893 г. в гр. Николаев. Голяма част от творчеството му е изгубена.
РАЗДЕЛЯНЕ
Живейте, вий деца на суетата,
сред балове и облекла шикозни,
оркестър струнен, блик от красота,
галоп и валс, и аромат на рози.
Кръжете в танца си в среднощен час,
почивайте си в тиха нега късна,
бях тигър в клетката ви, но от вас
в далечни набези се аз откъсвам!
Слухът ви е в краката; чувам вън
прегракнал вой на есенния вятър –
не съм ли там, където с гневен звън
гора бунтува, бич е за водата?
На суетата вечно вий сте гост
сред парк и зала с веселяци много,
там тъне ум, цвърчат шеги, към тоз
разврат приличието гледа строго.
А аз съм сам – в свят ням и пуст съм аз,
под свод кънтящ на руините скитам,
там през прозореца поглежда храст
и Феб ту в ширите блести, ту скрит е;
където спи метежен океан
на облачната вис под балдахина,
като пророк бушува ураган
и стене в бездна сган под исполина;
където в нощния покой до мен
на ручея небето звездно брат е,
сред звездния безброй да бъдат в плен
очите ми, звездеещи с душата!
Приятел съм на ручея, не ваш:
той не търпи ласкателство небрежно
с ум на тълпа; на битието страж,
той сам шурти си с ропот безнадежден.
Приятел съм, щом диша и боли,
променяйки в света вида и хода,
с безмълвно минало да сподели
знак умствен, мисъл в живата природа.
Аз чужд съм ви. Извън живот и бал!
Сред пущинака мисълта ми скита:
в задушния й гроб е вашта зала
на вечен пир – в чертога на звездите.
РАЗДЕЛ
Вам жизнь, вам бал, о дети суеты:
Вам люстры свеч, вам яркие наряды,
Оркестр смычков, сиянье красоты,
И запах роз, и вальс, и галопады.
Вам до утра кружиться в вихре игр
И отдыхать в объятьях тихой неги, –
Мне – мысль и мир; я в вашей клетке тигр,
Я рвусь от вас в далекие набеги!
Ваш слух в ногах; мне же слышен у окна
Унылый вой осенней непогоды, –
И я не там, где, ярая, она
Бунтует лес, бичует в пену воды?..
Вы вечно все, где ваша суета,
Где сад иль зал, где весело и много,
Где тонет ум, щебечет острота,
Ханжит разврат, приличье смотрит строго.
А я – туда, где мир и нем и пуст,
Бреду один, под гулкий свод развалин,
Куда в окно заглядывает куст
И Феб то скрыт, то блещет из прогалин;
Туда, где спит мятежный океан
Под сенью туч, нависших балдахином;
Где, как пророк, бушует ураган
И стонет хлябь, как чернь под исполином;
Где я стыжусь, когда в ночной тиши
Всё небо звезд глядит в ручей со мною,
Что я искал для взора и души
Лазурь очей, звездящихся душою!..
Я вам не друг; скорей я друг ручья:
Он не мирит ласкательством небрежным
С умом толпы, с задачей бытия;
Он сам журчит роптаньем безнадежным.
Я друг всему, что дышит и болит,
Меняя вид в однообразном ходе;
Что о былом безмолвно говорит,
Что знак уму, что мысль в живой природе.
Но вам – я чужд. Возьмите жизнь и бал!..
Моя же мысль несется в глушь скитанья:
Ей душный гроб – набитый вами зал,
И вечный пир – в чертоге мирозданья.
1838 г.
---------------------------------------------
Александър Бенитцкий
Руският поет, писател, литературен критик и преводач Александър Бенитцки (Александр Петрович Бенитцкий/ Беницкий, Бенитский) е роден през 1780 г. в Москва. Учи в московския пансион на проф. И. Шаден. От 1799 до 1803 г. служи в Ахтирския полк, след което работи в комисия за съставяне на закони. Първите му поетични публикации са в сп. „Северный вестник” през 1805 г. Превежда от френски и немски език. Литературното му поприще е кратко, печата стихове, повести и публицистика в няколко издания като „Журнал российской словесности” и „Драматический вестник”, но много от творбите му остават в ръкопис. В литературната си критика е поддръжник на немските естетични теории и карамзинската реформа. Сред повестите му най-известни са „Параллели”, „Бедуин” и „Визирь”. През 1807 г. издава книгата „Талия, или Собрание разных новых сочинений и в стихах и прозе”, а през 1809 г. основава и издава сп. „Цветник”. Умира на 30 ноември 1809 г. в Москва.
ОТГОВОР
Наистина, слепци за вождове избра,
но Омир, Милтън са това.
ОТВЕТ
То правда, что избрал слепцов вождями он,
Его ведут – Гомер, Мильтон.
1805 г.
-----
КЪМ СТАТУЯТА НА АМУР
Пред младенеца, който и да си, склони мерак:
той господар бе твой и е, и ще е пак.
К СТАТУЕ АМУРА
Кто б ни был ты! склонись перед младенцем сим:
Он был владыка твой, иль есть, иль будет им.
1805 г.
-----
ЩАСТИЕ
– Как щастие, мъдрецо, да ме озари?
На теб, аз мисля, то ти е известно!
– Към него пътища са три:
бъди подлец, но знай, това е трудно и нечестно;
бъди ти честен, но ненавист ще те обгради;
най-лесно е – глупак бъди.
СЧАСТИЕ
„Наставь меня, мудрец, как счастие найти?
Тебе, я думаю, оно известно?”
– Ближайших три к нему пути:
Будь подл, но это, знай, и трудно, и бесчестно
Будь честен, но тогда возненавидит всяк;
Всего же легче: будь дурак.
~1807 г.
---------------------------------------------
Александър Бестужев
Руският поет, писател, публицист и литературен критик Александър Бестужев (Александр Александрович Бестужев-Марлинский) е роден на 23 октомври/3 ноември 1797 г. в Санкт Петербург. Творец от епохата на романтизма, той е декабрист, член на Северното общество (от 1823 г.), участник във въстанието от 1825 г., щабс-капитан. Печатал е под псевдонима Марлинский. Членува в Свободното общество на любителите на руската словесност (от 1820 г.). Съиздател е на алманах „Полярная звезда” (от 1823 г.). Автор е на романтични стихове и на повестите „Фрегат Надежда” и „Аммалат-бек”, след 1820 г. излизат повестите му „Роман и Ольга”, „Ревельский турнир” и др. Осъден е на 20 години каторга в Сибир, но след 1829 г. го включват във водещата битки армия в Кавказ и там написва най-известните си произведения в проза „Испытание” (1830 г.), „Лейтенант Белозор” (1831 г.), „Аммалат-Бек” (1832 г.), „Мулла-Нур” (1836 г.) и др. Убит е при сражение на 7/19 юни 1837 г. на форт Свети дух, сега в околностите на гр. Сочи. Тялото му не е намерено.
НА МУРАВЬОВ-АПОСТОЛ
Ти взор не свеждаше и следваше звездата
в пустини голи, в бурята презрели стон,
любов и истина зовеше в свят закон
и в свят божествен рееше мечта крилата.
МУРАВЬЕВУ-АПОСТОЛУ
Ты взора не сводил с звезды своей вожатой
И средь пустынь нагих, презревши бури стон,
Любви и истины искал святой закон
И в мир гармонии парил мечтой крылатой.
1829 г.
-----
ДЪЖД
На съдбата пръст невидим,
в облаците вожд могъщ,
дар на нива жадна свиден
ще изпрати шумен дъжд.
Звучно, с изобилна благост
бликва живата вода
в прашните листа за влага
и да освежи плода.
Ето, и дъга заветна
с капчици в небесен храм:
и усмивка божа светна
под безсмъртно чело там.
ДОЖДЬ
Провиденья перст незримой,
Облаков летучих вождь,
Ниве, жаждою томимой,
Посылает шумный дождь.
Звучно, благостью обильный,
Брызнул ток живой воды,
Освежая злаки пыльны
И замершие плоды.
Вот и радуга завета
Капли светлые зажгла:
То улыбка бога света –
Сень бессмертного чела.
1829 г.
---------------------------------------------
Александър Воейков
Руският поет, писател, литературен критик, преводач, журналист и издател Александър Воейков (Александр Фёдорович Воейков) е роден на 30 август/10 септември 1778 г. в Москва. Произхожда от старинен дворянски род. Учил е в Московския университет, професор е в Дерптския университет (1814-1820 г.), където преподава руска словесност и руски език и литература. През 1818 г. получава научната степен доктор по философия. Работил е също като образователен инспектор и преподавател в Артилерийското училище (до 1825 г.). Първото си стихотворение „Сатира к Сперанскому. Об истинном благородстве” печата в сп. „Вестник Европы” през 1806 г. Най-голяма известност му носи стихотворният памфлет „Дом сумасшедших” (1814 г.), в който описва лудница за поети, писатели и журналисти. Участва в литературното общество „Арзамас” (от 1816 г.), член е на Руската академия на науките (1819 г.), почетен член е на Свободното общество на любителите на руската словесност (от 1820 г.). Съредактор е на сп. „Сын отечества” (1820-1822 г.), издател е на сп. „Новости Литературы” (1822-1839 г.), редактор е на в. „Русский инвалид” (1822-1838 г.), в. „Новости литературы” (1822-1826 г.), сп. „Славянин” (1827-1830 г.) и в. „Литературных прибавлений к Русскому инвалиду” (1831-1836 г.). Умира на 16/28 юни 1839 г. в Санкт Петербург.
ПОСЛАНИЕ КЪМ Н. И. ГНЕДИЧ
Приятелю добър, независтлив писател,
на графомани враг, на умни почитател,
в другарски кръг на стихове добър четец,
за творческия труд полезен образец,
поет свободомислещ свестен, непосредствен,
на младите певци съветник прям и честен,
о, Гнедич! Дай ми искрения си съвет!
Аз пишещ, журналист и страстен съм поет,
печатам стихове и даром ги харизвам,
дори децата си тъй топло не обгрижвам.
В мансарди ходя на издателския свят,
мой стих да отпечатат да благоволят,
и сам продавам ги, и сам купувам мостри,
критици да ме хвалят си наемам после;
но слава за стиха да купя не успях,
за други е певци, с ищах лети към тях.
Или, гордеейки се с височайша връзка,
аз кал върху писатели признати пръскам,
като мишок творбите им изгризвам пак
и не прощавам нито дума, нито знак.
Крещя: „Пират! Пожар!” – за всяко дребно нещо:
за други дреболия е, за мен е грешка.
На титула на книгата, обмислян с дни,
дописвам често злобно цял том ругатни;
над предговора дълго се потя и жаля.
Достатъчно е някой друг поет да хвалят,
че вял и груб стилът му е редя слова;
но ни една тръба на гръмката мълва
не протръби за мойта знаменитост някак!
Рецензиите мои ранен гроб ги чака!
Или – в комическия цех съм автор нов:
за ден съм с опера и водевил готов
и дни в афишите сияя за победа
и сбирам публиката себе си да гледа.
Осмивам всеки, който критикува мен,
стихът му щом е по-добър и подреден.
Като творец ако се проявя, тогава
по-образованият зрител се прозява.
За грош ценен с десетките си драми бях
и знаят май от епиграмите за тях!
Вяземски злият сплете ми венец от тръни.
А аз отчаян бързам подвиг нов да сгъна.
За своята известност с грижи съм прочут,
крещя за нея в обществото като луд.
Пълзя след славата, летяща в колесница,
и пея с доразпенващ се бокал в десница:
„Гробове тайнствени описвай и беди,
към стиховете сладострастен ти бъди!”
Но дреме славата от песента ми лиха,
към оглушителните ми молби е тиха.
– О, Гнедич! Научи ме как да спра това!
И как да усмиря стоустата мълва?
Как тя с възторг да ме чете да я заставя?
Кажи, с какво да блесна, как да се прославя?
Отдавна време е! Ах, бърза с всеки час,
отнася проза то и стихове, и нас...
Но чакай! Ти съвсем не ме разбираш, брате,
живота не по час – по ползата пресмяташ,
презираш всеки славопреследвач невеж!
Май прав си, на надеждите цъфтежът свеж
към следващи потомства в свят добър ще плискаш
и, ради Христа, тук за теб венец не искаш.
Ти враг на суетата си, а аз съм раб,
с почуда хваля те, а да съм с теб съм слаб.
Но много ли герои срещнал си, кажи ти,
търпящи тъпите насмешки на глупците,
похвали на безумци да презират, с чест
да търсят вечна слава и достойнство днес?
* Със „злия Вяземски” авторът визира цикъла епиграми на поета Пьотър Вяземский (1792-1878 г.) „Поэтический венок Шутовского, поднесенный ему раз навсегда за многие подвиги”.
ПОСЛАНИЕ К Н. И. ГНЕДИЧУ
Без лицемерства друг, без зависти писатель,
Враг вялых рифмачей, таланта почитатель,
В приятельском кругу стихов приятный чтец,
Терпения в трудах полезных образец,
Свободномыслящий поэт без своевольства
И молодых певцов советник без потворства,
– О Гнедич! Дай и мне свой искренний совет!
Газетчик, журналист и записной поэт,
Стихи печатаю и рассылаю даром,
О детях не пекусь с таким усердным жаром.
Всхожу на чердаки к издателям просить,
Чтоб соизволили в журнал их поместить,
И сам их продаю и сам же покупаю;
Хвалить себя, хулить других я нанимаю;
Но славы не купил еще своим стихам,
Она, незваная, летит к другим певцам.
Или, с зоилами гордясь высокой связью,
Бросаю в авторов прославившихся грязью,
Как мышь, в твореньях их погрешностей ищу;
Ни опечатки им, ни точки не прощу.
Кричу: „Разбой! Пожар!” над каждою безделкой:
Что мелко для других, то для меня не мелко.
На титул книги я, написанной с умом,
Нередко издаю ругательств целый том;
Над предисловием потею многи лета.
Довольно, если свет лишь похвалил поэта,
Чтоб мне казался слог его и вял, и груб;
Но громкая молва ни на одной из труб
О знаменитости моей не протрубила!
Рецензии мои ждет ранняя могила!
Иль в цех комических вступаю авторов:
Что день – то опера иль водевиль готов;
Что день – в афишах я, натиснутый, сияю;
Насильно публику смотреть себя сбираю.
Осмеиваю всех, кто смеет быть острей
И чьи стихи моих забавней и складней.
Явлюсь ли как творец или как преложитель,
Но образованный всегда зевает зритель.
Глас общий ценит в грош мои полсотни драм,
И знают многие о них из эпиграмм!
Злой _Вяземский мне сплел из них венок терновый.
А я в отчаяньи спешу на подвиг новый.
Сам об известности своей я хлопочу;
Сам в обществах о ней, как бешеный, кричу.
Бегу за Славою, летящей в колеснице,
Пою, держа покал напененный в деснице:
„Таинственных могил и ранних не забудь
И сладострастнее к стихам бывалым будь!”
Но Слава от моих унылых песней дремлет
И оглушающим мольбам моим не внемлет.
– О Гнедич! Научи, что делать мне с собой?
Как подружиться мне с стоустою молвой?
Как о стихах моих ее трубить заставить?
Чем можно мне блеснуть и чем себя прославить?
Пора, давно пора! Ах, время не стоит,
И прозу, и стихи, и нас оно умчит...
Что вижу? Ты меня совсем не понимаешь,
И жизнь не по часам – по пользе ты считаешь,
И презираешь толк гонителей-невежд!
Быть может, ты и прав, что цвет своих надежд
К потомству позднему, в мир лучший переносишь
И Христа ради здесь венцов себе не просишь.
Ты враг тщеславия, а я покорный раб;
Дивлюсь тебе, хвалю, но вслед идти я слаб.
И много ль у тебя героев на примете,
Которые, терпя глупцов насмешки в свете,
Умели б похвалы безумцев презирать
И славы истинной с достоинством искать?
1823 г.
---------------------------------------------
Александър Востоков
Руският поет и филолог Александър Востоков (Александр-Вольдемар Остенек/ Христофорович Востоков) е роден на 16/27 март 1781 г. в гр. Аренсбург (сега Куресааре), Лифляндска губерния, на територията на днешна Естония. В началото на ХІХ в. той е активен член на Свободното общество на любителите на словесността, науката и изкуствата и събира своето поетично творчество в двутомника „Опыты лирические и другие мелкие сочинения в стихах” (1805 и 1806 г.). Като литературовед е изследовател на руското тоническо стихосложение, на паметниците на древнославянската писменост, граматиката на славянските езици, полага основите на сравнителното славянско езикознание. Автор е на трудовете „Опыт о русском стихосложении” (1912 и 1917 г.), „Рассуждение о славянском языке, служащее введением к Грамматике сего языка, составляемой по древнейшим оного письменным памятникам” (1820 г.), „Остромирово евангелие” (1843 г.), „Описание русских и славянских рукописей Румянцевского музеума” (1842 г.), „Опыт областного великорусского словаря” (1852 г.), на тритомника със събрана поезия „Стихотворения Александра Востокова” (1821 г.), на стотици статии и студии по литературознание и езикознание. Почетен доктор и почетен член е на редица чуждестранни университети и общества, член е на Руската академия на науките (от 1820 г.), академик е при Петербургската академия на науките (от 1841 г.). Умира на 8/20 февруари 1864 г. в Санкт Петербург.
КОГА ЛИ, МИЛИ ДРУЖЕ
Кога ли, мили друже, ще се срещнем, как
в спокойна къщичка, към мъдрите любезна,
пред светлата камина двама-трима пак
в доверие ще седнем прежно
да спорим, пълни чаши да ни дават знак
за всякакви неща приятни и полезни...
КОГДА-ТО, МИЛЫЙ ДРУГ
Когда-то, милый друг, удастся нам опять
В спокойной хижине, для мудрых столь любезной,
Пред светлым камельком двух-трех друзей собрать
В кружок доверенности тесной
И там за налитым стаканом толковать
О всякой всячине, приятной и полезной…
-----
РУСНАК СЪМ АЗ – НА ВЯРНОСТ И НА ВЯРА ВЛАСТЕН
Руснак съм аз – на вярност и на вяра властен.
Ти тялото клейми,
в душата нямаш място!
Ръката заклеймена, моля, си вземи!
Я – РУССКИЙ; ВЕРНОСТИ И ВЕРЫ НЕ НАРУШУ
Я – русский: верности и веры не нарушу.
Ты тело мне клейми,
Не запятнаешь душу!
А руку и с клеймом, изволь, – себе возьми!
1813 г.
---------------------------------------------
Александър Грибоедов
Руският поет, писател, драматург, композитор и дипломат Александър Грибоедов (Александр Сергеевич Грибоедов) е роден на 4/15 януари 1795 г. в Москва. Завършил е словесни науки в Московския университет (1808 г.), а след това е завършил и курсовете в нравствено-политическия и физико-математическия факултет. По време на Отечествената война от 1812 до 1815 г. е бил доброволец в Московския гусарски полк. Първите му литературни творби са от 1814 г. От 1817 г. е на дипломатическа служба, има мандати в дипломатическите служби в Персия, Грузия и др. Владее свободно френски, английски, немски и италиански език, разбира латински и древногръцки, по време на дипломатическите си мисии научава арабски, грузински, персийски и турски език. Световна известност му носи римуваната пиеса „От ума си тегли” („Горе от ума”), поставяна в театрите по целия свят. Загива на 30 януари/11 февруари 1829 г., убит от тълпа, нахлула в посолството в гр. Техеран, Персия.
ОТ УМА СИ ТЕГЛИ (действие ІV, явление 14)
Чацки:
(След известно мълчание)
Не, няма да се вразумя...
При Вас разбиране не срещам,
смутен от разни обяснения, глумя,
объркан съм от много мисли... Чакам нещо.
(С жар)
Слепец! Нима награда търсел съм при Вас!
Вървях! Летях! Трептях! За щастие израствах.
Но пред кого ли тук тъй подличко и страстно
прахосвах нежни думи аз!
А Вие, боже мой, кого сте си избрали?
Защо сте предпочели него, аз не знам!
С надежди празни мамехте ме там!
Защо? Да бяхте си признали,
че миналото сте превърнали на смях!
Че в паметта Ви ври отврата
към чувства, движили сърцата ни, а тях
за мен не охладиха ни далечината,
ни развлеченията, ни животът друг.
Аз дишах с тези чувства, бяха в мен активни!
Да бяхте казали, че мойта личност тук,
че мойте думи и дела са Ви противни –
веднага щях контакта с Вас да прекратя,
а пред раздялата ни няма дръзко
да питам новата Ви връзка
с любезния човек каква е тя...
(Насмешливо)
Ще се сдобрите с него, той е Ваша нужда.
Не се терзайте, за какво!
Вий него винаги ще можете да го
повивате и пазите да ви обслужва.
Мъж-хлапе, мъж-слуга, паж дами обладал –
за всичките мъже московски идеал...
Достатъчно! Аз горд прекъсвам таз заблуда.
А Вие, татко знатни, любещ чин и власт,
желая Ви да дремете в щастлива лудост,
сватовството ми вече не е бяс за Вас.
Ще се намери благонравен
лакей и гешефтар от сой,
с достойнства най-накрая той
на тъста си ще бъде равен.
Тъй! Аз напълно изтрезнях,
мечти нефели от очите си прибрах;
сега добре ще бъде тука
над щерка и баща недраг
и над любовника глупак,
и над света да ливна свойта жлъч и скука.
С кого бях? Где ме бе захвърлила, съдба!
Кълнат! Преследват те! Мъчители – тълпа
любовна измет, на враждата помагачи,
неукротими разказвачи,
умници тъпи, сбор простаци и козли,
зловещи бабки, старци зли,
хем грохнали, хем глупост не оставят –
с безумния си хор които ме прославят.
Вий прави сте: след огън ще е невредим
тоз, който ден сред вас успее
да диша въздух нетърпим
и разумът да оцелее.
Вън от Москва! Да яздя в плен не е за мен.
Не се оглеждам, бягам, по света ще кретам,
ще търся кът за своя устрем оскърбен!
Каретата! Карета!
(Заминава)
ГОРЕ ОТ УМА
Чацкий:
(После некоторого молчания)
Не образумлюсь… виноват,
И слушаю, не понимаю,
Как будто все еще мне объяснить хотят.
Растерян мыслями… чего-то ожидаю.
(С жаром)
Слепец! Я в ком искал награду всех трудов!
Спешил!.. летел! дрожал! вот счастье, думал, близко.
Пред кем я давиче так страстно и так низко
Был расточитель нежных слов!
А вы! о Боже мой! кого себе избрали?
Когда подумаю, кого вы предпочли!
Зачем меня надеждой завлекли?
Зачем мне прямо не сказали,
Что все прошедшее вы обратили в смех?!
Что память даже вам постыла
Тех чувств, в обоих нас движений сердца тех,
Которые во мне ни даль не охладила,
Ни развлечения, ни перемена мест.
Дышал, и ими жил, был занят беспрерывно!
Сказали бы, что вам внезапный мой приезд,
Мой вид, мои слова, поступки – все противно, –
Я с вами тотчас бы сношения пресек
И перед тем, как навсегда расстаться,
Не стал бы очень добираться,
Кто этот вам любезный человек?..
(Насмешливо)
Вы помиритесь с ним, по размышленьи зрелом.
Себя крушить, и для чего!
Подумайте, всегда вы можете его
Беречь, и пеленать, и спосылать за делом.
Муж-мальчик, муж-слуга, из жениных пажей –
Высокий идеал московских всех мужей. –
Довольно!.. с вами я горжусь моим разрывом.
А вы, сударь отец, вы, страстные к чинам:
Желаю вам дремать в неведеньи счастливом,
Я сватаньем моим не угрожаю вам.
Другой найдется, благонравный,
Низкопоклонник и делец,
Достоинствами, наконец,
Он будущему тестю равный.
Так! отрезвился я сполна,
Мечтанья с глаз долой – и спала пелена;
Теперь не худо б было сряду
На дочь и на отца
И на любовника-глупца,
И на весь мир излить всю желчь и всю досаду.
С кем был! Куда меня закинула судьба!
Все гонят! все клянут! Мучителей толпа,
В любви предателей, в вражде неутомимых,
Рассказчиков неукротимых,
Нескладных умников, лукавых простяков,
Старух зловещих, стариков,
Дряхлеющих над выдумками, вздором, –
Безумным вы меня прославили всем хором.
Вы правы: из огня тот выйдет невредим,
Кто с вами день пробыть успеет,
Подышит воздухом одним,
И в нем рассудок уцелеет.
Вон из Москвы! Сюда я больше не ездок.
Бегу, не оглянусь, пойду искать по свету,
Где оскорбленному есть чувству уголок!..
Карету мне, карету!
(Уезжает)
1824 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Злите езици са по-страшни от пистолет.
* * *
Всеки има свой талант.
* * *
Ще поспорят, ще пошумят и ще се разотидат.
* * *
Смехът може да се дели с всеки.
* * *
Бих бил радостен да служа, да лакейнича – противно.
* * *
– Къде е по-добре? – Където ни няма.
* * *
Парите са в юмрука, а юмрукът е целият в огъня.
* * *
Повярвали глупаците, на другите предават, стариците веднага бият тревога – и ето го общественото мнение!
* * *
Ще си изпатиш от подобни похвали.
* * *
И димът на отечеството ни е сладък и приятен.
* * *
Който е беден, той не ти подхожда.
* * *
Вратата е отворена за канени и неканени.
* * *
За да имаш деца, не ти трябва ум.
* * *
Щастливите не гледат часовника.
* * *
Грехът не е беда, беда е клюката.
* * *
Ругах аз вашия век безпощадно!
* * *
Възглед и нещо.
* * *
Колкото е по-просветен човек, толкова е по-полезен на своето отечество.
* * *
Има странни сънища, а наяве по-странни.
* * *
Да, за да се получи пост, има много канали.
* * *
Не е нужен друг образец, щом пред очите е примерът на бащата.
* * *
Тя не може да спи от френските книги, а аз спя зле от руските.
* * *
Домовете са нови, но предразсъдъците са стари, няма да ги унищожат нито годините, нито модите, нито пожарите.
* * *
Когато работя, се крия от веселбите, когато ми се лудува – лудувам. Да се смесват тези два занаята е работа за майстори, а аз не съм от тях.
* * *
Какво да кажем! И говори, както пише!
* * *
Какво ново ще ми покаже Москва? Вчера имаше бал, а утре ще има два.
* * *
Който е влюбен, е готов на всичко.
* * *
Послушай ме, лъжи, но с мярка.
* * *
Милион терзания.
* * *
Е, как да не се погрижиш за родния човечец?
* * *
Откровеността не би ни навредила...
* * *
Блажен е, който вярва, топло му е на света!
* * *
Вече как злото те да пресекат? Да вземат всички книги да ги изгорят?
* * *
Не чети като клисар, а с чувство, с разум, с паузи.
* * *
Умът не е в съгласие със сърцето.
* * *
Ще си помислиш, колко е своенравно щастието!
* * *
Къ дето има чудеса, там има малко хармония.
* * *
Още господства смесването на езиците: френски с нижегородски.
* * *
Признавам ви, аз толкова съм чел, че на нищо не се учудвам. Това е моето нещастие.
* * *
Ще тръгна да търся по света къде има ъгълче за оскърбеното чувство.
* * *
Грях е да се присмиваш над старостта.
* * *
А впрочем той ще стигне до известните, защото днес обичат безсловесните.
* * *
Постовете от хора се дават, а хората се заблуждават.
* * *
Умният човек не може да не бъде хитрец.
* * *
Жените няма да надприказваш, загубен труд и време.
* * *
Как от ранни времена сме свикнали да вярваме, че за нас няма спасение без немците...
* * *
А кои са съдиите?
* * *
Съдбата на любовта – да си играе на криеница.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Злые языки страшнее пистолета.
* * *
Свой талант у всех.
* * *
Поспорят, пошумят и разойдутся.
* * *
Делить со всяким можно смех.
* * *
Служить бы рад, прислуживаться – тошно.
* * *
– Где ж лучше? – Где нас нет.
* * *
А деньги в кулаке, да кулак-то весь в огне.
* * *
Поверили глупцы, другим передают, старухи вмиг тревогу бьют – и вот общественное мненье!
* * *
Не поздоровится от этаких похвал.
* * *
И дым Отечества нам сладок и приятен!
* * *
Кто беден, тот тебе не пара.
* * *
Дверь отперта для званых и незваных.
* * *
Чтоб иметь детей, кому ума не доставало.
* * *
Счастливые часов не наблюдают.
* * *
Грех не беда, молва не хороша.
* * *
Бранил ваш век я беспощадно!
* * *
Взгляд и нечто.
* * *
Чем человек просвещеннее, тем он полезнее своему отечеству.
* * *
Бывают странны сны, а наяву страннее.
* * *
Да, чтоб чины добыть, есть многие каналы.
* * *
Не надобно другого образца, когда в глазах пример отца.
* * *
Ей сна нет от французских книг, а мне от русских больно спится.
* * *
Дома новы, но предрассудки, стары, не истребят ни годы их, ни моды, ни пожары.
* * *
Когда в делах – я от веселий прячусь, когда дурачиться – дурачусь, а смешивать два эти ремесла есть тьма искусников, я не из их числа.
* * *
Что говорит! И говорит, как пишет!
* * *
Что нового покажет мне Москва? Вчера был бал, а завтра будет два.
* * *
И кто влюблен – на всё готов.
* * *
Послушай, ври, да знай же меру.
* * *
Мильон терзаний.
* * *
Ну как не порадеть родному человечку!
* * *
Не повредила бы нам откровенность эта…
* * *
Блажен, кто верует, тепло ему на свете!
* * *
Уж коли зло пресечь: Забрать все книги бы, да сжечь.
* * *
Читай не так, как пономарь, а с чувством, с толком, с расстановкой.
* * *
Ум с сердцем не в ладу.
* * *
Подумаешь, как счастье своенравно!
* * *
Где чудеса, там мало складу.
* * *
Господствует ещё смешенье языков: французского с нижегородским.
* * *
Признаюсь вам, я столько читал, что ничем не удивлен. Это мое несчастие.
* * *
Пойду искать по свету, где оскорбленному есть чувству уголок.
* * *
Над старостью смеяться грех.
* * *
А впрочем, он дойдет до степеней известных, ведь нынче любят бессловесных.
* * *
Чины людьми даются, а люди могут обмануться.
* * *
Умный человек не может быть не плутом.
* * *
Женщин не переспоришь, потерянный труд и время.
* * *
Как с ранних пор привыкли верить мы, что нам без немцев нет спасенья...
* * *
А судьи кто?
* * *
Судьба любви – играть ей в жмурки.
---------------------------------------------
Александър Измайлов
Руският баснописец, писател и журналист Александр Измайлов (Александр Ефимович Измайлов) е роден на 14/25 април 1779 г. в гр. Владимир. Завършва кадетски корпус (1797 г.). Първото му отпечатано произведение е от 1798 г. От 1797 до 1825 г. работи в Министерството на финансите. От 1802 г. е член на Свободното общество на любителите на словесността, от 1807 г. е негов секретар, а от 1816 до 1825 г. е председател на сдружението. Редактор и издател е на списанията „Цветник”, „Санкт-петербургский вестник”, „Сын отечества”, „Благонамеренный” и „Календарь Муз”. От 1826 до 1828 г. е вицегубернатор на Твер и Архангелск, преподава словесност в Пажеския императорски корпус. Автор е на книгите със сатирична проза „Евгений, или Пагубните последици на лошото възпитание” (1799 г.), „Бедная Маша” (1801 г.), „Ибрагим и Осман” (1806 г.) и „Проза” (1826 г.) и на сборниците „Басни и приказки” (1814 г.) и „Нови басни” (1817, 1821, 1826 г.). Умира на 16/28 януари 1831 г. в Петербург.
ЕПИГРАМИ
ооо
Клим несериозен е!
Но има той сестрица –
прекрасна и девица!
Те нула са до единица.
ооо
Клинт беше слаб поет.
Реши критик да стане,
за гуша да ни хване!
От слабо вино – лош оцет...
ооо
– А болният къде е?
– Лекарствата отказа
и доктора заряза...
– Е, слава Богу! Значи ще живее!
ЭПИГРАММЫ
ооо
Климъ человекъ пустой!
За то его сестрица –
прекрасная... девица!
Нуль значитъ, ежели при немъ есть единица.
ооо
– Что нашъ больной?
– Сегодня приобщался:
Лекарства больше не беретъ,
И Докторъ отказался.
– Ну, слава Богу! Есть надежда, не умретъ.
---------------------------------------------
Александър Мешчьовский
Руският поет и преводач Александър Мешчьовски (Александр Иванович Мещёвский) е роден около 1792 г. Пише стихотворения, романси, балади и поетични преводи. Член е на кръга поети около пансиона към Московския университет. Няколко негови стихотворения са публикувани в сп. „Вестник Европы” и в христоматия на питомци от подготвителните курсове на Московския университет. През 1812 г. е доброволец като младши офицер в армията, но скоро е разжалван във войник и е интерниран в гр. Оренбург. Жуковски, Карамзин и Вяземски правят опити да го реабилитират. Подготвя две ръкописни стихосбирки, но не успява да ги издаде. Умира около 1820 г. в Оренбург.
ЛЮБИМАТА ДО МЕН
Изпълнен с теб съм, щом зорница влива
в далечните вълни лика си блед,
в поток когато месец бял заспива,
изпълнен с теб.
Теб виждам аз, когато вее вятър
в зората на вечерния атлаз,
когато странник търси път в полята,
теб виждам аз.
Теб чувам аз, когато глухо стене
и се разбива в бряг скалист талаз,
в дъбрави сенките когато дремят,
твой чувам глас.
Твой спътник съм: далеч и близо – с теб съм,
душите ни щом слеят се в покой.
Ела – среднощен е над хълма месец...
Аз – спътник твой.
ПРИСУТСТВИЕ МИЛОЙ
Тобой я полн, когда огонь денницы
Блистает мне в стекле далеких волн;
Как месяц спит в потоках бледнолицый,
Тобой я полн.
Тебя я зрю – как пылкой пеленою
Подернет ветр вечернюю зарю;
Как странник путь стремит глухой порою,
Тебя я зрю.
Твой слышу глас, когда, с глухим стенаньем,
Встает волна, о дикий брег дробясь;
В тени дубрав, окинутых молчаньем,
Твой слышу глас.
Твой спутник я: вблизи, вдали – с тобою,
С моей душой сливается твоя.
Приди – уж ночь... и месяц – над горою...
Твой спутник – я.
~1815-1818 г.
-----
КЪМ КЛАСИКА БАВИЙ
„Бъди по-кратък!” – ти твърдиш. Добре, в предплата
ще кажа: „Млък, глупако!” – виж, сега съм кратък!
* Марк Бавий (~70-35 г. пр. н.е.) – бездарен римски поет, завистливо критикувал Хораций и Вергилий.
К КЛАССИКУ БАВИЮ
„Будь краток!” – ты твердишь. Послушности в задаток
Скажу: „Молчи! Ты глуп!” – довольно ли я краток?
~1815-1818 г.
---------------------------------------------
Александър Навроцкий
Руският поет, писател, драматург и издател Александър Навроцки (Александр Александрович Навроцкий) е роден на 1/13 март 1839 г. в Санкт Петербург. Завършил е Военно-юридическа академия в Петербург, работил е като прокурор, съдия и председател на военен окръжен съд, достига до чин генерал-лейтенант. Публикува поезия в списания като „Вестник Европы” (1869-1871 г.), сп. „Русский вестник” (1903-1904 г.), „Мирный труд” (1905-1907 г.), „Светоч” (1910 г.) и др. Автор е на романа „Семья Тарских” (1869 г.), на книгите със стихове, исторически драми и повести „Иезуиты в Литве” (1876 г.), „Картины минувшего” (1881 г.), „Волны жизни” (1894 г.), „Сказания минувшего” (1897 г.), „Под ударами судьбы” (1898 г.), „Каждому свое” (1899 г.), на исторически балади, драми в стихове, комедии и романи, събрани в книгите му „Крещение Литвы” (1874 г.), „Светочи Русской земли” (1896 г.), „Сказания минувшего. Русские былины и предания в стихах” (1896, 1899, 1902 г.), „Драматические произведения” (в 3 тома, 1900 г.), „По Волге. Волжские былины и сказки в стихах” (1903 г.), „Драматическое творчество” (в 3 тома, 1909-1913 г.), „Одноактные драмы” (1909 г.) и др. Издава сп. „Русская Речь” (1879-1882 г.). Член е на Военно-историческото общество (1891 г.), на Литературно-художественото общество (1900 г.) и на общественото обединение „Русское собрание” (1903 г.). Умира на 28 май/10 юни 1914 г. в Петербург.
ЕРМАК
Той бе казак. До роден Дон израсна,
отгледаха го китни равнини;
свободен син в свърталище прекрасно,
закон и власт отхвърлил в буйни дни.
Вилнееше си, грабеше кервани,
бе ужас за търговците по мрак;
не бяха страшни царските охрани
за шайката на волния юнак.
Но му омръзна с корист да обслужва
разбойническия си хоровод –
прииска му се с честна, вярна служба
греха си да изкупи пред народ.
Дочу, че от уралските предели
зоват за помощ камски брегове,
където шепа доброволци смело
се бранят от нахлули врагове.
Със своята дружина там изтича
търговците да пази от крадци;
и до насита храбро се развлича
с юначните си волжски хубавци.
Но не можа с отбрана да добрува,
душата смела да се утеши;
разбра, че към Сибир царе царуват
и лесно може да ги съкруши.
Езичници безбожни – бяха много,
но волжският разбойник-богатир
начело на другари неубоги
се втурна към далечния Сибир.
Там сред гори и тундра пълноводна
громеше самозванци пак и пак.
Непобедима е душа свободна,
когато се сражава с робски враг.
За тях войната бе игра, забава,
врагът да ги отблъсне не посмя;
вървяха те с победоносна слава
навътре в непознатата земя.
Там никой на Ермак не опонира,
безброен бягащ враг го пак влече.
Кой лъв в пустинята с ръка ще спира?
Кой дръзко пътя му ще пресече?
Настигна царя, бягството прекърши,
нападна го, победата съзрял,
и в битка враговете си довърши,
с водите на Иртиш кръвта им слял.
При Грозни прати мисия, да кажат
как враг сломил е, царство разширил,
та предни волности да се замажат,
пред царството сега чело склонил.
Посланиците царят срещна ведро
и дар прие от донския казак,
за подчинението с милост щедра
забрави миналото на Ермак.
Той доброволците дари охотно
и царска шуба прати на водач
на своеволните бойци, когото
отдавна чака царският палач.
Но час настъпи... Час за зли провали,
за всеки някога ще дойде той!
Върху бойците, в сън дълбок заспали,
свирепа орда се нахвърли с вой.
Ермак не се бои от неудачи.
Воюва, както бият се орли;
загубил, той не се предава, скача
в реката от високите скали.
Потъва с войнските доспехи, вие
реката над праха му вечен зрак;
той даде ширно царство на Русия,
почита тя тоз подвиг на Ермак.
ЕРМАК
Он был казак. Брега родного Дона
Его взрастили в зелени полей;
Как верный сын свободного притона,
Не признавал он ставленых властей.
Гулял свободно, грабил караваны
И ужас наводил он на купцов;
Не страшны были царские охраны
Отборной шайке вольных удальцов.
Но надоело для корысти чуждой
Свой хоровод разбойничий водить –
И захотелось честной, верной службой
Свои грехи былые искупить.
Прослышал он, что кличут клич с Урала,
Зовут на помощь с камских берегов,
Где храбрых горсть победно охраняла
Обширный край от натиска врагов.
И он пошел туда с своей ватагой,
Вступил на службу к воинам-купцам;
Там вдоволь было тешиться отвагой
И разгуляться волжским молодцам.
Но не могли потехи обороны
Его души отважной утолить;
Проведал он, что есть в Сибири троны,
Которых мощь возможно сокрушить.
Хоть много их, язычников безбожных, –
Разбойник волжский, чудо-богатырь,
Он, во главе товарищей надежных,
Низринулся в далекую Сибирь.
Среди лесов и тундры многоводной
Он смело шел, встречался с врагом.
Непобедим порыв души свободной,
Когда она сражается с рабом.
Для них война считалася забавой;
Противостать враги им не могли;
И шли они с победоносной славой
Всё дальше в глубь неведомой земли.
Там Ермаку никто не прекословит,
Числу врагов он не подводит счет.
Кто льва рукой в пустыне остановит?
Кто, дерзкий, путь ему пересечет?
Настиг царя на воинской ловитве,
Повел своих, отвагою дыша,
И доконал врагов в кровавой битве,
Смешав их кровь с водою Иртыша.
И снарядил он к Грозному посольство,
Чтоб рассказать, как справился с врагом,
Просил забыть былое своевольство
И царством бил державному челом.
И царь послов с приветом ясным встретил,
И принял дар донского казака,
На подчиненье милостью ответил,
Не вспомянул былое Ермака.
Он одарил отважных добровольцев
И шубу выслал с царского плеча
Тому, кто был, как вождь тех своевольцев,
Давно намечен жертвой палача.
Но час настал... Его из сотворенных
Не избежит никто и никогда!
На горсть бойцов, в сон крепкий погруженных,
Набросилась свирепая орда.
Для Ермака не страшны нападенья.
Он бил ее, как бьют врагов орлы;
Но, ослабев, в реке искал спасенья
И в волны прыгнул с каменной скалы.
Он утонул, подавленный убранством,
И прах его восприняла река;
Но подарил он Русь обширным царством,
И чтит она тот подвиг Ермака.
1885 г.
---------------------------------------------
Александър Одоевский
Руският поет и философ Александър Одоевски (княз Александр Иванович Одоевский) е роден на 26 ноември/8 декември 1802 г. в Санкт Петербург. От 1815 г. е канцеларист в Кабинета на император Александър I и офицер в лейб-гвардейския конен полк. През 1824 г. влиза в Северното общество на декабристите, през 1825 г. участва в бунтовете на Сенатския площад и след разгрома на въстанието е затворен в Петропавловската крепост. От 1827 до 1837 г. е на каторга в Нерчинските рудници в Сибир. След освобождаването му служи като редови войник в Нижегородския драгунски полк в Кавказ. В поезията му са характерни силното гражданско чувство и руският романтизъм, например в историческата поема „Василько” (1830 г.). Умира на 15/27 август 1839 г. във форт Псезуапсе, сега Лазаревское в района на Сочи. Голяма част от поетичното му творчество е изгубена. Първото издание с негови стихове е „Струн вещих пламенные звуки” (1902 г.). Данни за живота и творчеството му има в монографиите „Литературная деятельность декабристов в Забайкалье”, „Во глубине сибирских руд”, „Декабристы и Сибирь”, „Сибирь и декабристы”, „Декабристы: Биографический справочник” и „Декабристы-литераторы в Сибири”.
ОТ СПОМЕНИТЕ ДЕТСКИ
От спомените детски кратки
с един най-ярък дни теша,
аз в него търся мъки сладки
с младенчески възторг в душа.
Липата помня аз, до нея
живях; листата с ромон свеж
ми веят, припев люлчин пеят
сред нега в бебешки брътвеж.
Как нежно клоните шептяха!
Как им бърборех с весел вик!
И сякаш песен ний творяхме
в любов и радост с общ език.
С липата с жал се разделихме.
Зелен е нейният халат,
а аз съм стар! Аз промених се!
През пролетта не съм по-млад!
Ще видя ли липата дивна?
Сърце да стопли може в дар
и детска песничка наивна
да пеем пак с приятел стар.
Старееш, но листата – млади,
а хората! За тях не знам!
Старее твоят ствол разяден,
от младите почувствал срам!
ИЗ ДЕТСКИХ ВСЕХ ВОСПОМИНАНИЙ
Из детских всех воспоминаний
Одно во мне свежее всех,
Я в нем ищу в часы страданий
Душе младенческих утех.
Я помню липу, нераздельно
Я с нею жил; и листьев шум
Мне веял песней колыбельной,
Всей негой первых детских дум.
Как ветви сладостно шептали!
Как отвечал им лепет мой!
Мы будто вместе песнь слагали
С любовью, с радостью одной.
Давно я с липой разлучился;
Она как прежде зелена,
А я? Как стар! Как изменился!
Не молодит меня весна!
Увижу ль липу я родную?
Там мог бы сердце я согреть
И песнь младенчески простую
С тобой, мой добрый друг, запеть.
Ты стар, но листья молодеют,
А люди, люди! Что мне в них?
Чем старей – больше всё черствеют
И чувств стыдятся молодых!
-----
ЛУНА
От запад идва вятър; облаци се сплитат
в небето над небурен океан.
Сред маранята мяркаш, знам,
как, устремена през вълните,
там златна лодка полетя!
Изчезва... Заблестява... Пак се скрива тя,
виж, ето – пак изплува, засиява
и ангел на добри звезди я направлява.
ЛУНА
Встал ветер с запада; седыми облаками
Покрыл небес потухший океан.
Сквозь тонкий видишь ли туман,
Как, увлекаемый волнами,
Челнок летает золотой?
Вот он исчез... блеснул... вот скрылся за волной,
Вот снова он и выплыл, и сияет,
И ангел светлых звезд кормилом управляет.
1824 г.
-----
ЖИВОТЪТ НИ ЗВЪНЛИВ Е СМЯХ
Животът ни звънлив е смях,
душата жар от чувства иска...
Обичам всички, пих за тях!
Ей богу, виното не липсва!
По-малко пия, ала на; –
вода към вино не добавям...
Една обичам – за една
живота-чаша пресушавам!
ЗВУЧИТ ВСЯ ЖИЗНЬ, КАК ЗВОНКИЙ СМЕХ
Звучит вся жизнь, как звонкий смех,
От жара чувств душа не вянет...
Люблю я всех, и пью за всех!
Вина, ей-богу, недостанет!
Я меньше пью, зато к вину
Воды вовек не примешаю...
Люблю одну – и за одну
Всю чашу жизни осушаю!
1828 г.
-----
КАК ТЕБ ДА ЗАБРАВЯ
Как теб да забравя? До сетните дни
аз теб и живота ти жертвен ще помня.
По-скъпа си в скърби и бурен сумрак
от другия свят под сияйното слънце.
Свободна, велика, със слава гърми,
ти – земното цвете и морската перла,
и аз, просветлял, ще издигна чело,
безмерно сърцето ми ще те обича:
окови и кърви гнетят синове,
но обич синовна в сърцата израства
и капчица всяка от твоята кръв
в любов от живителна гръд се превръща.
ТЕБЯ ЛИ НЕ ПОМНИТЬ
Тебя ли не помнить? Пока я дышу,
Тебя и погибшей вовек не забуду.
Дороже ты в скорби и сумраке бурь,
Чем мир остальной при сиянии солнца.
Будь вольной, великой и славой греми,
Будь цветом земли и жемчужиной моря,
И я просветлею, чело вознесу,
Но сердце тебя не сильнее полюбит:
В цепях и крови ты дороже сынам,
В сердцах их от скорби любовь возрастает,
И с каждою каплею крови твоей
Пьют чада любовь из живительных персей.
1828 г.
---------------------------------------------
Александър Палм
Руският поет, писател, драматург и преводач Александър Палм (Александр Иванович Пальм) е роден на 21 януари/2 февруари 1822 г. в гр. Краснослободск, Пензенска губерния. Завършва курса към Дворянския полк в Петербург (1842 г.). Съосновател е на литературния кръг на С. Дуров. Първите му публикувани творби са от началото на 40-те години. Ползва литературния псевдоним П. Алмински. Публикува поезия, проза и драматургия в издания като „Вестник Европы”, „Слово”, „Отечественные записки”, „Современник”, „Русское богатство”, „Северный вестник” и др. Превежда стихове на френския поет Андре Шение. През 1849 г. е арестуван и осъден на смърт като съучастник в т.нар. дело на Петрашевски, но присъдата е отменена и след няколко години правата му са възстановени. През 1883 г. е издател и редактор на сп. „Театр”. Автор е на романите „Жан Бичовкин” (1849 г.), „Алексей Слободин” (1872 г.), „Больные люди” (1881 г.), „Петербургская саранча” (1884 г.), повестите „Конец старого романа” (1874 г.), „Пропащие годы” (1880 г.), „Фрося” (1885 г.), комедии и драми като „Благодетель” (1864 г.), „Просветители” (1871 г.), „Старый барин” (1873 г.), „И крылья есть, да лететь некуда” (1876 г.), „Наш друг Неклюжев” (1879 г.), „Господа избиратели” (1881 г.), „Милочка” (1883 г.), „Грешница” (1885 г.) и др. Умира на 10/22 ноември 1885 г. в Санкт Петербург.
ПРОЩАЛНО ЖЕЛАНИЕ
Още си млад и по прашните пътища трудни
дълго ще скиташ; и много, и много
мъки, тревоги ще срещаш, тъга безразсъдна...
Ти, непреклонен в борба безпощадна и строга.
Виждаш ли, черният облак в небето се носи?
Пътнико, чуй, днес и утре преминал,
облакът в радостен дъжд ще разлее откоси.
И ще въздъхнеш под свода на тази пустиня...
НАПУТНОЕ ЖЕЛАНИЕ
Ты еще молод; а, знаешь, дорогою трудной
Долго скитаться тебе; много, много
Встретится горя, тревог и тоски безрассудной...
Будь непреклонен в борьбе непощадной и строгой.
Видишь ли, черная туча по небу несется?
Путник, послушай, ведь завтра иль ныне
Черная туча отрадным дождем разольется.
Легче вздохнешь ты под небом палящей пустыни...
---------------------------------------------
Александър Полежаев
Руският поет и преводач Александър Полежаев (Александр Иванович Полежаев) е роден на 30 август/11 септември 1804 г. в с. Рузаевка, Пензенска губерния. През 1820 г. е свободен слушател в Московския университет. Член е на Обществото на любителите на руската словесност към Московския университет (1826 г.). Превежда поезия на Ламартин. Автор е на поетични творби, сред които поемите „Сашка” (1825 г.), „Чир-Юрт” (1832 г.) и „Эрпели” (1832 г.). Умира на 16/28 януари 1838 г. в Москва.
СЪДБАТА В ДЕТСТВОТО МИ МЕ ПОСЕЧЕ
Съдбата в детството ми ме посече!
Бях тридесет години блед.
Но вашта четка изведнъж ми рече:
„Излез от тъмното, поет!”
Студеният ми гроб разцъфна вече
и светлина видях отпред...
СУДЬБА МЕНЯ В МЛАДЕНЧЕСТВЕ УБИЛА
Судьба меня в младенчестве убила!
Не знал я жизни тридцать лет.
Но ваша кисть мне вдруг проговорила:
„Восстань из тьмы, живи, поэт!”
И расцвела холодная могила,
И я опять увидел свет...
---------------------------------------------
Александър Пушкин
Руският поет и писател Александър Пушкин (Александр Сергеевич Пушкин) е роден на 26 май/6 юни 1799 г. в Москва. Завършва Императорския лицей в Царско село, близо до Санкт Петербург (1817 г.). Заради връзките му с декабристите и творбите му против самодържавието и крепостничеството на няколко пъти е интерниран. Велик творец, той е родоначалник на новата руска литература и на съвременния руски литературен език. Голяма част от творбите му са шедьоври. Автор е на стотици стихотворения, писани в периода 1813-1836 г., на романа в стихове „Евгений Онегин” (1832 г.), на поемите „Руслан и Людмила” (1820 г.), „Кавказский пленник” (1821 г.), „Гавриилиада” (1821 г.), „Вадим” (1822 г.), „Братья разбойники” (1822 г.), „Бахчисарайский фонтан” (1823 г.), „Цыганы” (1824 г.), „Граф Нулин” (1825 г.), „Полтава” (1829 г.), „Тазит” (1830 г.), „Домик в Коломне” (1830 г.), „Езерский” (1832 г.), „Анджело” (1833 г.), „Медный всадник” (1833 г.), на драмите „Борис Годунов” (1825 г.), „Скупой рыцарь” (1830 г.), „Моцарт и Сальери” (1830 г.), „Каменный гость” (1830 г.), „Пир во время чумы” (1830 г.), „Русалка” (1832 г.), на романи и повести като „Арап Петра Великого” (1827 г.), „Роман в письмах” (1829 г.), „Повести покойного Ивана Петровича Белкина” (1830 г.), „История села Горюхина” (1830 г.), „Рославлев” (1831 г.), „Дубровский” (1833 г.), „Пиковая дама” (1834 г.), „История Пугачёва” (1834 г.), „Египетские ночи” (1835 г.), „Путешествие в Арзрум во время похода 1829 года” (1835 г.), „Капитанская дочка” (1836 г.), на приказни истории като „Жених” (1825 г.), „Сказка о попе и о работнике его Балде” (1830 г.), „Сказка о медведихе” (1831 г.), „Сказка о царе Салтане, о сыне его славном и могучем богатыре князе Гвидоне Салтановиче и о прекрасной царевне лебеди” (1831 г.), „Сказка о рыбаке и рыбке” (1833 г.), „Сказка о мёртвой царевне и семи богатырях” (1833 г.), „Сказка о золотом петушке” (1834 г.) и мн. др. Член е на Императорската руска академия (1833 г.). Загива при дуел с бившия френски сенатор Жорж Дантес на 29 януари/10 февруари 1837 г. в Санкт Петербург.
EXEGI MONUMENTUM
Аз паметник си изградих неръкотворен,
народни пътища към него бдят без брой,
с глава високо вдигната и непокорна
Александрийски стълб е той.
Не, няма да умра – в заветната ми лира
душата ми ще надживее прах и тлен –
ще ме прославят, докато гласи всемира
поне един поет след мен.
Слухът за мен през Рус велика ще премине
и всеки ще ме назове на свой език –
родът славянски горд, тунгусът волен, финът,
другарят на степта калмик.
И на народа дълго ще съм драг приятел,
защото с лирата си добрини възпях
и в моя век жесток прославях свободата,
простор за слабите зовях.
За божи зов, о, музо, ти бъди послушна,
венец не искай, към кавги не хвърляй взор,
хвалби и клевети приемай равнодушно,
с глупаците не влизай в спор.
EXEGI MONUMENTUM
Я памятник себе воздвиг нерукотворный,
К нему не заростет народная тропа,
Вознесся выше он главою непокорной
Александрийского столпа.
Нет, весь я не умру – душа в заветной лире
Мой прах переживет и тленья убежит –
И славен буду я, доколь в подлунном мире
Жив будет хоть один пиит.
Слух обо мне пройдет по всей Руси великой,
И назовет меня всяк сущий в ней язык,
И гордый внук славян, и финн, и ныне дикой
Тунгуз, и друг степей калмык.
И долго буду тем любезен я народу,
Что чувства добрые я лирой пробуждая,
Что в мой жестокой век восславил я Свободу
И милость к падшим призывал.
Веленью божию, о муза, будь послушна,
Обиды не страшась, не требуя венца,
Хвалу и клевету приемли равнодушно,
И не оспоривай глупца.
1836 г.
-----
КАВКАЗ
Кавказ е под мене. Сам в тез висоти
над снежните урви до пропасти стигам,
орел от съседния връх се издига,
витае в небето, до мене лети.
От село планинско потоци извират,
а страшни лавини движение сбират.
Тук облаци тихо под мен ширят дъх,
през тях гръмогласно шумят водопади,
под тях канарите оголват грамади,
а още по-ниско – шубраци и мъх;
там раснат горички, поляни зелени,
там птици чирикат, там скачат елени.
И хора в простора алпийски гнездят,
овчици пълзят в стръмнини плодородни,
пастирът към пасища тучни ги води,
където води на Арагва летят;
клисурата беден ездач прекосява,
а Терек играе в свирепа забрава,
играе и вие – досущ гладен звяр,
усетил храна през решетка железна,
и бие брега си с вражда безполезна
и лакомо ближе скалите вълна...
Напразно! Не среща храна, нито радост:
притискат го страшно безмълвни грамади.
КАВКАЗ
Кавказ подо мною. Один в вышине
Стою над снегами у края стремнины;
Орел, с отдаленной поднявшись вершины,
Парит неподвижно со мной наравне.
Отселе я вижу потоков рожденье
И первое грозных обвалов движенье.
Здесь тучи смиренно идут подо мной;
Сквозь них, низвергаясь, шумят водопады;
Под ними утесов нагие громады;
Там ниже мох тощий, кустарник сухой;
А там уже рощи, зеленые сени,
Где птицы щебечут, где скачут олени.
А там уж и люди гнездятся в горах,
И ползают овцы по злачным стремнинам,
И пастырь нисходит к веселым долинам,
Где мчится Арагва в тенистых брегах,
И нищий наездник таится в ущелье,
Где Терек играет в свирепом веселье;
Играет и воет, как зверь молодой,
Завидевший пищу из клетки железной;
И бьется о берег в вражде бесполезной
И лижет утесы голодной волной...
Вотще! Нет ни пищи ему, ни отрады:
Теснят его грозно немые громады.
1829 г.
-----
ОБЛАК
Ти, облак последен в разсеяна буря!
Самотен се носиш в небето лазурно,
унилата сянка довеждаш до мен
и сам огорчаваш щастливия ден.
Доскоро обхванал небето напълно,
бе властен и яростни мълнии бълва,
издаваше тайнствено гръм вездесъщ,
земята ни алчна поеше ти с дъжд.
Достатъчно, скрий се! Отлитай в ефира,
земята е свежа и бурята спира,
а вятър, ласкаещ листата в леса,
те пъди от светлите пак небеса.
ТУЧА
Последняя туча рассеянной бури!
Одна ты несешься по ясной лазури,
Одна ты наводишь унылую тень,
Одна ты печалишь ликующий день.
Ты небо недавно кругом облегала,
И молния грозно тебя обвивала;
И ты издавала таинственный гром
И алчную землю поила дождем.
Довольно, сокройся! Пора миновалась,
Земля освежилась, и буря промчалась,
И ветер, лаская листочки древес,
Тебя с успокоенных гонит небес.
1835 г.
-----
ЗАТВОРНИК
Седя зад решетки във влажен затвор.
Закърмен с неволя орел млад и горд,
мой тъжен приятел, размахва криле
и кървава плячка край мене кълве,
кълве, към килията гледа смутен,
замислил е сякаш една мисъл с мен.
Той с поглед зове ме, препълнен с тъга,
и иска да каже: „Да литнем сега!
Ний волни сме птици; да литнем с теб, брат,
където белее планинският свят,
където морето синее в захлас,
където стопани сме вятър и аз!”
УЗНИК
Сижу за решеткой в темнице сырой.
Вскормленный в неволе орел молодой.
Мой грустный товарищ, махая крылом,
Кровавую пищу клюет под окном,
Клюет, и бросает, и смотрит в окно,
Как будто со мною задумал одно.
Зовет меня взглядом и криком своим
И вымолвить хочет: „Давай, улетим!
Мы вольные птицы; пора, брат, пора!
Туда, где за тучей белеет гора,
Туда, где синеют морские края,
Туда, где гуляем лишь ветер... да я!...”
1822 г.
-----
ДАР НАПРАЗЕН, ДАР СЛУЧАЕН
Дар напразен, дар случаен,
в мен, животе, що блести?
Щом в съдбата с властна тайна
си на смърт осъден ти!
Кой, враждебна власт владеещ,
призова ме и следи
страст в душата ми да зрее,
ум загадки да реди?
Няма цел пред мойта участ:
пусти са сърце и ум
и тъгата ме измъчва
с еднозвучен жизнен шум.
ДАР НАПРАСНЫЙ, ДАР СЛУЧАЙНЫЙ
Дар напрасный, дар случайный,
Жизнь, зачем ты мне дана?
Иль зачем судьбою тайной
Ты на казнь осуждена?
Кто меня враждебной властью
Из ничтожества воззвал,
Душу мне наполнил страстью,
Ум сомненьем взволновал?..
Цели нет передо мною:
Сердце пусто, празден ум,
И томит меня тоскою
Однозвучный жизни шум.
1828 г.
-----
ГРАД РАЗКОШЕН, ГРАД МОЙ БЕДЕН
Град разкошен, град мой беден,
болен духом, здрав на вид,
небеса зелено-бледи,
скука, студове, гранит –
милно-жално тук обаче
сред гранитния ни свят
мъничко краченце крачи,
златни къдри пак искрят.
ГОРОД ПЫШНЫЙ, ГОРОД БЕДНЫЙ
Город пышный, город бедный,
Дух неволи, стройный вид,
Свод небес зелено-бледный,
Скука, холод и гранит –
Всё же мне вас жаль немножко,
Потому что здесь порой
Ходит маленькая ножка,
Вьется локон золотой.
1828 г.
-----
ГЛУХ ГЛУХИЯ ПРИ СЪДИЯ БЕЗ СЛУХ НАПАДНА
Глух глухия при съдия без слух нападна,
крещеше глух ищец: „Той крава ми открадна!”
„Но моля! – глухият ответник закрещя. –
Тоз пущинак ми моят дядо завеща!”
„Разврат не щем! – отсече съдията. –
Женете момъка, виновна е момата!”
ГЛУХОЙ ГЛУХОГО ЗВАЛ К СУДУ СУДЬИ ГЛУХОГО
Глухой глухого звал к суду судьи глухого,
Глухой кричал: „Моя им сведена корова!” –
„Помилуй, – возопил глухой тому в ответ: –
Сей пустошью владел еще покойный дед”.
Судья решил: „Чтоб не было разврата,
Жените молодца, хоть девка виновата”.
1830 г.
-----
АНЧАР
В пустиня с тягостен мираж,
в земя, която дъжд не знае,
анчар, отровен страшен страж,
стои – самотник пред безкрая.
Природата сред жадна степ
през гневен ден го е родила,
в короната му смъртен креп
с отровна сила е поила.
В кората му отровна жлъч
през знойно пладне се разлива,
а нощем смъртоносен лъч
в смолист прозрачен студ застива.
Към него птици не летят,
не идват тигри – вятър свежда
дървото на смъртта по път
и брули гибелни надежди.
И ако облаче врече
на листи дремещи подарък,
отровен дъжд ще потече
от клоните към пясък жарък.
Човек човека при анчар
изпратил със заръка твърда;
послушал своя господар –
в зори с отровен клей се върнал.
Донесъл смъртната смола
и от дървото клонче сиво,
но в потна слуз глава била,
порой челото му обливал;
донесъл – и се залюлял
на шатра княжеска под свода,
и мъртъв своя роб видял
непобедимият войвода.
С отрова князът-господар
покрил стрели, развихрил злоби,
с духа на гибелен анчар
съседните земи заробил.
* Анчар – отровно дърво.
АНЧАР
В пустыне чахлой и скупой,
На почве, зноем раскаленной,
Анчар, как грозный часовой,
Стоит – один во всей вселенной.
Природа жаждущих степей
Его в день гнева породила,
И зелень мертвую ветвей
И корни ядом напоила.
Яд каплет сквозь его кору,
К полудню растопясь от зною,
И застывает ввечеру
Густой прозрачною смолою.
К нему и птица не летит
И тигр нейдет – лишь вихорь черный
На древо смерти набежит
И мчится прочь уже тлетворный.
И если туча оросит,
Блуждая, лист его дремучий,
С его ветвей уж ядовит
Стекает дождь в песок горючий.
Но человека человек
Послал к анчару властным взглядом,
И тот послушно в путь потек
И к утру возвратился с ядом.
Принес он смертную смолу
Да ветвь с увядшими листами,
И пот по бледному челу
Струился хладными ручьями;
Принес – и ослабел и лег
Под сводом шалаша на лыки,
И умер бедный раб у ног
Непобедимого владыки.
А князь тем ядом напитал
Свои послушливые стрелы,
И с ними гибель разослал
К соседям в чуждые пределы.
1828 г.
* Анчар – древо яда.
-----
ЗИМНА ВЕЧЕР
Бурята небето скрива,
вихри снежни пак преде:
ту е звяр и вие диво,
ту е плачещо дете,
ту край цигли вехти ръси
от стрехите сламен дъжд,
в мрака като пътник късен
чука на прозорец чужд.
В нашта схлупена къщурка
жал с печал ще разделиш.
Що, старушке моя с хурка,
до прозорчето стоиш?
С бурята си уморена
от нестихващия вой,
или твоето вретено
ласкаво жужи покой?
С теб да пием, дружке драга,
бедна моя младост ти,
пием с мъка; чашки слагай!
Смях в сърцето да тупти.
За синигер си запяла,
литнал зад море в беда,
за девицата, наляла
сутрин изворна вода.
Бурята небето скрива,
вихри снежни пак преде:
ту е звяр и вие диво,
ту е плачещо дете.
С теб да пием, дружке драга,
бедна моя младост ти,
пием с мъка; чашки слагай!
Смях в сърцето да тупти.
ЗИМНИЙ ВЕЧЕР
Буря мглою небо кроет,
Вихри снежные крутя:
То, как зверь, она завоет,
То заплачет, как дитя,
То по кровле обветшалой
Вдруг соломой зашумит,
То, как путник запоздалый,
К нам в окошко застучит.
Наша ветхая лачужка
И печальна, и темна.
Что же ты, моя старушка,
Приумолкла у окна?
Или бури завываньем
Ты, мой друг, утомлена,
Или дремлешь под жужжаньем
Своего веретена?
Выпьем, добрая подружка
Бедной юности моей,
Выпьем с горя; где же кружка?
Сердцу будет веселей.
Спой мне песню, как синица
Тихо за морем жила;
Спой мне песню, как девица
За водой поутру шла.
Буря мглою небо кроет,
Вихри снежные крутя;
То, как зверь, она завоет.
То заплачет, как дитя.
Выпьем, добрая подружка
Бедной юности моей,
Выпьем с горя; где же кружка?
Сердцу будет веселей.
1825 г.
-----
ЧЕРНИЯТ ШАЛ
Безумно се взирам към черния шал,
душата ми страда в студена печал.
Навремето бях лекомислен и твърд,
в красива гъркиня се влюбих до смърт.
С прекрасната дева бях в ласки смирен,
но скоро събори ме черният ден.
На празник в дома ми с приятели бях,
когато евреин неканен съзрях.
„Пируваш – ми каза – с другари сега,
а твойта гъркиня ти слага рога!”
Платих му със злато, да бъде проклет,
и с роба ми верен поехме напред.
Към нея; препуснахме с буйния впряг,
гнетеше ме мъка в безмълвния мрак.
Щом стигнах дома й, пред прага поспрях,
очите ми мрачни, в душата ми крах...
До спалнята стигнах мъглив и суров...
Арменец целуваше мойта любов.
Тъмница в очите; камата запя...
Целувка злодеят да спре не успя.
Безглавото тяло там тъпчех в захлас,
към бледата дева се взирах без глас.
Аз помня молбите й... После – кръвта...
Приключих с гъркинята, край с любовта!
Измъкнах от мъртвата черния шал
и в него изтрих своя кървав кинжал.
А робът ми в нощната гъста мъгла
захвърли сред Дунава двете тела.
Оставих целувките някъде там
и ласки и радости вече не знам.
Безумно се взирам към черния шал,
душата ми страда в студена печал.
ЧЕРНАЯ ШАЛЬ
Гляжу как безумный на чёрную шаль,
И хладную душу терзает печаль.
Когда легковерен и молод я был,
Младую гречанку я страстно любил.
Прелестная дева ласкала меня;
Но скоро я дожил до чёрного дня.
Однажды я созвал весёлых гостей;
Ко мне постучался презренный еврей.
„С тобою пируют (шепнул он) друзья;
Тебе ж изменила гречанка твоя”.
Я дал ему злата и проклял его
И верного позвал раба моего.
Мы вышли; я мчался на быстром коне;
И кроткая жалость молчала во мне.
Едва я завидел гречанки порог,
Глаза потемнели, я весь изнемог…
В покой отдаленный вхожу я один…
Неверную деву лобзал армянин.
Не взвидел я света; булат загремел…
Прервать поцелуя злодей не успел.
Безглавое тело я долго топтал,
И молча на деву, бледнея, взирал.
Я помню моленья… текущую кровь…
Погибла гречанка, погибла любовь!
С главы её мёртвой сняв чёрную шаль,
Отёр я безмолвно кровавую сталь.
Мой раб, как настала вечерняя мгла,
В дунайские волны их бросил тела.
С тех пор не целую прелестных очей,
С тех пор я не знаю весёлых ночей.
Гляжу как безумный на чёрную шаль,
И хладную душу терзает печаль.
1820 г.
-----
ДЕМОН
В тез дни, когато с младост здрава
сред битието търсех мощ –
девичи поглед, шум в дъбрава
и нежен славей в лятна нощ,
когато възвисени чувства –
прослава, свобода, любов
и вяра в пламенни изкуства,
в кръвта ми вляха огън нов,
след рой надежди окрилени
тъга внезапна дръпна лост –
тогава странен злобен гений
ми стана траен таен гост.
Печални бяха наште срещи:
усмивка мрачна, взор суров,
язвителните думи често
отровен порив бяха нов.
Клеветник неуморен беше,
съдбата плюваше пред мен,
с презрение мечти ломеше,
от тленна злост бе вдъхновен;
не вярваше в любов, в народа,
с насмешка наште дни пови –
и нищо в цялата природа,
той нищо не благослови.
ДЕМОН
В те дни, когда мне были новы
Все впечатленья бытия –
И взоры дев, и шум дубровы,
И ночью пенье соловья, –
Когда возвышенные чувства,
Свобода, слава и любовь
И вдохновенные искусства
Так сильно волновали кровь, –
Часы надежд и наслаждений
Тоской внезапной осеня,
Тогда какой-то злобный гений
Стал тайно навещать меня.
Печальны были наши встречи:
Его улыбка, чудный взгляд,
Его язвительные речи
Вливали в душу хладный яд.
Неистощимой клеветою
Он провиденье искушал;
Он звал прекрасное мечтою;
Он вдохновенье презирал;
Не верил он любви, свободе;
На жизнь насмешливо глядел –
И ничего во всей природе
Благословить он не хотел.
1823 г.
-----
КЪМ ЧААДАЕВ
Любов, надежди, плаха слава
да зрее днес не би могла,
изчезна младата забава,
стопи се в сън, преля в мъгла;
но пак желания връхлитат,
гнетени от фатална власт,
нетърпеливо нейде в нас
зове родината душите.
Мъчителна надежда има,
че идва ден свободен, свят,
с такава страст любовник млад
очаква своята любима.
За свободата щом горим,
щом живи са за чест сърцата,
душевен плам да посветим
на своята Русия свята!
Ще блесне, друже, в таз страна
звездата на сияйно щастие,
ще дойдат будни времена
и на обломки самовластни
ще пишат наште имена!
* Петр Яковлевич Чаадаев (1794-1856 г.) – известен руски мислител и обществен деец.
К ЧААДАЕВУ
Любви, надежды, тихой славы
Недолго нежил нас обман,
Исчезли юные забавы,
Как сон, как утренний туман;
Но в нас горит еще желанье,
Под гнетом власти роковой
Нетерпеливою душой
Отчизны внемлем призыванье.
Мы ждем с томленьем упованья
Минуты вольности святой,
Как ждет любовник молодой
Минуты верного свиданья.
Пока свободою горим,
Пока сердца для чести живы,
Мой друг, отчизне посвятим
Души прекрасные порывы!
Товарищ, верь: взойдет она,
Звезда пленительного счастья,
Россия вспрянет ото сна,
И на обломках самовластья
Напишут наши имена!
1818 г.
-----
КОНЯТ
„Кон мой пъргав, цвилиш диво,
шия свел си без копнеж,
ти защо не тръскаш грива
и юздите не гризеш?
Аз ли грижи ти не давам
и с овес не те гощавам?
Сбруя ярка имаш, на!
С поводи от свила нови,
имаш сребърни подкови,
позлатени стремена!”
Отговаря конят мрачен:
„Аз унил съм, че боли,
щото чувам тропот страшен,
тръбен вой, звънтят стрели;
цвиля диво, че в полята
утре няма вече аз
да препускам с красотата,
да се перча с волна страст;
враг суров треви ще трови,
сбруята ми ще гризе,
сребърните ми подкови
ще откъсне от нозе;
затова тъга вопия –
наметало върху мен
с твойта кожа ще покрие
моя хълбок изпотен.”
КОНЬ
„Что ты ржешь, мой конь ретивый,
Что ты шею опустил,
Не потряхиваешь гривой,
Не грызешь своих удил?
Али я тебя не холю?
Али ешь овса не вволю?
Али сбруя не красна?
Аль поводья не шелковы,
Не серебряны подковы,
Не злачены стремена?“
Отвечает конь печальный:
„Оттого я присмирел,
Что я слышу топот дальный,
Трубный звук и пенье стрел;
Оттого я ржу, что в поле
Уж не долго мне гулять,
Проживать в красе и в холе,
Светлой сбруей щеголять;
Что уж скоро враг суровый
Сбрую всю мою возьмет
И серебряны подковы
С легких ног моих сдерет;
Оттого мой дух и ноет,
Что наместо чапрака
Кожей он твоей покроет
Мне вспотевшие бока“.
1834 г.
-----
ОБИЧАХ ВИ
Обичах ви, а любовта ми тлее,
в душата си не съм я аз предал,
но нека тя не ви тревожи; с нея
не ще пролея вашата печал.
Обичах ви безмълвно, безнадеждно,
ту в ревност угнетен, ту в страх сломен;
обичах ви тъй искрено, тъй нежно,
дано ви друг обича като мен.
* Стихотворението „Я вас любил” е посветено на графиня Анна Алексеевна Андро-Оленина (1808-1888 г.), възлюбена на поета през 1828-1829 г. Към нея Пушкин се обръща и в своите стихотворения „Не пой, красавица, при мне”, „Ты и вы”, „Её глаза”, както и в много от строфите на „Евгений Онегин”.
Я ВАС ЛЮБИЛ
Я вас любил: любовь ещё, быть может,
В душе моей угасла не совсем;
Но пусть она вас больше не тревожит;
Я не хочу печалить вас ничем.
Я вас любил безмолвно, безнадежно,
То робостью, то ревностью томим;
Я вас любил так искренно, так нежно,
Как дай вам Бог любимой быть другим.
1829 г.
-----
КЪМ КЛЕВЕТНИЦИТЕ НА РУСИЯ
Защо шумите вие, властващи витии?
Защо ли в хор анатемосвате Русия?
Какво ви възмути? Че в Литва има дим?
Не е за вас: това е спор между славяни,
домашен спор, отдавна го съдбата храни –
въпрос далеч от вас, от вас неразрешим.
Отдавна много пъти бяха
враждебни тези племена
и бурни спорове кълняха
ту тях, ту нашата страна.
Неравни дразги кой ли пръска:
поляк ли, или наш руснак?
Славянски ручей пълни ли морето руско,
или пресъхва? – питам пак.
Вий чужди сте: не сте разбрали
вековни кървави скрижали
и непонятна ви е таз
вражда семействена при нас;
за вас са Кремъл, Прага празни;
намесвате се с корист днес,
куражът за борба ви дразни,
ненавистни към нашта чест...
Защо, кажете: за това ли,
че в руините на горящата Москва
наглеца ваш не сме признали,
пред който скланяхте глава?
Че в бездна срутихме врага си,
тоз тегнещ тягостно над царствата кумир,
и че изкупихме с кръвта си
в Европа волност, чест и мир?
На думи страшни сте – опитайте на дело!
Ще си лежи ли тихо богатир в постеля,
или ще сложи своя измаилски щик?
Безсилно ли е вече руско царско слово?
С Европа спор нима е нещо ново?
Отвикна ли от слава войн велик?
Нима сме малко? Чак от Перм та до Таврида,
от финските скали до пламенна Колхида,
от кремълската твърдина
чак до китайските владения
нима не чакате сплотено
да скокне руската страна?
Добре, пратете за витии
вий синовете си насам –
към гроб в полята на Русия,
сред други свои братя там.
* Повод за написването на одата „Към клеветниците на Русия” са призивите на няколко депутати от френския парламент за европейски военни действия срещу руската армия в подкрепа на полското въстание от 1830-1831 г.
КЛЕВЕТНИКАМ РОССИИ
О чем шумите вы, народные витии?
Зачем анафемой грозите вы России?
Что возмутило вас? волнения Литвы?
Оставьте: это спор славян между собою,
Домашний, старый спор, уж взвешенный судьбою,
Вопрос, которого не разрешите вы.
Уже давно между собою
Враждуют эти племена;
Не раз клонилась под грозою
То их, то наша сторона.
Кто устоит в неравном споре:
Кичливый лях, иль верный росс?
Славянские ль ручьи сольются в русском море?
Оно ль иссякнет? вот вопрос.
Оставьте нас: вы не читали
Сии кровавые скрижали;
Вам непонятна, вам чужда
Сия семейная вражда;
Для вас безмолвны Кремль и Прага;
Бессмысленно прельщает вас
Борьбы отчаянной отвага –
И ненавидите вы нас...
За что ж? ответствуйте: за то ли,
Что на развалинах пылающей Москвы
Мы не признали наглой воли
Того, под кем дрожали вы?
За то ль, что в бездну повалили
Мы тяготеющий над царствами кумир
И нашей кровью искупили
Европы вольность, честь и мир?..
Вы грозны на словах – попробуйте на деле!
Иль старый богатырь, покойный на постеле,
Не в силах завинтить свой измаильский штык?
Иль русского царя уже бессильно слово?
Иль нам с Европой спорить ново?
Иль русский от побед отвык?
Иль мало нас? Или от Перми до Тавриды,
От финских хладных скал до пламенной Колхиды,
От потрясенного Кремля
До стен недвижного Китая,
Стальной щетиною сверкая,
Не встанет русская земля?..
Так высылайте ж нам, витии,
Своих озлобленных сынов:
Есть место им в полях России,
Среди нечуждых им гробов.
1831 г.
-----
ЗИМНО УТРО
И студ, и слънце; ден вълшебен!
Ти още дремеш, май е време,
красавице, от сън стани:
открий приспани в нега взори
към северна звезда Аврора,
като звезда се издигни!
Привечер, помниш, буря беше,
мъгла в небето се тълпеше;
петно бе бледата луна,
жълтееше зад облак жално,
ти бе замислена, печална,
а виж: сега е светлина.
Снегът под небесата сини
великолепен бял килим е,
изгряващ слънчев лъч лети;
прозрачната гора чернее,
ела през скрежа зеленее,
рекичка под леда блести.
Таз стая с кехлибарен блясък
е озарена. С весел трясък
разнася печка топлина.
Чудесно се размисля легнал.
Но да поръчам ли да впрегнат
кобилка тъмна пред шейна?
Приятелко, за бяг готови,
да тръгнем с кончето отново
по утринния весел сняг,
да навестим полята пусти,
горичките, доскоро гъсти,
и скъпия за мене бряг.
ЗИМНЕЕ УТРО
Мороз и солнце; день чудесный!
Еще ты дремлешь, друг прелестный –
Пора, красавица, проснись:
Открой сомкнуты негой взоры
Навстречу северной Авроры,
Звездою севера явись!
Вечор, ты помнишь, вьюга злилась,
На мутном небе мгла носилась;
Луна, как бледное пятно,
Сквозь тучи мрачные желтела,
И ты печальная сидела –
А нынче... погляди в окно:
Под голубыми небесами
Великолепными коврами,
Блестя на солнце, снег лежит;
Прозрачный лес один чернеет,
И ель сквозь иней зеленеет,
И речка подо льдом блестит.
Вся комната янтарным блеском
Озарена. Веселым треском
Трещит затопленная печь.
Приятно думать у лежанки.
Но знаешь: не велеть ли в санки
Кобылку бурую запречь?
Скользя по утреннему снегу,
Друг милый, предадимся бегу
Нетерпеливого коня
И навестим поля пустые,
Леса, недавно столь густые,
И берег, милый для меня.
1829 г.
-----
МАДОНА
Картини на старинни майстори събрал,
да украся желаех своята обител,
за да се чуди суеверно посетител,
от познавачите цената им разбрал.
Как исках, в моя земен кът благословен,
аз на една картина да съм вечно зрител,
една – в платното като облаци към мен
да са пречистата и божият спасител –
тя – величава, той – с разбиращи очи,
на фона благ и кротък, в слава и в лъчи,
сами, без ангели, под палма на Сион са.
Изпълни се мечтата ми. Велик Творец
при мен те прати, моя прелестна Мадона,
най-чистият на чиста прелест образец.
МАДОННА
Не множеством картин старинных мастеров
Украсить я всегда желал свою обитель,
Чтоб суеверно им дивился посетитель,
Внимая важному сужденью знатоков.
В простом углу моем, средь медленных трудов,
Одной картины я желал быть вечно зритель,
Одной: чтоб на меня с холста, как с облаков,
Пречистая и наш божественный спаситель –
Она с величием, он с разумом в очах –
Взирали, кроткие, во славе и в лучах,
Одни, без ангелов, под пальмою Сиона.
Исполнились мои желания. Творец
Тебя мне ниспослал, тебя, моя Мадонна,
Чистейшей прелести чистейший образец.
1830 г.
-----
МОЯТА ЕПИТАФИЯ
Тук Пушкин е погребан; с млада муза беше,
с любов и мързел весело живя в тоз век,
не правеше добро, ала с душа гореща,
ей Богу, бе добър човек.
МОЯ ЭПИТАФИЯ
Здесь Пушкин погребен; он с музой молодою,
С любовью, леностью провел веселый век,
Не делал доброго, однако ж был душою,
Ей-богу, добрый человек.
1815 г.
-----
МОЙ ДРУЖЕ, ВРЕМЕ Е!
Мой друже, време е! Покой сърцето иска –
отлитат ден след ден и всеки час разплисква
частичка от живота; ние с теб в тандем
ще поживеем и – внезапно – ще умрем.
Щастлив свят няма, но покой и воля случих.
Отдавна си мечтая за завидна участ –
отдавна, морен роб, замислих бягство там
на волен труд и порив чист в далечен храм.
ПОРА, МОЙ ДРУГ, ПОРА!
Пора, мой друг, пора! Покоя сердца просит –
Летят за днями дни, и каждый час уносит
Частичку бытия, а мы с тобой вдвоём
Предполагаем жить, и глядь – как раз – умрем.
На свете счастья нет, но есть покой и воля.
Давно завидная мечтается мне доля –
Давно, усталый раб, замыслил я побег
В обитель дальную трудов и чистых нег.
1834 г.
-----
ЗАВРЪЩАНЕТО НА ГОСПОДАРЯ ИМПЕРАТОР ОТ ПАРИЖ ПРЕЗ 1815 Г.
Утихна боят, в краища отдалечени
не се дочуват битки и тръби военни;
с гласа на стройни лири от небесна шир
върху земята мрачна слиза светъл мир.
Приключи! Руски царю, славна цел постигна!
Напразно изтерзаха нашата родина,
напразно с флага на безброй дружини там,
с могъща смелост исполинът обвенчан,
вървя към гибел страшно, влачейки верига:
меч огнен бе над димната Москва издигнат!
В мъгла и мрак погасна вражият живец,
помръкна неговият пламенен венец!
Синът щастлив бе изоставен от съдбата
на руски син, под него притъмня земята.
Побягна... Гръм на мъст след него закипя.
От трона падна... Пак въстана... Не успя!
На теб, наш храбър цар, хвала и почит тиха!
Когато вражи полкове се появиха,
опълчи се – наложил броня с шлема стар,
прекланяйки се там пред висшия олтар,
ти меч извади с чест и клетва даде свята
от иго тягостно да защитиш страната.
Разбрахме тази клетва, гордите сърца
с пленителен възторг летяха след отца,
горяха с мъст съдбовна русите, трептяха
и страшна твърдина пред враговете бяха!
„Към мечовете!” – гръмна вик и с вихрен плам,
плющейки, се развяха знамената там;
прегърнаха се с брата брат, със свойте мили
бойците млади обич тъжно разделили,
са в битка. Свобода пламтеше в гневен бой,
с ръка от лед смъртта раздаваше покой!
А аз, далеч от гръм, бях в сянката надеждна
и тихичко цъфтях безгрижен, безметежен!
Уви! Не ме осъди кобният предел
за теб да се сражавам, вражи яд поел!
О, вий в Бородино, на Кулм герои наши!
Видях ви в бран жестока, в боя ръкопашен;
с душа възторжена след братята вървях.
Защо на бойното поле кръв не пролях?
Защо не стиснах меч в ръката си отрадна
и, обвенчан от рани, аз пред теб не паднах,
защо на славата с крилата не умрях?
Защо свидетел на велика рат не бях?
О, как величествен, безсмъртен ти яви се,
срещу врага със синовете устреми се;
челата си открили над гробовен мрак,
народите под бремето на този враг
с възторг разтърсваха веригата си тежка
и с плаха радост питаха съвсем човешки:
„Нима свободни сме? Нима без враг, без бой?
Кой смел е войн? На север кой въстана? Кой?”
Европа стара преклони глава приветно,
допря на царя наш спасител коленете,
с освободената от робски гнет ръка
властта метежна се стопи пред теб така!
Ти, царю наш, при синовете си се върна,
страната в полунощ с възторжен плам обгърна!
Склони смирени погледи да устоят –
лица безбройни радостно, с любов блестят,
дочуй – навсякъде вест радостна се чува,
вик на веселие навсякъде лудува;
тълпа, навсякъде сияе тържество
и ти – в сърцето на Русия божество!
Посрещат вожда на победата дружини.
Старик на възраст, помнеща Екатерина,
се взира в теб с безмълвни, радостни сълзи.
О, царю руски наш, ти шлема не пази
и страшния си меч, щита – защита наша;
излей пред Янус на мира свещена чаша,
с могъща длан сразил на люта бран злина,
дари вселената с желана тишина!
Ще дойде на спокойствието златно време,
ръждив ще бъде шлем, стрелите закалени,
в колчани скрити, ще забравят полет див;
ще бъде селянинът без беди щастлив,
по нивите плугът ще бъде с мир наточен;
в посоки корабите с пътници и стоки
ще разсекат с кърми свободна морска шир;
и синовете на славяните сред мир
с досада от спокойствието си лениво
край старец нявга ще се скупчат мълчаливо
и с жаден слух, а с вехта патерица той
далечен бор на хълм и стан, и боен строй
в праха пред тях внимателно ще начертае
и с думи прости, истински ще ги омая
и прежна слава в разказа ще оживи,
добрия цар през сълзи ще благослови.
НА ВОЗВРАЩЕНИЕ ГОСУДАРЯ ИМПЕРАТОРА ИЗ ПАРИЖА В 1815 ГОДУ
Утихла брань племен; в пределах отдаленных
Не слышен битвы шум и голос труб военных;
С небесной высоты, при звуке стройных лир,
На землю мрачную нисходит светлый мир.
Свершилось!.. Русский царь, достиг ты славной цели!
Вотще надменные на родину летели;
Вотще впреди знамен бесчисленных дружин
В могущей дерзости венчанный исполин
На гибель грозно шел, влек цепи за собою:
Меч огненный блеснул за дымною Москвою!
Звезда губителя потухла в вечной мгле,
И пламенный венец померкнул на челе!
Содрогся счастья сын, и, брошенный судьбою,
Он землю русскую не взвидел под собою.
Бежит… и мести гром слетел ему вослед;
И с трона гордый пал… и вновь восстал… и нет!
Тебе, наш храбрый царь, хвала, благодаренье!
Когда полки врагов покрыли отдаленье,
Во броню ополчась, взложив пернатый шлем,
Колена преклонив пред вышним алтарем,
Ты браней меч извлек и клятву дал святую
От ига оградить страну свою родную.
Мы вняли клятве сей; и гордые сердца
В восторге пламенном летели вслед отца
И местью роковой горели и дрожали;
И россы пред врагом твердыней грозной стали!
„К мечам!” – раздался клик, и вихрем понеслись,
Знамена, восшумев, по ветру развились;
Обнялся с братом брат; и милым дали руку
Младые ратники на грустную разлуку;
Сразились. Воспылал свободы ярый бой,
И смерть хватала их холодною рукой!
А я… вдали громов, в сени твоей надежной…
Я тихо расцветал, беспечный, безмятежный!
Увы! мне не судил таинственный предел
Сражаться за тебя под градом вражьих стрел!
Сыны Бородина, о кульмские герои!
Я видел, как на брань летели ваши строи;
Душой восторженной за братьями спешил.
Почто ж на бранный дол я крови не пролил?
Почто, сжимая меч младенческой рукою,
Покрытый ранами, не пал я пред тобою
И славы под крылом наутре не почил?
Почто великих дел свидетелем не был?
О, сколь величествен, бессмертный, ты явился,
Когда на сильного с сынами устремился;
И, челы приподняв из мрачности гробов,
Народы, падшие под бременем оков,
Тяжелой цепию с восторгом потрясали
И с робкой радостью друг друга вопрошали:
„Ужель свободны мы? Ужели грозный пал?
Кто смелый? Кто в громах на севере восстал?”
И ветхую главу Европа преклонила,
Царя-спасителя колена окружила
Освобожденною от рабских уз рукой,
И власть мятежная исчезла пред тобой!
И ныне ты к сынам, о царь наш, возвратился,
И край полуночи восторгом озарился!
Склони на свой народ смиренья полный взгляд –
Все лица радостью, любовию блестят,
Внемли – повсюду весть отрадная несется,
Повсюду гордый клик веселья раздается;
По стогнам шум, везде сияет торжество,
И ты среди толпы, России божество!
Встречать вождя побед летят твои дружины...
Старик, счастливый век забав Екатерины,
Взирает на тебя с безмолвною слезой.
Ты наш, о русский царь! оставь же шлем стальной,
И грозный меч войны, и щит – ограду нашу;
Излей пред Янусом священну мира чашу,
И, брани сокрушив могущею рукой,
Вселенну осени желанной тишиной!
И придут времена спокойствия златые,
Покроет шлемы ржа, и стрелы каленые,
В колчанах скрытые, забудут свой полет;
Счастливый селянин, не зная бурных бед,
По нивам повлечет плуг, миром изощренный;
Суда летучие, торговлей окриленны,
Кормами рассекут свободный океан,
И юные сыны воинственных славян
Спокойной праздности с досадой предадутся,
И молча некогда вкруг старца соберутся,
Преклонят жадный слух, и ветхим костылем
И стан, и ратный строй, и дальний бор с холмом
На прахе начертит он медленно пред ними,
Словами истины, свободными, простыми,
Им славу прошлых лет в рассказах оживит
И доброго царя в слезах благословит.
1815 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Който е обичал веднъж, няма да обича отново.
* * *
Завистта е сестра на съревнованието.
* * *
Аз надживях своите желания.
* * *
Младостта е най-великият магьосник.
* * *
Аз искам да живея, за да мисля и да страдам.
* * *
Преводачите – пощенските коне на прогреса.
* * *
Народът мълчи.
* * *
Няма правда на земята, но правда няма и по-високо.
* * *
А щастието бе така възможно, така близко!
* * *
Обичаят е деспот между хората.
* * *
Любовната болест е неизлечима!
* * *
Една от причините за ненаситността, с която четем записките на великите хора, е нашето самолюбие: ние се радваме, ако си приличаме със забележителен човек в каквото и да е било: мнения, чувства, навици – даже в слабостите и пороците. Вероятно повече сходство бихме намерили със съмненията, навиците и слабостите на съвсем незначителни хора,
ако ни бяха оставили свои произведения.
* * *
Вдъхновението е предразположение на душата към живо приемане на впечатления, следователно към бързо разбиране на понятията, което способства за тяхното обяснение.
* * *
Чувството за оздравяване е едно от най-сладостните.
* * *
За какво вдигате шум вие, народни витии?
* * *
Няма връщане на мечтите и годините.
* * *
Желание за промяна на местата.
* * *
За свободата щом горим, за чест сърцата щом са живи, приятелю мой, на родината да посветим душевните си пориви красиви!
* * *
Неуважението към предците е първият признак за безнравственост.
* * *
На любовта всички възрасти са подвластни.
* * *
Здравей, племе младо и непознато!
* * *
На Божията воля, музо, о, бъди послушна, венец не искай, от обидите не се плаши, хвалби и клевети приемай равнодушно и никога с глупака не спори.
* * *
Прозорец към Европа.
* * *
Хората никога не са доволни от настоящето и според опита си, имайки малко надежди за бъдещето, украсяват невъзвратимото минало с всички цветове на своето въображение.
* * *
Но тъжно е да се мисли, че младостта ни е била дадена напразно.
* * *
На света няма щастие, но има покой и воля.
* * *
Който е живял и мислил, той не може в душата си да не презира хората.
* * *
В една каруца не могат да се впрегнат кон и трепетна сърна.
* * *
Вдъхновението не се продава, но ръкопис може да се продаде.
* * *
Властелин на мислите.
* * *
Злословието даже без доказателства оставя почти вечни следи.
* * *
Да се гордеем със славата на своите предци е не само възможно, но и задължително; да не се уважават е срамно малодушие.
* * *
И навсякъде страсти съдбовни, и от съдбата защита няма.
* * *
Ласкатели, ласкатели! Постарайте се да съхраните дори и в подлостта осанката на благородството.
* * *
Обичайте самия себе си, достопочтени мой читателю! Предметът е достоен: вярно е, че няма нищо по-мило от него.
* * *
Гений и злодейство – две несъвместими неща.
* * *
Да бъдеш мил е добре, спокоен – два пъти по-добре.
* * *
О, хора! Жалък род, достоен за сълзи и смях! Жреци на минутното, поклонници на успеха!
* * *
Блажен е този, който на младини е бил млад, блажен е, който навреме е съзрял.
* * *
Аз си издигнах паметник неръкотворен, не ще зарасне народната пътека към него.
* * *
Да не вечеряш – свят закон за този, комуто е скъп сънят.
* * *
Врагове има всякакви по света, но спаси ни от приятелите, Боже!
* * *
Пир по време на чума.
* * *
Да знаят потомците на православните на земята родна отминалата съдба.
* * *
И сърцето отново гори и обича – защото да не обича то не може.
* * *
Ние всички сме се учили на нещо по малко и някак си!
* * *
Да, жалък е онзи, чиято съвест не е чиста.
* * *
Геният на чистата красота.
* * *
Дар напразен, дар случаен, ти, живот, защо си даден?
* * *
Който не е виждал пред себе си смъртта, той не е вкусвал пълно веселие и не е достоен за целувките на милите жени.
* * *
Ние смятаме всички с нули, а с единици – себе си.
* * *
Неопитността води към бедата.
* * *
Бойците си спомнят отминалите дни и битки, където заедно са се убивали.
* * *
Не е поет този, който умее да плете рими.
* * *
Ние всички сме мързеливи и нелюбопитни.
* * *
Зависимостта от семейния живот прави човека по-нравствен.
* * *
Ах, да ме измамят не е трудно! Аз сам обичам да се мамя!
* * *
Може човек да е делови и да мисли за красотата на ноктите.
* * *
Не ще пропаднат вашият скръбен труд и високият устрем на мислите.
* * *
Още едно последно сказание и моят летопис е завършен.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Кто раз любил, тот не полюбит вновь.
* * *
Зависть – сестра соревнования.
* * *
Я пережил свои желанья.
* * *
Молодость – величайший чародей.
* * *
Я жить хочу, чтоб мыслить и страдать.
* * *
Переводчики – почтовые лошади прогресса.
* * *
Народ безмолвствует.
* * *
Hет правды на земле, но правды нет и выше.
* * *
А счастье было так возможно, так близко!
* * *
Обычай – деспот меж людей.
* * *
Болезнь любви неизлечима!
* * *
Одна из причин жадности, с которой читаем записки великих людей, – наше самолюбие: мы рады, ежели сходствуем с замечательным человеком чем бы то ни было: мнениями, чувствами, привычками – даже слабостями и пороками. Вероятно, больше сходства нашли бы мы сoмнениями, привычками и слабостями людней вовсе ничтожных, если б они оставляли нам свои произведения.
* * *
Вдохновение есть расположение души к живому приятию впечатлений, следовательно, к быстрому соображению понятий, что и способствует объяснению оных.
* * *
Чувство выздоровления – одно из самых сладостных.
* * *
О чем шумите вы, народные витии?
* * *
Мечтам и годам нет возврата.
* * *
Охота к перемене мест.
* * *
Пока свободою горим, пока сердца для чести живы, мой друг, отчизне посвятим души прекрасные порывы!
* * *
Неуважение к предкам есть первый признак безнравственности.
* * *
Любви все возрасты покорны.
* * *
Здравствуй, племя младое, незнакомое!
* * *
Веленью Божию, о муза, будь послушна, обиды не страшась, не требуя венца, хвалу и клевету приемли равнодушно и не оспоривай глупца.
* * *
Окно в Европу.
* * *
Люди никогда не довольны настоящим и, по опыту имея мало надежды на будущее, украшают невозвратимое минувшее всеми цветами своего воображения.
* * *
Но грустно думать, что напрасно была нам молодость дана.
* * *
На свете счастья нет, но есть покой и воля.
* * *
Кто жил и мыслил, тот не может в душе не презирать людей.
* * *
В одну телегу впрячь не можно коня и трепетную лань.
* * *
Не продается вдохновенье, но можно рукопись продать.
* * *
Властитель дум.
* * *
Злословие даже без доказательств оставляет почти вечные следы.
* * *
Гордиться славою своих предков не только можно, но и должно; не уважать оной есть постыдное малодушие.
* * *
И всюду страсти роковые, и от судеб защиты нет.
* * *
Льстецы, льстецы! Старайтесь сохранить и в подлости осанку благородства.
* * *
Любите самого себя, достопочтенный мой читатель! Предмет достойный: ничего любезней, верно, нет его.
* * *
Гений и злодейство – две вещи несовместные.
* * *
Быть славным – хорошо, спокойным – лучше вдвое.
* * *
О люди! Жалкий род, достойный слез и смеха! Жрецы минутного, поклонники успеха!
* * *
Блажен, кто смолоду был молод, блажен, кто вовремя созрел.
* * *
Я памятник себе воздвиг нерукотворный, к нему не зарастет народная тропа.
* * *
Не ужинать – святой закон, кому всего дороже сон.
* * *
Врагов имеет в мире всяк, но от друзей спаси нас, Боже!
* * *
Пир во время чумы.
* * *
Да ведают потомки православных Земли родной минувшую судьбу.
* * *
И сердце вновь горит и любит — оттого, что не любить оно не может.
* * *
Мы все учились понемногу чему-нибудь и как-нибудь!
* * *
Да, жалок тот, в ком совесть не чиста.
* * *
Гений чистой красоты.
* * *
Дар напрасный, дар случайный, жизнь, зачем ты мне дана?
* * *
Перед собой кто смерти не видал, тот полного веселья не вкушал и милых жен лобзаний не достоин.
* * *
Мы почитаем всех нулями, а единицами – себя.
* * *
К беде неопытность ведет.
* * *
Бойцы вспоминают минувшие дни и битвы, где вместе рубились они.
* * *
Не тот поэт, кто рифмы плесть умеет.
* * *
Мы все ленивы и нелюбопытны.
* * *
Зависимость жизни семейной делает человека более нравственным.
* * *
Ах, обмануть меня нетрудно! Я сам обманываться рад!
* * *
Быть можно дельным человеком и думать о красе ногтей.
* * *
Не пропадет ваш скорбный труд и дум высокое стремленье.
* * *
Еще одно последнее сказанье, и летопись окончена моя.
---------------------------------------------
Александър Струговшчиков
Руският поет и преводач Александър Струговшчиков (Александр Николаевич Струговщиков) е роден на 31 декември 1808 г. в немския град Мемел. Учи в университета в Санкт Петербург (1923-1927 г.), след което работи към канцеларията на министъра на народната просвета (1929 г.), в департамента по външна търговия към Министерството на финансите (1932 г.), във Военното министерство (1936 г.) и др. Първите му отпечатани стихове и преводи са от 1935 г. Публикува в издания като „Современник”, „Библиотека для чтения”, „Отечественные записки”, „Московский Наблюдатель” и др. Превежда поезия и проза от немски, италиански и английски, известен е с преводите си на Гьоте, Шилер и Хайне. Издава книги с лично и преводно творчество като „Римские элегии” (1840 г.), „Гёте” (1840 г.), „Стихотворения А. Струговщикова, заимствованные из Гёте и Шиллера” (1845 г.), „Переводы. Статьи в прозе” (1845 г.), „Фауст” (1856 г.), „Вертер. Опыт монографии с переводом романа Гёте” (1865 г.) и др. През 1853 г. получава чин действителен статски съветник, а през 1868 г. е издигнат в чин таен съветник. През 1869 г. редактира сп. „Библиограф”. Умира на 26 декември 1878 г. в Петербург.
РОМАНС
Не питай и признание не викай!
Мълчание като печат лежи:
желание да кажа всичко блика,
но съм обречена да ми тежи!
Там вечен лед върха ще обладае,
тук на полето легна нощ до мен,
но с пролетта пак извор ще играе,
отново ще прогледне божи ден.
След час на скръб утеха ще докрета,
сърцето ни приятел ще теши:
търпение да имам съм заклета,
да търся, само Бог ще разреши!
РОМАНСЪ
He спрашивай, не вызывай признанья!
Молчанія лежитъ на мне печать:
Все высказать – одно мое желанье,
Но втайне я обречена страдать!
Тамъ вечный ледъ вершину покрываетъ,
Здесь на поля легла ночная тень:
Съ весною вновь источникъ заиграетъ,
Съ зарею вновь проглянетъ божій день.
И всемъ дано въ часъ скорби утешенье,
Указанъ другъ, чтобъ сердце облегчить:
Мне съ клятвой на устахъ дано терпенье,
И только Богъ ихъ можетъ разрешить!
1844 г.
---------------------------------------------
Александр Яхонтов
Руският поет, писател и преводач Александър Яхонтов (Александр Николаевич Яхонтов) е роден на 28 юни/10 юли 1820 г. в Санкт Петербург. Произхожда от дворянски род. Първите си стихове и разкази публикува в ученическото сп. „Денница”. Завършва Царскоселския лицей при Петербургския университет (1833 г.). Работи като титулярен съветник в Департамента за държавни имущества, директор на гимназия в гр. Псков, почетен съдия и председател на псковската земска управа. Публикува стихове, разкази и сатирични очерци в списания като „Отечественные записки”, „Искра”, „Современник”, „Вестник Европы”, „Русский инвалид”, „Живописное обозрение” и др. Превежда поезия от Гьоте, Лесинг, Шилер, Хайне, Мицкевич, Овидий и др. Автор е на стихосбирката „Genio loci” (1884 г.). Умира на 12/24 октомври 1890 г. в с. Камно, Псковска губерния.
МОЛИТВА
Предела в своя земен път видях...
Прости, творецо мой любвеобилен,
че свят дълг – труд житейски непосилен –
без ропот да изпълня не можах;
че с вярата и с факел на наука
не озарих труда на тоз живот,
че мойте скръб, съмнения и мъки
не дадоха да зрее силен плод;
че с твоя дар божествен не опитах
от семената свод да израста,
че в мен на тлеещата жар искрите
са задушени от суетността!
Не давай да скърбя, че свят оставям,
а дай ми – в младостта си сили дал –
в душата мир при жизнения залез,
да знам, че ненапразно съм живял!
МОЛИТВА
Предел земных волнений не далек...
Прости меня, творец любвеобильный,
Что долг святой – труд жизни непосильный –
Безропотно я совершить не мог;
Что верой в жизнь и светочем науки
Не озарил я жизни и труда,
Что скорбь души, сомнения и муки
Не принесли могучего плода;
Что твоего божественного дара
Я не сумел взлелеять семена,
Что искра в сердце тлеющего жара
Тщетой была во мне заглушена!
Не дай скорбеть о роковой утрате
Сил юности – невозвратимых сил, –
Дай мир душе на жизненном закате,
Дай веру мне, что я не тщетно жил!
1880 г.
---------------------------------------------
Алексей Апухтин
Руският поет и писател Алексей Апухтин (Алексей Николаевич Апухтин) е роден на 15/27 ноември 1840 г. в гр. Болхов, Орловска губерния. Първите му публикувани стихотворения са от 1854 г. в сп. „Русский инвалид”. Завършва Императорското училище за юриспруденция (1859 г.), където е редактор на сп. „Училищный вестник”. Пише стихове, повести, сатири, фантастични разкази и драматични сценки. Публикува поезия в издания като „Современник”, „Гудок”, „Гражданин”, „Вестник Европы”, „Русская мысль”, „Северный вестник” и др. Работи като чиновник в Министерството на правосъдието и Министерството на вътрешните работи. Основни мотиви в творчеството му са мъката, разочарованието, недоволството от неправдите в живота. По текста на много негови стихотворения като „Ночи безумные”, „Забыть так скоро” и „День ли царит” композиторът П. И. Чайковски е създал своите най-добри романси. Автор е на стихосбирката „Стихотворения” (1886 г.). Сред произведенията му в проза най-известни са „Неоконченная повесть”, „Архив графини Д.” и „Дневник Павлика Дольского”, публикувани посмъртно. Умира на 17/29 август 1893 г. в Санкт Петербург. Негови двутомни „Съчинения” излизат през 1895 г.
ЛЮБОВ
Без страсти и дела когато
безцветно моят дух живя,
тя като буря ме разклати
и от земята ме отвя.
Тя вярата ми в миг почерни
и вдъхнови живота мой,
донесе щастие безмерно
и рой сълзи, сълзи безброй...
Със сухи думи най-открито
сърце гнетеше в гняв и страх,
присмиваше се на сълзите,
тъгата правеше за смях;
понякога, с гореща дума
и с ласкав поглед придошла,
разгонваше печал безумна,
блестеше в моята душа!
Забравих всичко, дишам с нея,
в живота властна бе вълна.
Да я благословя не смея,
не мога да я прокълна.
ЛЮБОВЬ
Когда без страсти и без дела
Бесцветно дни мои текли,
Она как буря налетела
И унесла меня с земли.
Она меня лишила веры
И вдохновение зажгла,
Дала мне счастие без меры
И слезы, слезы без числа...
Сухими, жесткими словами
Терзала сердце мне порой,
И хохотала над слезами,
И издевалась над тоской;
А иногда горячим словом
И взором ласковых очей
Гнала печаль – и в блеске новом
В душе светилася моей!
Я все забыл, дышу лишь ею,
Всю жизнь я отдал ей во власть.
Благословить ее не смею
И не могу ее проклясть.
-----
НИ ОТЗИВ, НИ ПРИВЕТ, НИ ДУМА НЯМА
Ни отзив, ни привет, ни дума няма,
светът с пустиня между нас лежи,
въпрос без отговор е мисълта ми,
страхливо над сърцето ми тежи:
Дали сред часове на гняв и мъка
изчезва миналото без следа,
като лек звук ли от напев за слука,
като сред мрака паднала звезда?
НИ ОТЗЫВА, НИ СЛОВА, НИ ПРИВЕТА
Ни отзыва, ни слова, ни привета,
Пустынею меж нами мир лежит,
И мысль моя с вопросом без ответа
Испуганно над сердцем тяготит:
Ужель среди часов тоски и гнева
Прошедшее исчезнет без следа,
Как легкий звук забытого напева,
Как в мрак ночной упавшая звезда?
1867 г.
---------------------------------------------
Алексей Жемчужников
Руският поет Алексей Жемчужников (Алексей Михайлович Жемчужников) е роден на 10/22 февруари 1821 г. в селището Почел, Черниговска губерния. Произхожда от старинно дворянско семейство. Работил е в Сената, в Министерството на правосъдието и в Държавната канцелария. Последовател е на некрасовската литературна школа, от 1900 г. е почетен академик на Петербургската академия на науките. Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1892 г.), „Песни старости” (1900 г.) и др. Заедно с поета Алексей К. Толстой и с братята си Владимир и Александър Жемчужникови създават произведенията и легендарния образ на Козма Прутков. Умира на 25 март/7 април 1908 г. в Тамбов, погребан е в Москва.
ОТДАВНА ИЗМОРЕН, ПО ПЪТЯ ХОДЯ
Отдавна изморен, по пътя ходя;
насред небето слънцето пече,
в степта горяла не намирам отдих,
а до целта все още е далеч.
Обгърната в безмълвие и леност,
пустиня тягостна край мен лежи...
Да бе ветрец повял! С летящи сенки
и с облаче мига да освежи...
Напред, напред! В безрадостното пладне
очаква ме, аз зная, парк зелен;
там сянка ароматна и прохладна
с подслон ме мами в този жарък ден;
и на живота ще се наслаждавам,
с природата ще разговарям там;
ще си отдъхна, после ще забравя
за мъките от пътя извървян...
УЖЕ ДАВНО ИДУ Я, УТОМЛЕННЫЙ
Уже давно иду я, утомленный;
И на небе уж солнце высоко;
А негде отдохнуть в степи сожженной,
И все еще до цели далеко.
Объятая безмолвием и ленью,
Кругом пустыня скучная лежит...
Хоть ветер бы пахнул! Летучей тенью
И облако на миг не освежит...
Вперед, вперед! За степью безотрадной
Зеленый сад, я знаю, ждет меня;
Там я в тени душистой и прохладной
Найду приют от пламенного дня;
Там жизнию я наслаждаться буду,
Беседуя с природою живой;
И отдохну, и навсегда забуду
Тоску пути, лежащего за мной...
-----
ЕСЕННИ ЖЕРАВИ
През вечерна мъгла под небе потъмняло
вик на жерави ясно звучи в далнина...
Трепва мойто сърце, отдалеч са летяли,
от съблечена степ на студена страна.
Вече близко летят, все по-гръмко ридаят,
сякаш носят отнякъде скръбна вест пак...
От какъв неприветлив край, жерави, зная,
долетели сте тука за нощен бивак!
Вече слънцето в тази страна няма сили
и студът над полята безгрижно играй,
там сред голи гори вее вятър унило –
там е мойто отечество, родният край.
Киша, бедност, тъга, лошо време и здрач е,
мрачни хора, печална земя... Угнетен,
о, как болно душата ми иска да плаче!
Не ридайте, вий жерави волни, над мен!
ОСЕННИЕ ЖУРАВЛИ
Сквозь вечерний туман мне, под небом стемневшим,
Слышен крик журавлей все ясней и ясней...
Сердце к ним понеслось, издалека летевшим,
Из холодной страны, с обнаженных степей.
Вот уж близко летят и, все громче рыдая,
Словно скорбную весть мне они принесли...
Из какого же вы неприветного края
Прилетели сюда на ночлег, журавли?..
Я ту знаю страну, где уж солнце без силы,
Где уж савана ждет, холодея, земля
И где в голых лесах воет ветер унылый, –
То родимый мой край, то отчизна моя.
Сумрак, бедность, тоска, непогода и слякоть,
Вид угрюмый людей, вид печальный земли...
О, как больно душе, как мне хочется плакать!
Перестаньте рыдать надо мной, журавли!..
1871 г.
---------------------------------------------
Алексей Жуковский
Руският поет и писател Алексей Жуковски (Алексей Кириллович Жуковский), подписвал се под псевдонима Евстафий Бернет, е роден на 10/22 септември 1810 г. в гр. Пенза. Не завършил Саратовската гимназия, той постъпва в армията и се уволнява с чин ротмистър. Първите си стихотворения публикува в сп. „Современник” и сп. „Библиотека для чтения”, където излизат откъси от неговите поеми „Графиня Луиза Лавальер”, „Перля, дочь банкира Мосщеха”, „Вечный Жид” и „Чужая невеста”, печата в сп. „Литературные прибавления к Русскому инвалиду”, сп. „Искра”, сп. „Отечественные записки” и др. Автор е на стихосбирките „Граф Мец” (1837 г.), „Стихи” (1838 г.), „Елена” (1845 г.) и „Правда” (1859 г.), на повестите „Черный гость” (1850 г.), „Не судите по наружности” (1850 г.) и романа „На старый лад” (1859 г.). През 1845 г. издава алманах „Метеор”. Работи в Министерство на финансите (от 1837 г.), като достига до вице-директор на ведомството; действителен статски съветник (1861 г.). Умира на 8/20 декември 1864 г. в Петербург.
СКАЛИ КАТО ПОЛК ВЕЛИКАНИ ВЪРВЯТ
Скали като полк великани вървят,
гори и селца сякаш в сън се редят;
път сив край реката лети и боботи.
Тук ново и чуждо, и диво вземи.
Защо ме доведе към тези земи,
о, път непознат ти, о, път мой самотен!
С надежди изпълнен, сън прежден искри,
как двата ти края небето прикри,
о, път неизвестен, о, път мой печален!
В сърцето нов взор ще смени ли далеч
за сбогом сълзи, изоставена реч,
о, път на раздяла, о, път мой прощален!
Ще тръгнем ли с песни към минал подслон,
ще видим ли скоро родителски дом,
о, път мой безкраен, о, път необятен!
Или ще ни водиш в съдбовния строй,
в страната без изход, към вечен покой,
о, път мой последен, о, път безвъзвратен?
КАК ПОЛК ВЕЛИКАНОВ, ПРИХОДЯТ СКАЛЫ
Как полк великанов, проходят скалы,
Леса и селенья мелькают, как сны;
В пространство рекою бежит путь далекий.
Всё ново, и чуждо, и дико очам.
Зачем же привел меня к этим местам,
О путь незнакомый, о путь одинокий!
Надежд исполненье, минувшего сон,
Как два твои края, сокрыл небосклон,
О путь мой безвестный, о путь мой печальный!
Заменит ли сердцу шум радостных встреч
Покинутых слезы, оставленных речь,
О путь, мой разлучник, о путь мой прощальный!
И скоро ли с песней назад побредем,
И скоро ль увидим родительский дом,
О путь бесконечный, о путь необъятный!
Или ты ведешь нас тропой роковой
В страну без исхода, на вечный покой,
О путь мой последний, о путь безвозвратный?
1837 г.
---------------------------------------------
Алексей Колцов
Руският поет Алексей Колцов (Алексей Васильевич Кольцов) е роден на 3/15 октомври 1809 г. в гр. Воронеж. Първото си стихотворение пише през 1825 г., първите му публикации са от 1830 г. След 1831 г. публикува стихове във в. „Литературная газета” и сп. „Современник”. Автор е на стихосбирката „Стихотворения Алексея Кольцова” (1835 г.). По много от стиховете му пишат песни известни композитори като Балакирев, Римски-Корсаков, Мусоргски и др. Умира на 29 октомври/10 ноември 1842 г. във Воронеж.
ДВА ЖИВОТА
Животи има два.
Единият е светъл като слънце:
в очите му – небесен ясен ден,
в сиянието – свята мисъл, чувство,
а в живата му сила тъй разкошно
се лее реч свободна и разумна.
На земния ни дух животът –
тъй дълъг – като божа вечност...
И мрачен друг живот:
в очите му – тъга и земна нощ,
той сън и здрав, и неспокоен пие,
сред цветните си форми мисъл крие,
но не говори с реч свободна,
в тъмата към мълчание е склонен.
На земния ни прах животът –
тъй кратък – като падаща звездица...
ДВА ЖИЗНИ
Две жизни в мире есть.
Одна светла, горит она, как солнце:
В ее очах небесный тихий день;
В сиянии – святая мысль и чувство;
Ее живая сила так роскошно
Звучит свободной и разумной речью.
И это – жизнь земного духа;
Долга она, как божья вечность...
Другая жизнь темна:
В ее очах – земная грусть и ночь;
И спит она сном крепким и мятежным,
Таится мысль в ее цветистых формах,
Но не звучит свободной речью;
Наклоннее во тьме она к молчанью.
И это – жизнь земного праха;
Кратка она, как блеск звезды падучей...
1837 г.
-----
МАЛКИЯТ ЧИФЛИК
Зад река, в планина
зеленей горски лик,
под върха до река
има малък чифлик.
Славей в светла гора
гръмко песнички пей,
а вдовичка добра
сред чифлика живей.
В тази нощ-полунощ
смел юнак, скътал срам,
се отправил за гост
при вдовичката там...
Риболовец, край бряг
цял ден риба ловил,
е в чифлика, с мерак
да нощува решил.
„Ще нощувам сама,
мой рибарю ти драг,
свекър пази дома,
нощен гост – няма как...
Не сърди се и сам
в свойта лодка преспи,
утре, друже мой, там
ще вървим под липи.”
„Силен вятър дере...
Тъмна нощ ни покри...
Край реката, добре,
ще поспя до зори.”
А търговец, редил
сметки в пътя голям,
да нощува отбил
при вдовичката там.
„Мил търговецо, как
да приема гост днес!
Нямам гозби след праг,
няма слама, овес.
В селото при кума
ти по-скоро иди;
утре, виж, през деня
тачен гост мой бъди!”
„Конят е уморен,
а далеч е дотам;
аз храна нося с мен
и за теб армаган.
Вчера купих в града
всичко – нося ти шал,
да те пази в беда,
както бях обещал.”
„Аз подарък не ща!
Мен глава ме боли,
взимай свойте неща,
при кума ми иди!”
„Дреболия е, знай!
Аз за болката лек
имам: спретваш гуляй,
и е пак здрав човек.”
Светва огън в дома,
вдигат гостите тост,
а вдовичка сама
готви гозби за гост.
Край софрата рибар
и търговец са пак...
(Зад прозореца с жар
смело гледа юнак...)
„Пий, рибарю, вино!
На сестрица налей!
Танц танцувай, дано
песента да се пей!
Ти с приятели пий,
дружно включвам се аз;
улов давайте вий,
ний ще купим от вас...
Брат бъди тук и там,
церемонии спри;
басня правилна знам
за привички добри:
Мъка ли – няма край,
работа – работи,
знай – дерзай, но играй,
весели си се ти!”
Взе търговецът в смях
да припява тогаз
и вдовичката, ах,
да прегръща със страст.
А юнакът се сби –
пламват диви души!
В миг се всичко разби –
тъй съдбата реши...
Опустя тоз чифлик,
никой там не живей.
Само славеят с вик
гръмки песнички пей...
ХУТОРОК
За рекой, на горе,
Лес зеленый шумит;
Под горой, за рекой,
Хуторочек стоит.
В том лесу соловей
Громко песни поет;
Молодая вдова
В хуторочке живет.
В эту ночь-полуночь
Удалой молодец
Хотел быть, навестить
Молодую вдову...
На реке рыболов
Поздно рыбу ловил;
Погулять, ночевать
В хуторочек приплыл.
„Рыболов мой, душа!
Не ночуй у меня:
Свекор дома сидит, –
Он не любит тебя...
Не сердися, плыви
В свой рыбачий курень;
Завтра ж, друг мой, с тобой
Гулять рада весь день”.
„Сильный ветер подул...
А ночь будет темна!..
Лучше здесь, на реке,
Я просплю до утра”.
Опознился купец
На дороге большой;
Он свернул ночевать
Ко вдове молодой.
„Милый купчик-душа!
Чем тебя мне принять...
Не топила избы,
Нету сена, овса.
Лучше к куму в село
Поскорее ступай;
Только завтра, смотри,
Погостить заезжай!”
„До села далеко;
Конь устал мой совсем;
Есть свой корм у меня, –
Не печалься о нем.
Я вчера в городке
Долго был – все купил;
Вот подарок тебе,
Что давно посулил”.
„Не хочу я его!..
Боль головушку всю
Разломила насмерть;
Ступай к куму в село”.
„Эта боль – пустяки!..
Средство есть у меня:
Слова два – заживет
Вся головка твоя”.
Засветился огонь,
Закурилась изба;
Для гостей дорогих
Стол готовит вдова.
За столом с рыбаком
Уж гуляет купец...
(А в окошко глядит
Удалой молодец)...
„Ты, рыбак, пей вино!
Мне с сестрой наливай!
Если мастер плясать –
Петь мы песни давай!
Я с людями люблю
По-приятельски жить;
Ваше дело – поймать,
Наше дело – купить...
Так со мною, прошу,
Без чинов – по рукам;
Одну басню твержу
Я всем добрым людям:
Горе есть – не горюй,
Дело есть – работай;
А под случай попал –
На здоровье гуляй!”
И пошел с рыбаком
Купец песни играть,
Молодую вдову
Обнимать, целовать.
Не стерпел удалой,
Загорелась душа!
И – как глазом моргнуть –
Растворилась изба...
И с тех пор в хуторке
Никого не живет.
Лишь один соловей
Громко песню поет...
1839 г.
-----
ВЪЗДИШКА НА ГРОБА НА ВЕНЕВИТИНОВ
Какви ли мисли се таят
в душата му и там ги крие?
Кога ли щяха да се проявят,
кого видяхме в него ние?
Поетът северен, крилат
като млад лебед, величаво
завихрил песен на прослава,
едва започна – и утихна млад!
* Дмитрий Владимирович Веневитинов (1805-1827 г.) – руски поет, писател, литературен критик, философ и преводач. Поетичният му талант често е сравняван с таланта на Пушкин.
ВЗДОХ НА МОГИЛЕ ВЕНЕВИТИНОВА
Какие думы в глубине
Его души таились, зрели?
Когда б они сказалися вполне,
Кого б мы в нём, друзья, узрели?
Но он, наш северный поэт,
Как юный лебедь величавый,
Средь волн тоскуя, песню славы
Едва начал – и стих средь юных лет!
1830 г.
---------------------------------------------
Алексей Мерзляков
Руският поет, преводач и литературен критик Алексей Мерзляков (Алексей Фёдорович Мерзляков) е роден на 17/28 март 1778 г. в гр. Далматово, Казанска губерния. Първото си стихотворение публикува като ученик в сп. „Российский магазин” (1792 г.). Завършил е Московския университет (1795-1799 г.). Членува в новосъздаденото „Дружеское литературное общество” (1801 г.). От 1804 г. до смъртта си преподава в катедрата по руско красноречие и поезия в Московския университет, води постоянен публичен курс по словесност (от 1812 г.), професор (1817 г.), декан е на направление (1817-1818 г.), един от най-дейните членове на Обществото на любителите на руската словесност (1821-1828 г.), член е на Обществото по история и старинна култура, на казански и ярославски поетични общности, почетен член е на Вилненския университет. През 1815 г. издава сп. „Амфион”. Превежда творби на Шилер, Гьоте, Русо, Тиртей, Хорации и др. западноевропейски просветители и древни мислители. Автор е на трудове и книги с поезия, литературна критика и публицистика като „Россияда” (1915 г.), „Краткое начертание теории изящной словесности” (1822 г.), „Подражания и переводы из греческих и латинских стихотворцев” (1825 г.), „Песни и романсы” (1830 г.) и др. Умира на 26 юли/7 август 1830 г. в Москва.
ОБИЧАШЕ МЕ ТИ
Обичаше ме ти – с теб радости блянувах
и всеки ден ме будеше възторгът нов;
изгубих те – и с щастието се сбогувах:
ах, мое щастие бе твоята любов!
Обичаше ме ти – сред ласки вдъхновено
прекрасната зора възпявах с нежен зов;
изгубих те – и ме напусна моят гений:
ах, слънчев гений мой бе твоята любов!
Обичаше ме ти – към доброти стремях се,
нещастните закрилях с доблестен покров;
изгубих те – духът ожесточено гасне:
ах, моя доброта бе твоята любов!
МЕНЯ ЛЮБИЛА ТЫ
Меня любила ты – я жизнью веселился,
День каждый пробуждал меня к восторгам вновь;
Я потерял тебя – и с счастием простился:
Ах, счастием моим была твоя любовь!
Меня любила ты – средь милых вдохновений
Я пел прекрасную с зарею каждой вновь;
Я потерял тебя – и мой затмился гений:
Ах, гением моим была твоя любовь!
Меня любила ты – я добрым быть стремился,
Искал несчастного, чтоб дать ему покров;
Я потерял тебя – мой дух ожесточился:
Добротою моей была твоя любовь!..
1806 г.
---------------------------------------------
Алексей Плешчеев
Алексей Плешчеев (Алексей Николаевич Плещеев) е руски поет, писател, драматург, литературен критик и преводач от Некрасовската школа. Роден е на 22 ноември/4 декември 1825 г. в Кострома. За участие в групата на М. В. Петрашевски е бил интерниран от 1849 до 1859 г. Автор е на пет стихосбирки, издадени в периода от 1846 до 1887 г. По негови стихове известни руски композитори са сътворили над сто популярни романса. Превежда поезия от немски, френски, английски и славянски езици. Прозата му е в духа на натуралистичната школа, автор е на повестите „Папироска” (1848 г.), „Дружеские советы” (1849 г.), „Пашинцева” (1859 г.), „Благодеяние” (1859 г.), „Призвание” (1860 г.) и др.; най-известната му книга е „Повести и рассказы” (1860 г.). Автор е на 13 драматургични произведения, сред които „Услуга” (1848 г.), „Нет худа без добра” (1860 г.), „Счастливая чета” (1862 г.). Голям успех имат книгите му за деца „Подснежник” (1878 г.), „Дедушкины песни” (1891 г.) и др. Умира на 26 септември/8 октомври 1893 г. в Париж.
В ТЕЗ ДНИ: НИ ЗЛОБА, НИ ЛЮБОВ
В тез дни: ни злоба, ни любов,
ни жажда за дела, стремеж към истини –
кръвта е хладна, няма зов,
сърцето спи, застинали са мислите.
Към призиви житейски ставам глух,
студено наблюдавам и безстрастно
към всичко, нявга моя дух
тревожило и мъчило всечасно.
На женски набези към мен
през тези дни аз отговор не давам;
в бездействие и в срамен плен
на сън душевен час след час минава.
И страшно ми е, стапящ страх.
Боя се, че сърцето ми изстива,
че с чувствата превръщам в прах
в кръвта ми огън, в тялото ми сила.
Не съм аз, Боже, още стар...
На всеки, който търси изкупление,
не позволявай тази жар
сърцето да засипва със съмнения!
ЕСТЬ ДНИ: НИ ЗЛОБА, НИ ЛЮБОВЬ
Есть дни: ни злоба, ни любовь,
Ни жажда дел, ни к истине стремленье –
Ничто мне не волнует кровь;
И сердце спит, и ум в оцепенении.
Я остаюсь к призывам жизни глух;
Так холодно взираю, так бесстрастно
На все, что некогда мой дух
Тревожило и мучило всечасно.
И ласка женская во мне
В те дни ответа даже не находит;
В бездействии, в позорном сне
Душевных сил за часом час проходит.
Мне страшно, страшно за себя;
Боюсь чтоб сердце вовсе не остыло,
Чтоб не утратил чувства я,
Пока в крови огонь и в теле сила.
Годами я еще не стар...
О боже, всех, кто жаждет искупленья,
Не дай, чтоб пеплом сердца жар
Засыпало мертвящее сомненье!
-----
ТРЕВИЧКАТА ЗЕЛЕНЕЕ
Всичко зеленее,
слънчице блести,
лястовичка пее,
с пролетта лети.
Слънчо радост блика
в пролетен захлас...
Ти изчуруликай
поздрави за нас!
Със зрънца те срещам;
песен пей ми днес,
от страни далечни
си донесла вест...
ТРАВКА ЗЕЛЕНЕЕТ
Травка зеленеет,
Солнышко блестит;
Ласточка с весною
В сени к нам летит.
С нею солнце краше
И весна милей...
Прощебечь с дороги
Нам привет скорей!
Дам тебе я зерен;
А ты песню спой
Что из стран далеких
Принесла с собой.
1858 г.
---------------------------------------------
Алексей Тимофеев
Руският поет, писател, драматург и публицист Алексей Тимофеев (Алексей Васильевич Тимофеев) е роден на 15/27 март 1812 г. в гр. Курмиш, Симбирска губерния. Завършва юридическия факултет на Казанския университет (1830 г.). Работи като чиновник в Петербург, Одеса, Воронеж, Уфа и Москва, от 1836 до 1843 г. е редактор на сп. „Журнал Министерства народного просвещения”. Действителен статски съветник (1870 г.). Публикува поезия, проза, пиеси и пътеписи в издания като „Библиотека для чтения”, „Маяк” и др. Сред публицистичните му публикации по-известни са „Русские художники в Риме”, „Утрехтские происшествия 1834 г.”, „Сравнительное состояние русских университетов за 1834 г.”, „Обозрение русских газет и журналов” и др. Автор е на стихосбирките „Двенадцать песен, в 3-х отделениях” (1833 г.), „Песни Тимофеева” (1835 г.), „Опыты в прозе и стихах” (1837 г.), „Складчина” (1874 г.), „Микула Селянинович, представитель земли” (1876 г.), на книгите с проза, драми, мистерии и фантазии „Разочарованный” (1832 г.), „Поет” (1833 г.), „Художник” (1834 г.), „Счастливец” (1834 г.), „Елизавета Кульман” (1835 г.), „Джулио” (1836 г.), „Рим и Карфаген” (1837 г.), „Опыты” (в три тома, 1837 г.) и др. Умира на 1/13 юли 1883 г. в имението си в Саратовска губерния.
РАЗДЯЛА
Река шуми, река реве,
мой члун в скалите се дере.
Вълните страшни гледаш ти...
Прости ми, друже! Члун, лети!
Лети, лети, напред витай!
За мен, мой друже, не ридай!
В посоки и страни безброй
и тук, и там – ще бъда твой!
Река шуми, река реве,
примамва ме и ме зове...
Животът как ще се реди,
раздяла да не победи!
Прости ми, друже! Члун, лети,
любима на брега, прости;
сред все по-страшните вълни
изчезва члунът в далнини.
* Члун – примитивна плоскодънна лодка.
РАЗЛУКА
Река шумит, река ревет,
Мой челн о брег кремнистый бьет.
Сердит и страшен говор волн…
Прости, мой друг! Лети, мой челн!
Лети, лети, несись, гуляй!..
Мой друг, утешься, не рыдай!
Не изменю в стране чужой:
И здесь и там – везде я твой!
Река шумит, река ревет,
Меня манит, меня зовет…
Прости! Увидимся ль опять?..
К разлуке нам не привыкать!
Прости, мой друг!.. И челн летит,
Подруга с берега глядит.
Страшней, страшней валы в реке –
И… Челн исчезнул вдалеке.
1835 г.
---------------------------------------------
Алексей Толстой
Руският поет, романист и драматург Алексей Толстой (граф Алексей Константинович Толстой) е роден на 24 август/5 септември 1817 г. в Санкт Петербург. Член-кореспондент е на Петербургската академия на науките. Известен е с изящните си балади, сатиричните си стихотворения, историческата си проза (трилогията „Смъртта на Иван Грозни“, „Цар Фьодор Иванович“ и „Цар Борис“) и с участието си заедно със своите братовчеди, тримата братя Жемчужникови, в литературната мистификация Козма Прутков. Умира на 28 септември/10 октомври 1875 г. в c. Красний Рог, Черниговска губерния (сега Почепски район в Брянска област).
ИЗБРА МЕ ГОСПОД ЗА БОРБАТА
Избра ме Господ за борбата,
любов и гняв вля в мойта гръд,
пред моя взор с десница свята
посочи истинския път.
Одушеви ме с мощно слово,
в сърцето сили сбра добри,
но непреклонно и сурово
духа ми Бог не сътвори.
Напразно аз гнева си харчех,
без цел от любовта се скрих,
след удар в удара се гърчех,
в борба без край се изморих.
Срещу враждебната виелица
излязох пред врага без ризница,
уцелен в боя, се затрих.
ГОСПОДЬ, МЕНЯ ГОТОВЯ В БОЮ
Господь, меня готовя к бою,
Любовь и гнев вложил мне в грудь,
И мне десницею святою
Он указал правдивый путь;
Одушевил могучим словом,
Вдоxнул мне в сердце много сил,
Но непреклонным и суровым
Меня господь не сотворил.
И гнев я свой истратил даром,
Любовь не выдержал свою,
Удар напрасно за ударом
Я отбивая устаю.
Навстречу иx враждебной вьюги
Я вышел в поле без кольчуги
И гибну раненный в бою.
-----
НА ШУМНИЯ БАЛ
На шумния бал аз сияйна
сред светски безкрай суети
случайно те зърнах, но тайна
покриваше твойте черти.
Очите ти бяха печални,
гласът ти, тъй дивно звучал,
бе звън на далечни камбани,
бе полъх над морския вал.
Харесах снагата ти тънка,
замисленото ти лице,
смехът ти и тъжен, и звънък
засели се в мойто сърце.
Самотните нощи ме чакат,
прилягам с умората аз –
и виждам очите ти в мрака,
и чувам омайния глас;
сънят ми ме тъжно обтича
и блянове странни са там...
Не зная – дали те обичам,
но обич изпълва ме, знам!
СРЕДЬ ШУМНОГО БАЛА
Средь шумного бала, случайно,
В тревоге мирской суеты,
Тебя я увидел, но тайна
Твои покрывала черты.
Лишь очи печально глядели,
А голос так дивно звучал,
Как звон отдалённой свирели,
Как моря играющий вал.
Мне стан твой понравился тонкий
И весь твой задумчивый вид,
А смех твой, и грустный и звонкий,
С тех пор в моём сердце звучит.
В часы одинокие ночи
Люблю я, усталый, прилечь –
Я вижу печальные очи,
Я слышу весёлую речь;
И грустно я так засыпаю,
И в грёзах неведомых сплю…
Люблю ли тебя – я не знаю,
Но кажется мне, что люблю!
1851 г.
-----
В МОРЕТО ВЪЛНА СЛЕД ВЪЛНА
В морето вълна след вълна са безброй,
припряно обтичат живота...
Приятелко бедна, във вихъра мой
ти скоро ще бъдеш самотна:
рояк от надежди, от горести рой,
на скитащи мисли прибой и отбой
любов е, но с прилив и отлив!
КОЛЫШЕТСЯ МОРЕ, ВОЛНА ЗА ВОЛНОЙ
Колышется море, волна за волной
Бегут и шумят торопливо...
О друг ты мой бедный, боюся, со мной
Не быть тебе долго счастливой:
Во мне и надежд и отчаяний рой,
Кочующей мысли прибой и отбой,
Приливы любви и отливы!
1856 г.
---------------------------------------------
Алексей Хомяков
Руският поет, художник, публицист, философ, преводач и богослов Алексей Степанович Хомяков е роден на 1/13 май 1804 г. в Москва в дворянско семейство. Завършил е Московския университет, през 1821 г. става кандидат на математическите науки. Участва като доброволец в руско-турската война (1828-1829 г.), като получава медали за храброст. Първите му стихотворения са публикувани в алманах „Полярная звезда”; сътрудничи с поезия, публицистика и преводи на различни списания, занимава се с живопис, изучава немската класическа философия. Автор е на историческите драми „Ермак” (1825 г.) и „Дмитрий Самозванец” (1930 г.), на поредицата полемични статии „О старом и новом” (1838-1839 г.), на фундаменталното историко-философско съчинение „Записки по всемирной истории/ Семирамида” (писано от 1838 до 1860 г., останало недовършено), на философски трактати и поезия. Основоположник е на ранното славянофилство, член-кореспондент на Петербургската академия на науките (1856 г.). Умира на 23 септември/5 октомври 1860 г. в с. Спешнево-Ивановско, Рязанска губерния.
НА РУСИЯ
На бой свещен те призовава,
сам Господ те обикна там,
съдбовна сила той ти дава,
та воля зла да съкрушаваш
на сляпа, луда, дива сган.
Родино, вдигай се, политай!
Зове те Бог да браниш брат,
на гневен Дунав през вълните,
където ширят се земите,
егейските води шумят.
Помни: да си угоден Богу
е тежко в земния ни свят.
Той свойте роби съди строго,
а върху теб, уви, тъй много
ужасни грехове лежат!
Съда неправда черна бори,
в клеймо на робско иго впит;
ласкателства, лъжи безбожни
сред мързел мъртъв и позорен
и с мерзост всякаква обвит!
О, недостойна ти избранице
избрана! Бързо се измий
с води на кротко покаяние,
че гръм на двойно наказание
над твоята глава се вий!
С душа смирена се покланяй,
с глава в прахта се ти моли,
в молитви се раздай избрани
и в тлеещата съвест рани
с елей от сълзи изцели!
След туй стани, за чест и слава
хвърли се в кървавата сеч!
За братята си се сражавай,
дръж Божието знаме здраво
и удряй с меча – Божи меч!
РОССИИ
Тебя призвал на брань святую,
Тебя господь наш полюбил,
Тебе дал силу роковую,
Да сокрушишь ты волю злую
Слепых, безумных, буйных сил.
Вставай, страна моя родная,
За братьев! Бог тебя зовет
Чрез волны гневного Дуная,
Туда, где, землю огибая,
Шумят струи Эгейских вод.
Но помни: быть орудьем бога
Земным созданьям тяжело.
Своих рабов он судит строго,
А на тебя, увы! как много
Грехов ужасных налегло!
В судах черна неправдой черной
И игом рабства клеймена;
Безбожной лести, лжи тлетворной,
И лени мертвой и позорной,
И всякой мерзости полна!
О, недостойная избранья,
Ты избрана! Скорей омой
Себя водою покаянья,
Да гром двойного наказанья
Не грянет над твоей главой!
С душой коленопреклоненной,
С главой, лежащею в пыли,
Молись молитвою смиренной
И раны совести растленной
Елеем плача исцели!
И встань потом, верна призванью,
И бросься в пыл кровавых сеч!
Борись за братьев крепкой бранью,
Держи стяг божий крепкой дланью,
Рази мечом – то божий меч!
1853 г.
---------------------------------------------
Андрей Подолинский
Руският поет и писател Андрей Подолински (Андрей Иванович Подолинский) е роден на 1/13 юли 1806 г. в гр. Киев. Завършва пансиона при Петербургския университет (1824 г.). Работи като служител в пощите. Публикува стихове и поеми в издания като „Современник”, „Библиотека для чтения”, „Московский телеграф”, „Русская старина”, „Русский архив”, „Русский вестник”, „Северный Меркурий”, „Утренняя заря”, „Северная пчела”, „Сборник Общества для пособия нуждающимся литераторам и ученым”, „Русский инвалид”, „Отечественные записки” и др. Публикува поемите „Див и Пери” (1827 г.), „Борский” (1829 г.), „Нищий” (1830 г.), „Смерть Пери” (1837 г.), автор е на стихосбирките „Повести и мелкие стихотворения” (в два тома, 1837 г.), „Сочинения А. Подолинского” (в два тома, 1860 г.), „Собрание неизданных стихотворений” (1885 г.), повестта „Змей” (1886 г.) и др. Умира на 4/16 януари 1886 г. в Киев.
ПАК ТВОЯТА РЪКА В РЪКАТА МИ ЛЕЖИ
Пак твоята ръка в ръката ми лежи,
усещам как трепери, как гори, тежи,
но има скръб и сълзи в погледа ти жален
и е сломен гласът ти в разговор прощален
преди сбогуване. Но, още с теб, сега
защо да тровим и тревожим сред тъга
тез мигове на часовете преброени
с ревнивите съмнения несподелени?
Не! Нека клетви нежни в прежния ни свят,
ласкаейки слуха, се леят и кипят,
и в паметта печална да потънат вече
дълбоко, в спомените сякаш съм далече!
ЕЩЕ ТВОЯ РУКА В РУКЕ МОЕЙ ЛЕЖИТ
Еще твоя рука в руке моей лежит,
Я чувствую, она трепещет и горит,
Но слезы, но тоска в твоем унылом взоре,
И голос твой дрожит в прощальном разговоре,
Не долго вместе быть!.. Но я еще с тобой:
Зачем же отравлять тревогой и тоской
Сосчитанных часов немногие мгновенья
И поверять тебе ревнивые сомненья?..
Нет! Клятвы нежные, слова любви одной,
Пусть льются и кипят и, слух лаская твой,
В печальной памяти заронятся глубоко
И обо мне звучат, как буду я далеко!
1830-е гг.
---------------------------------------------
Андрей Тургенев
Руският поет и преводач Андрей Тургенев (Андрей Иванович Тургенев) е роден на 1/12 октомври 1781 г. в Москва. Той е най-големият от четиримата братя Тургеневи, оставили дълбоки следи в руската култура от началото на ХIХ в. Първите си стихове пише на 14-годишна възраст. Завършва курсовете към пансиона при Московския университет (1800 г.). Работи в московския архив към Колегията за външни работи и в петербургската комисия по изготвяне на закони. Съосновател е на творческото обединение „Дружеское литературное общество” (1801 г.). Превежда поезия на Шекспир, Шилер и Русо. Публикува стихове във „Вестник Европы”, негова поезия е отпечатана в сп. „Пантеон русской поэзии” (1815 г.). По-голямата част от творчеството му е изгубена. Умира на 8/20 юли 1803 г. в Санкт Петербург. Част от стиховете му са включени в сборниците „Поэты начала XIX века” (1961 г.) и „Поэты 1790-1810-х” (1971 г.).
А ВИЙ, КОИТО В НЕГО РАДОСТИ ОТКРИХТЕ
А вий, които в него радости открихте,
които го обичахте, боготворихте,
и за които бе в степта благоухал,
сбогувайте се с него! Тъжно ще стоите
над мястото, където волно бе цъфтял,
и ще обливат спомените ви сълзите,
но от сълзите няма как да цъфне, ах,
и ще е тук единствено печален прах.
А ВЫ, КОТОРЫ В НЕМ ОТРАДУ НАХОДИЛИ
А вы, которы в нем отраду находили,
Которые его взлелеяли, любили
И для которых он в степи благоухал,
Проститесь с ним навек! С поникшими очами
Вы будете стоять над местом, где он цвел,
Вы вспомните о нем, и, может быть, с слезами,
Но он для ваших слез опять не расцветет
И только прах один печальный здесь найдет.
1802 г.
-----
НАДПИС КЪМ ПОРТРЕТА НА ГЬОТЕ
Свободен гений, към природата отворен,
изобразява я той с пламенни черти,
закони черпи от сърцето си, блести,
на други никакви закони непокорен.
НАДПИСЬ К ПОРТРЕТУ ГЕТЕ
Свободным гением натуры вдохновленный,
Он в пламенных чертах ее изображал
И в чувстве сердца лишь законы почерпал,
Законам никаким другим не покоренный.
1800 г.
---------------------------------------------
Анна Барикова
Руската поетеса, писателка и преводачка Ана Барикова (Анна Павловна Каменская/ Барыкова) е родена на 22 декември 1839/3 януари 1840 г. в Петербург. Завършва Екатерининския институт в Москва (1856 г.). Пише стихотворения, разкази, политически сатири и епиграми. От началото на 70-те години публикува поезия и преводна поезия в издания като „Слово”, „Отечественные записки”, „Дело”, „Северный вестник”, „Неделя”, „Русское богатство”, „Родник” и др. Превежда поезия на Гьоте, Хайне, Шели, Юго, Беранже и др. Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1878 г.), „Сказка про то, как царь Ахреян ходил богу жаловаться” (1883 г.), „Спасенный” (1889 г.) и „Моим внукам” (1890 г.). Умира на 31 май/12 юни 1893 г. в Ростов на Дон. През 1897 г. излиза книгата с нейни творби „Стихотворения и прозаические произведения”.
ВЕЛИКИТЕ ИСТИНИ ЗЕМНИ НЕ СЕ ДАВАТ ДАРОМ
Знай, великите истини земни не се дават даром,
тях купуват ги хората вечно на скъпа цена,
тях не ще ги намериш случайно на шумни пазари
при търгуваща с евтини истини пошлост една.
Тях не ще ги навее в душата с дихание здраво
мимолетният вятър попътен; под бурята – в битката – с гръм –
с тежък труд и страдание истина се получава –
като перла блестяща сред мрачния морски бездън.
В изтерзано сърце, изтърпяло и болки, и рани,
в тежък час на съмнения, грижи – в съдбовния час
влиза истината като колос в поле изорано
и възкръсва душата, измъчена в огън и мраз.
ВСЕ ВЕЛИКИЕ ИСТИНЫ МИРУ ДАЮТСЯ НЕ ДАРОМ
Все великие истины миру даются не даром;
Покупают их люди всегда дорогою ценой;
Не найдешь их случайно, гуляя по шумным базарам, –
Там, где пошлость торгует дешевою „правдой людской”.
Не навеет их на душу легким приветным дыханьем
Мимолетного ветра попутного; с бою – под бурей – грозой, –
Добывается истина тяжким трудом и страданьем, –
Как жемчужина светлая в мрачной пучине морской.
И в истерзанном сердце, стерпевшем все раны и боли,
В час тяжелый сомненья, отчаянья, – в час роковой
Всходит Истина вдруг, словно колос на вспаханном поле,
И воскреснет душа, истомленная долгой борьбой.
---------------------------------------------
Анна Бунина
Руската поетеса, писателка и преводачка Ана Бунина (Анна Петровна Бунина) е родена на 7/18 януари 1774 г. в с. Урусово, Рязанска губерния. Произхожда от старинен дворянски род. Пише стихове от 13-годишна, първата й публикувана творба е прозаичната миниатюра „Любовь” в сп. „Иппокрен” (1799 г.), а първото й стихотворение е отпечатано през 1806 г. От 1802 г. живее в Санкт Петербург, самообразова се, учи френски, немски и английски език, математика и руска словесност. Първата й стихосбирка „Неопытная муза” (1809 г.) има голям успех сред интелигенцията и дворянството; през следващите години пише нови книги, издава сборника с проза „Сельские вечера” (1811 г.), превежда от френски поезия и драматургия. От 1815 до 1817 г. живее в Англия, след връщането си се установява в Москва. Руската академия на науките издава три тома с нейни творби (1819-1821 г.). Наричат я руската Сафо. Умира на 4/16 декември 1829 г. в с. Денисовка, Рязанска губерния.
ОБЕЩАНИЕ КЪМ СТРАДАЩИЯ ОТ БЕЗСЪНИЕ
Той:
– Аз цяла нощ не спя – измъчвам се, въздишам...
Аз:
– Заспивай, не унивай! Аз поема пиша.
ОБЕЩАНИЕ СТРАЖДУЩЕМУ БЕССОННИЦЕЮ
Он
Я ночи все не сплю, – томлюсь, – изнемогаю.
Я
Уснёшь, – не унывай! Поэму я слагаю.
1812 г.
-----
МИНУВАЧ И ГОСПОДАРСКИ СЛУГА
Басня
Минава пътник край палат на властник тук
и вижда, че слуга мете на двора вяло,
от стълбището чисти след това боклук,
ала започва не от горното стъпало,
а от стъпалото най-ниско.
Мете слугата поривист,
боклука към район преметен плиска,
доскоро чист.
Слугата наш доволно крета:
„Без две, без две... – мърмори. – Да!”,
и се захваща смело с трето.
Помете, ето – спорно чисти по реда;
назад поглежда – ах, беда!
Уж чисти бяха двете, а е безобразно.
„Ех! Колко метенето е било напразно! –
нарежда той. – Цял час превивам гръб и как
метлата ми не се зачита,
боклука някой сее пак!”
Отново тръгна по следите
повторно метеното да мете.
Прашинките изчезнаха и те,
но дълго тази чистота не удурдиса,
стъпало вдън
от горното стъпало замърси се.
Слугата-пън
бе морен и угрижен,
десетки пъти качвал-слизал.
„Глупак! Глупак! –
се чува глас. – Ти не метеш тъй, както трябва!
Метеш ненужно пак!
Щом иска нейде някоя управа
да спре безумния кошмар,
ще зашлеви на нисшите шамар –
пазачи, портиери, писари са първи,
след туй чиновниците дребни пърхат
и секретарите, аз знам,
а съдиите кой ще съди там:
кога в съда ще спрат порядките проклети?
Как съдия да укротиш,
дори чиновника да изгориш,
ще грабят съдии рушвети...”
ПРОХОЖИЙ И ГОСПОДСКИЙ СЛУГА
Басня
Шел некто близ палат через господский двор,
И видит, что слуга метет в том доме сени.
Подмел – и с лестницы потом счищать стал сор,
Но только принялся не с верхней он ступени,
А с той,
Которая всех ниже.
Чиста ступень – слуга с метлой
На ту, которая к сметенной ближе:
И та чиста.
Слуга мой начал улыбаться:
„Без двух, без двух”, – кричит спроста –
И ну за третью приниматься.
Подмел и ту – еще убавилось труда:
Глядь вниз – нежданная беда!
Уж чистых двух опять не видно из-под сора.
„Эх! сколько всякого накидано здесь вздора! –
Слуга сквозь зуб ворчит. – Гну спину целый час
А не спорится и с трудами,
Как будто сеют на заказ”.
Пошел бедняк обратными следами
Метеное вторично подметать.
Вот вподлинну пылинки не видать,
Но только чистота не долго та продлилась,
И нижняя ступень
Опять от верхней засорилась.
Слуга стал в пень,
Устанешь поневоле,
Раз десять вниз сошел иль боле.
„Дурак! Дурак! –
Прохожий закричал тут, выйдя из терпенья. –
Да ты метешь не так.
Ну если бы какого где правленья
Желая плутни истребить,
Кто начал наперед меньших тузить:
Сперва бы сторожа, привратных и копистов,
Потом подьячий род, канцеляристов,
Потом секретарей,
А там-то бы взялся и за судей:
То скоро ли бы он завел в судах порядки?
Судью подьячим не уймешь,
Подьячего хоть в трут сожжешь,
Судья все станет грабить взятки”.
---------------------------------------------
Антон Делвиг
Руският поет, литературен критик и журналист Антон Делвиг (Антон Антонович Дельвиг) е роден на 6/17 август 1798 г. в Москва. Завършва Царскоселския лицей. Близък приятел е на Пушкин. Работи в Департамента за минно дело, в Министерството на финансите, в Публичната библиотека и като чиновник за специални поръчения при Министерството на вътрешните работи. Поетичният му дебют в печата е в сп. „Вестник Европы” през 1814 г., след което публикува поезия и публицистика в списания и алманаси като „Российский Музеум”, „Новости литературы”, „Благонамеренный”, „Невский Зритель”, „Труды Общества любителей российской словесности”, „Полярная Звезда” и др. Издател и редактор е на алманасите „Северные цветы” (1825-1831 г.), „Подснежник” (1829-1830 г.) и „Литературная газета” (1830-1831 г.). Пише лирическа поезия в духа на древногръцките идилии и поетични текстове, станали част от руски народни песни („Соловей”, „Не осенний мелкий дождичек”). Автор е на стихосбирката „Сочинения” (1829 г.). Умира на 14/26 януари 1831 г. в Петербург.
ВДЪХНОВЕНИЕ
Пристига вдъхновението рядко,
в душата ни гори за кратък миг;
цени творецът този миг велик
като светец, разлъчен от земята.
Приятелска лъжа, любовна грешка,
в сърцето искрено отровна гнет
забравени са: гордият поет
прочел е свойта кауза човешка.
Преследван и презиран в свят незрял,
той скита се самотен под небето
и разговаря кротко с вековете;
честта за него висш е идеал,
със славата си клеветите спрял,
дели безсмъртието с боговете.
ВДОХНОВЕНИЕ
Не часто к нам слетает вдохновенье,
И краткий миг в душе оно горит;
Но этот миг любимец муз ценит,
Как мученик с землею разлученье.
В друзьях обман, в любви разуверенье
И яд во всем, чем сердце дорожит,
Забыты им: восторженный пиит
Уж прочитал свое предназначенье,
И презренный, гонимый от людей,
Блуждающий один под небесами,
Он говорит с грядущими веками;
Он ставит честь превыше всех честей,
Он клевете мстит славою своей
И делится бессмертием с богами.
---------------------------------------------
Аполон Григориев
Руският поет, преводач, литературен и театрален критик Аполлон Григориев (Аполлон Александрович Григорьев) е роден на 16/28 юли 1822 г. в Москва. Завършил е юридическия факултет при Московския университет. С многобройните си статии и възпоменателни есета за Гогол, Островски, Пушкин, Лермонтов, Тургенев, Некрасов, Фет и др. е създател на т.нар. органична критика. В лириката си разглежда размислите и страданията на романтичната личност – поетическия цикъл „Борьба” (1857 г.), стиховете-романси „О, говори хоть ты со мной” и „Цыганская венгерка”, стихосбирката „Импровизации странствующего романтика” (1860 г.), поемата-изповед „Вверх по Волге” (1862 г.). Пише и автобиографична проза. Умира на 25 септември/7 октомври 1864 г. в Санкт Петербург.
РАЗДЯЛА – ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ ЛИ ОТНОВО
Раздяла – ще се срещнем ли отново,
къде и как ще се намерим пак,
туй знае само Бог – не дава знак,
а да мечтая повече не мога...
Да знаеш или не – май все е там!
Съдбата е неумолимо строга,
тъй трябва... Разделихме се без плам,
щом зная туй, то зная твърде много...
Зла орис е да знаеш – знаещ вик
се сбъдва. Остаряваме ний лудо
и бързо. Тъй при страшната присъда
осъденият побелява в миг.
РАССТАЛИСЬ МЫ – И ВСТРЕТИМСЯ ЛИ СНОВА
Расстались мы – и встретимся ли снова,
И где и как мы встретимся опять,
То знает бог, а я отвык уж знать,
Да и мечтать мне стало нездорово...
Знать и не знать – ужель не всё равно?
Грядущее – неумолимо строго,
Как водится... Расстались мы давно,
И, зная то, я знаю слишком много...
Поверье то, что знание беда, –
Сбывается. Стареем мы прескоро
В наш скорый век. Так в ночь, от приговора,
Седеет осужденный иногда.
-----
О, ГОВОРИ ПОНЕ ТИ С МЕН
О, говори поне ти с мен,
любимо седемструние!
С тъга е пълен моят ден,
нощта такава лунна е!
Ей там една звезда блести
тъй ярко и мъчително,
в сърцето ми реди беди
с лъчите си язвителни.
Защо сърцето ми вини?
Тя знае с туй влияние,
че дългите ми тъжни дни
към нея приковани са...
И дълго моето сърце
с отровна жлъч облято е,
поглъщам мраморно лице
и дъх подигравателен...
Душата цяла нощ теши,
тъгувам, страдам, мятам се...
Ти доизпей ми, довърши
таз песен – недопятата.
Кажи на твоята сестра
слова недоизказани...
Виж: все по-ярко свети тя...
О, пей, желана пламенна!
С теб до зори ще съм пленен
от разговор трогателен...
Ти доизпей поне за мен
таз песен – недопятата!
О, ГОВОРИ ХОТЬ ТЫ СО МНОЙ
О, говори хоть ты со мной,
Подруга семиструнная!
Душа полна такой тоской,
А ночь такая лунная!
Вон там звезда одна горит
Так ярко и мучительно,
Лучами сердце шевелит,
Дразня его язвительно.
Чего от сердца нужно ей?
Ведь знает без того она,
Что к ней тоскою долгих дней
Вся жизнь моя прикована...
И сердце ведает мое,
Отравою облитое,
Что я впивал в себя ее
Дыханье ядовитое...
Я от зари и до зари
Тоскую, мучусь, сетую...
Допой же мне – договори
Ты песню недопетую.
Договори сестры твоей
Все недомолвки странные...
Смотри: звезда горит ярчей...
О, пой, моя желанная!
И до зари готов с тобой
Вести беседу эту я...
Договори лишь мне, допой
Ты песню недопетую!
1857 г.
---------------------------------------------
Аполон Майков
Руският поет и преводач Аполон Майков (Аполлон Николаевич Майков) е роден на 23 май/4 юни 1821 г. в Москва. Учи в юридическия факултет на Петербургския университет (1837-1841 г.). Първото му отпечатано стихотворение е в сп. „Библиотека для чтения” през 1835 г., а през 1939 г. негови стихове се появяват в „Одесский альманах на 1840”. Работи като библиотекар в Румянцевския музей (от 1844 г.). Превежда поезия от Хайне, Мицкевич, Гьоте и др. Участва във всички поетични антологии на времето си, голяма част от лириката му застъпва теми, свързани с европейската и с руската история на изкуствата. Автор е на стихосбирките „Стихотворения Аполлона Майкова” (1842 г.), „Савонарола” (1851 г.), „Новогреческие песни” (1872 г.), „Полное собрание сочинений” (1893 г.), поемите „Две судьбы” (1845 г.), „Машенька” (1846 г.), „Клермонтский собор” (1853 г.), „Княжна” (1878 г.), драмите „Два мира” (1872 г.), „Три смерти” (1851 г.), „Смерть Люция” (1863 г.) и др. От 1853 г. е член-кореспондент на Петербургската академия на науките. Умира на 8/20 март 1897 г. в Санкт Петербург.
КОГАТО В ПЛЕН НА МЪКА НЕНАСИТНА
Когато в плен на мъка ненаситна
отидеш в храма, там сред тишина
изгубил се в тълпата монолитна,
частица болка от душа една,
неволно мъката ще превъзмогнеш
и ще почувстваш как духът ти свеж
се влива тайнствено в морето родно
в стремеж към небесата с общ копнеж.
КОГДА ГОНИМ ТОСКОЙ НЕУТОЛИМОЙ
Когда гоним тоской неутолимой,
Войдешь во храм и станешь там в тиши,
Потерянный в толпе необозримой,
Как часть одной страдающей души;
Невольно в ней твое потонет горе,
И чувствуешь, что дух твой вдруг влился
Таинственно в свое родное море,
И заодно с ним рвется в небеса...
-----
КЪДЕ Е ЩАСТИЕТО
Къде е щастието?
В жизнения път,
където да вървиш зове дългът,
не чакай враг, прегради не прекарвай,
надявай се, обичай, вярвай.
В ЧЕМ СЧАСТЬЕ
В чем счастье?..
В жизненном пути
Куда твой долг велит – идти,
Врагов не знать, преград не мерить,
Любить, надеяться и – верить.
1889 г.
---------------------------------------------
Арсений Голенишчев-Кутузов
Руският поет, писател и публицист Арсений Голенишчев-Кутузов (граф Арсений Аркадьевич Голенищев-Кутузов) е роден на 26 май/7 юни 1848 г. в Царско село. Учи в юридическия факултет на Московския университет, завършва Петербургския университет (1871 г.). Работи като държавен чиновник, управител на банки и секретар на канцеларията на императрица Мария Фьодоровна. Член-кореспондент на Академията на науките (1891 г.), почетен академик (1900 г.), действителен член на Руската академия на науките (1905 г.). Първите му поетични публикации са от 1869 г. в сп. „Заря”, след което печата в „Дело”, „Вестник Европы”, „Русский Вестник”, „Санкт-Петербургские ведомости” и „Новое время”. Автор е на поемата „Ганиш” (1875 г.), на драматичната хроника „Смута (Василий Шуйский)” (1879 г.), на книгите с проза „Даль зовёт” (1907 г.) и „На летучих листках” (1912 г.), на стихосбирките „Затишье и буря” (1878 г.), „Стихотворения” (1884 г.), „Собрание стихотворений Голенищева-Кутузова” (в два тома, 1894 г.), „Собрание сочинений” (в три тома, 1905 г.), „На закате” (1912 г.) и др. Умира на 28 януари/10 февруари 1913 г. в Петербург. В съветско и постсъветско време творчеството му не е преиздавано.
И НЯВГА СРЕД ТЪЛПА ЛИКУВАЩА И ДИВА
И нявга сред тълпа ликуваща и дива,
със суета наконтена обиколен,
самотен и унил, аз чувам натрапчиво
напев различен, призив друг и стон край мен.
Звучи като съзнание за несполука
в душата, унизена с робски ням немощ,
звучи до есенните мрачни жалби тука
край сънните дървета на пустинна нощ.
Да бягам искам, надалече да избягам
от пирове суетни, людски смях и грак,
да страдам в пустошта, дълбоко там да страдам
под шум и песни на виелици и сняг.
ПОРОЙ, СРЕДИ ТОЛПЫ ЛИКУЮЩЕЙ И ПРАЗДНОЙ
Порой, среди толпы ликующей и праздной,
Нарядной суетой объят со всех сторон,
Уныл и одинок, я слышу – безотвязный
Звучит не то напев, не то призыв иль стон.
Звучит, как темное сознание невзгоды
В душе униженной, покорной и немой;
Звучит, как жалоба осенней непогоды
Вкруг сонных деревень, в глуши, во тьме ночной.
И хочется тогда бежать – бежать далёко
От блеска и людей, от суетных пиров –
И там, в родной глуши, страдать, страдать глубоко,
Под шум и пение метелей и снегов.
1877 г.
-----
МЕЖДУ ЧЕТИРИ СТЕНИ
Стаичка тясна, спокойна, пребродена;
сянка невиждаща, сянка неспираща;
мисъл дълбока, унила мелодия;
крепка надежда в сърцето пулсиращо;
тайно излитане, лъч в мигновение;
взор неподвижен към щастие полетно;
много съмнения, много търпение...
Моята нощ е, нощта ми – самотната!
В ЧЕТЫРЕХ СТЕНАХ
Комнатка тесная, тихая, милая;
Тень непроглядная, тень безответная;
Дума глубокая, песня унылая;
В бьющемся сердце надежда заветная;
Тайный полет за мгновеньем мгновения;
Взор неподвижный на счастье далекое;
Много сомнения, много терпения...
Вот она, ночь моя – ночь одинокая!
1872 г.
---------------------------------------------
Афанасий Фет
Руският поет и преводач Афанасий Фет (Афанасий Афанасьевич Фет/ Шеншин) e роден на 23 ноември/5 декември 1820 г. в гр. Новосьолки, Орловска област. Пише стихове от ученическите години. Завършва философския факултет на Московския университет (1844 г.). От 1845 до 1858 г. е на военна служба, от 1867 до 1878 г. е мирови съдия. Публикува поезия и поетични преводи в издания като „Москвитянин”, „Отечественные записки”, „Современник”, „Русский вестник” и др. Смятан е за предшественик на руския символизъм. Негови стихове са взети за текстове на десетки песни, изпълнявани от популярни певци. Превежда творби на Гьоте, Шилер, Хайне, Хораций, Ювенал, Катул, Овидий, Вергилий, Проперций, Персий, Марциал и др. западни и латински поети. Член-кореспондент е на Петербургската академия на науките (1886 г.). Автор е на стихосбирките „Лирический пантеон А.Ф.” (1840 г.), „Ранних годах моей жизни” (1850 г.), „Стихи” (1856 г.), „Двухтомное собрание стихотворений Фета” (1863 г.) и „Вечерние огни” (в 4 тома, 1883-1891 г.). Умира на 21 ноември/3 декември 1892 г. в Москва.
ТИХА СТЕП В НОЩТА ШЕПТИ
Тиха степ в нощта шепти,
Каза й небето: „Спи!”
И могили спят.
Шеметни звезди с лъчи
разговарят и ечи:
„Вечен – свят, свят, свят!”
Светло ли е там било?
Неподвижното крило
зад гърба мълчи –
сред покой роси роса,
след брилянтната сълза
ангел ще лети.
ТИХО НОЧЬЮ НА СТЕПИ
Тихо ночью на степи;
Небо ей сказало: спи!
И курганы спят;
Звезды ж крупные в лучах
Говорят на небесах:
Вечный – свят, свят, свят!
В небе чутко и светло.
Неподвижное крыло
За плечом молчит, –
Нет движенья; лишь порой
Бриллиантовой слезой
Ангел пролетит.
-----
СИЯЙНА НОЩ. В ГРАДИНАТА ЛУНА
Сияйна нощ. В градината луна. Лежаха
в краката ни студените лъчи у нас.
Роялът бе отворен, струните трептяха
и с песента сърца зовеше твоят глас.
Ти пя до зазоряване, сълзи пролива,
че цяла си в любов, любов си само ти;
безмълвно дълго исках да живея, диво
да те прегръщам, любя в болки и мечти.
Изминаха години горестни и скучни
и пак сред тишина в нощта дочувам глас:
навяват истини въздишките ти звучни,
че цял живот си само ти, любов, сред нас,
че не с обиди жарки ни съдбата топли;
в живота ни безкраен друга цел не знам,
освен да вярвам на ридаещите вопли,
да те прегръщам, любя и да плачем там!
СИЯЛА НОЧЬ. ЛУНОЙ БЫЛ ПОЛОН САД
Сияла ночь. Луной был полон сад. Лежали
Лучи у наших ног в гостиной без огней.
Рояль был весь раскрыт, и струны в нем дрожали,
Как и сердца у нас за песнею твоей.
Ты пела до зари, в слезах изнемогая,
Что ты одна – любовь, что нет любви иной,
И так хотелось жить, чтоб, звука не роняя,
Тебя любить, обнять и плакать над тобой.
И много лет прошло, томительных и скучных,
И вот в тиши ночной твой голос слышу вновь,
И веет, как тогда, во вздохах этих звучных,
Что ты одна – вся жизнь, что ты одна – любовь,
Что нет обид судьбы и сердца жгучей муки,
А жизни нет конца, и цели нет иной,
Как только веровать в рыдающие звуки,
Тебя любить, обнять и плакать над тобой!
1877 г.
-----
БОРОВЕ
Сред млади кленове и плачещи брези
надменните зелени борове ме плашат;
смущават те мечти и сладостни сълзи,
вида им трезвен не понасям.
В кръга възкръсващи съседи само те
не шепнат, не въздишат, лъх без трепет имат,
за тях ликуващата пролет не расте,
безспир припомнят й за зима.
Гората щом отрони сетните листа
и чака мълком пролетното обновление,
те ще останат, със студена красота
да стряскат бъдни поколения.
СОСНЫ
Средь кленов девственных и плачущих берёз
Я видеть не могу надменных этих сосен;
Они смущают рой живых и сладких грёз,
И трезвый вид мне их несносен.
В кругу воскреснувших соседей лишь оне
Не знают трепета, не шепчут, не вздыхают
И, неизменные, ликующей весне
Пору зимы напоминают.
Когда уронит лес последний лист сухой
И, смолкнув, станет ждать весны и возрожденья, –
Они останутся холодною красой
Пугать иные поколенья.
1854 г.
-----
ВЪЗДУШНИЯТ ГРАД
Хей там призори се проточи
от облаци хор чудноват:
стрехи и стени се издигат
и куполи златни стоят.
Той сякаш е белият град мой,
познатият град отдимя
сред розови шири в прибоя
над тъмната спяща земя.
И този въздушен град славен,
на север заплувал – ела,
след себе си мами ни там, но
за полет не дава крила!
ВОЗДУШНЫЙ ГОРОД
Вон там по заре растянулся
Причудливый хор облаков:
Всё будто бы кровли, да стены,
Да ряд золотых куполов.
То будто бы белый мой город,
Мой город знакомый, родной,
Высоко на розовом небе
Над тёмной, уснувшей землёй.
И весь этот город воздушный
Тихонько на север плывёт...
Там кто-то манит за собою, –
Да крыльев лететь не даёт!..
1846 г.
-----
ДОВОЛЕН, ЧЕ В ДУШАТА ЛЪЧ БЛЕСТИ
Доволен, че в душата лъч блести,
избягвам мисъл дръзка и престъпна;
като звезда в покоя нека ти
си чиста, свята, с прелест непристъпна.
ДОВОЛЕН Я НА ДНЕ МОЕЙ ДУШИ
Доволен я на дне моей души,
Чуждаясь мысли дерзкой и преступной;
Пусть как звезда ты светишь мне в тиши,
Чиста, свята красою неприступной.
1840 г.
-----
ЮНОША С ПОГЛЕД БЛЕСТЯЩ
Юноша с поглед блестящ, ти чара на девата виждаш;
мъжката ти красота вижда тя, свеждайки взор.
ЮНОША, ВЗОРОМ БЛЕСТЯ
Юноша, взором блестя, ты видишь все прелести девы;
Взор преклонивши, она видит твою красоту.
~1874-1886 г.
---------------------------------------------
Борис Алмазов
Руският поет, писател, литературен критик и преводач Борис Алмазов (Борис Николаевич Алмазов) е роден на 27 октомври/8 ноември 1827 г. в гр. Вязма, Смоленска област. Учи в юридическия факултет на Московския университет (1848-1851 г.). От 1851 до 1856 г. е редактор в сп. „Московитянин”. Ползва литературния псевдоним Ераст Благонравов. Член е на Обществото на любителите на руската словесност. Работи като чиновник в учебни ведомства и в синодална печатница. Превежда поезия от Шилер, Гьоте, Мюсе, Шение и др. Публикува поезия, проза и поетични преводи в издания като „Библиотека для чтения”, „Русский вестник”, „Развлечение”, „Утро”, „Искра”, „Заноза”, „Зритель общественной жизни, литературы и спорта”, „Детский журнал”, „Русский архив”, „Семейные вечера” и др. Автор е на книгата с литературни пародии „Диссонансы” (1863 г.), стихосбирката „Стихотворения” (1874 г.), повестта „Катенька” (1875 г.) и др. Умира на 3/15 април 1876 г. в Москва. Творчеството му е събрано в тритомника „Сочинения Б. Н. Алмазова” (1892 г.).
ХУДОЖНИК
Повярвай, не любов, не страстните мечти
от красотата строга в мен пораждаш ти!
Не, в мен не се роят желания нечисти,
когато, в свято съзерцание умислен,
в благоговение стоя пред твоя блян,
изцяло поразен от теб, смутен и ням.
Като същински скит, към блясък непривичен,
аз с трепет в теб съзирам образа античен,
невярващ в туй, че той в мечтите ми за мен
случайно в сляпата природа е роден:
като божествена Диана ще те видя,
изваяна от майсторска ръка на Фидий.
ХУДОЖНИК
Нет, верь мне, не любовь, не страстные мечты
Красою строгою во мне рождаешь ты!
Нет, не горят во мне нечистые желанья,
Когда я, погружен в святое созерцанье,
В благоговении стою перед тобой,
Весь поражен тобой, растерянный, немой.
Как истый скиф, к красе высокой непривычный,
Гляжу я с трепетом на образ твой античный,
И мне не верится в мечтах моих, что он
Слепой природою случайно порожден:
Ты всё мне чудишься божественной Дианой,
Рукою Фидия разумно изваянной.
1862 г.
---------------------------------------------
Василий Жуковский
Руският поет, преводач и литературен критик Василий Жуковски (Василий Андреевич Жуковский) е роден на 29 януари/9 февруари 1783 г. в с. Мишенско, Тулска губерния. При нашествието на Наполеон през 1812 г. поетът е в редовете на опълчението в битката под Бородино. Започнал да твори като сантименталист („Сельское кладбище”, 1802 г.), той бързо става един от създателите на руския романтизъм. Поезията му е наситена с меланхолични мечтания и романтично преосмислени образи от народната фантастика (баладите „Людмила”, 1808 г., и „Светлана”, 1808-1812 г.). Когато през 1815 г. излиза негов поетичен сборник, събрал много от силните му творби, той вече е смятан за един от най-добрите руски поети на времето си. Превежда „Одисей” на Омир, произведения на Ф. Шилер и Дж. Байрон. Пише задълбочена литературна критика. От 1826 до 1841 г. е наставник на наследника на престола, който след това управлява като император Александър ІІ. Василий Жуковский е академик (1827 г.) и почетен член на Петербургската академия на науките (1841 г.). Умира на 12/24 април 1852 г. в Баден Баден, Германия.
ВЪЗПОМЕНАНИЕ
За скъпите ни спътници, които с дух,
пристъпвайки до нас, света животворяха,
не лей тъга: не са те тук,
а ведра благодарност: бяха!
ВОСПОМИНАНИЕ
О милых спутниках, которые наш свет
Своим сопутствием для нас животворили,
Не говори с тоской: их нет;
Но с благодарностию: были.
-----
ЧУЧУЛИГА
Гората слънчев сноп заля,
белее в дол мъглица тънка
и песен ранна тук запя
в лазура чучулига звънка.
Тя гласовито от върхар
припява, в слънцето проблясва:
„Пристигна пролетта прекрасна,
за нея пее млад и стар.
Тук радостно е, тук е мирно,
така безкрайно и ефирно;
светът е божи мил чертог.
И с мойта песен славя Бог!”
ЖАВОРОНОК
На солнце темный лес зардел,
В долине пар белеет тонкий,
И песню раннюю запел
В лазури жаворонок звонкий.
Он голосисто с вышины
Поет, на солнышке сверкая:
Весна пришла к нам молодая,
Я здесь пою приход весны.
Здесь так легко мне, так радушно,
Так беспредельно, так воздушно;
Весь божий мир здесь вижу я.
И славит бога песнь моя!
1851 г.
-----
НА ДЕБЕЛИЯ ЕГОИСТ
Положиха трупа на Никодимов в гроба!
Към себе си бе милостив, към ближния бе строг;
и щом реши душа да предостави Богу,
душата му отказа Бог!
ТОЛСТОМУ ЭГОИСТУ
Здесь Никодимову похоронили тушу!
К себе он милостив, а к ближнему был строг;
Зато, когда отдать он вздумал богу душу,
Его души не принял бог!
1814 г.
-----
НА ПИЯНИЦАТА
Под камъка Бибрис лежи;
в такъв бе спор с водата приживе, че, ето,
изпод земята ни крещи:
„Над мене не плачете!”
ПЬЯНИЦЕ
Под камнем сим Бибрис лежит;
Он на земле в таком раздоре был с водою,
Что нам и из земли кричит:
Не плачьте надо мною!
1814 г.
-----
НА ЗАВОЕВАТЕЛИТЕ
Къде са властниците, сяли
опустошение и страх?
Лицата страшни, смърт раздали,
смириха се в гробовна прах!
Светът надменните забравя,
следите времето заравя,
всевластни титли тънат в крах
и чезнат думите: без тях!
ЗАВОЕВАТЕЛЯМ
Где всемогущие владыки,
Опустошители земли?
Их повелительные лики
Смирились в гробовой пыли!
И мир надменных забывает,
И время с их гробов стирает
Последний титул их и след,
Слова ничтожные: их нет!
1814 г.
-----
ПТИЧКАТА
Птичка се рее,
пърха и пее
песничка с чест;
птичка летеше,
весела беше,
няма я днес!
Где си ти, птичке?
Где си, певичке?
Волно лети!
В топло местенце
свиваш гнезденце
с песничка ти!
ПТИЧКА
Птичка летает,
Птичка играет,
Птичка поет;
Птичка летала,
Птичка играла,
Птички уж нет!
Где же ты, птичка?
Где ты, певичка?
В дальнем краю
Гнездышко вьешь ты;
Там и поешь ты
Песню свою.
1851 г.
---------------------------------------------
Василий Колосов
Руският поет и писател Василий Колосов (Василий Михайлович Колосов) е роден през 1782 г. Учи в Московския университет. Първото му публикувано стихотворение „Плач России и неизреченная радость о восшествии на престол императора Александра I” е от 1801 г. Пише стихове, очерци и сантиментални повести, печата в издания като „Друг просвещения”, „Новости русской литературы” и др. Автор е на в по-голямата им част посредствени творби като „Прогулки в окрестностях Симонова монастыря” (1806 г.), „Глас Россиянина” (1814 г.), „Хоры в честь русских героев, избавивших Европу от французского ига” (1814 г.) и др. Умира през 1857 г.
ЗА КОНЧИНАТА НА КНЯЗА ИТАЛИЙСКИ, ГРАФ АРКАДИЙ АЛЕКСАНДРОВИЧ СУВОРОВ-РИМНИКСКИ
Където руски Марс – Суворов, жъна слава
и тя му дава на предците благослов,
синът му преждевременно умря, изгарящ
в мерак, да служи на родината готов.
* Ген.-лейтенант Аркадий Суворвов (1784-1811 г.) – син на великия руски пълководец Александър Суворов.
* Генералисимус Александър Суворов (1730-1800 г.) – княз италийски, граф римникски, ген.-фелмардшал на руските, австрийските и сардинските войски; през целия си живот не е претърпял нито едно воинско поражение.
* Стихотворението е публикувано във „Вестникъ Европы”, бр. 13, 1811 г.
НА КОНЧИНУ КНЯЗЯ ИТАЛIЙСКАГО, ГРАФА АРКАДIЯ АЛЕКСАНДРОВИЧА СУВОРОВА-РЫМНИКСКАГО
Где славой Росскій Марсъ Суворовъ увенчался,
И где клялась она ему предтечей быть:
Тамъ сынъ его въ волнахъ безвременно скончался,
Горявшій рвеніемъ Отечеству служить!
1811 г.
---------------------------------------------
Василий Красов
Руският поет и преводач Василий Красов (Василий Иванович Красов) е роден на 23 ноември/5 декември 1810 г. в гр. Кадников, Вологодска губерния. Учи във Вологодската духовна семинария (1825-1829 г.), завършва Московския университет (1835 г.), магистър по руски език и словесност. Член е на литературния кръг на Н. Станкевич. Първите му поетични публикации са от 1832 г. в сп. „Телескоп”. Публикува стихове в издания като „Москва”, „Молва”, „Московский наблюдатель”, „Библиотека для чтения”, „Киевлянин”, „Галатея”, „Репертуар”, „Северная пчела”, „Отечественные записки” и др. Превежда поезия на Овидий, Хайне, Гьоте и Байрон. През 1837 г. прави опит да защити докторска дисертация по обща словесност в киевския университет „Св. Владимир”. От 1838 г. преподава история и словесност в московски и петербургски гимназии, известно време е директор на псковската гимназия. Автор е на монографията „Разбор мнений о населении древнего Новгорода” (1854 г.). Умира на 17/29 септември 1854 г. в Москва. Посмъртно през 1859 г. излиза единствената му стихосбирка „Стихотворения / Друзьямъ”.
СПОМЕН
Не питай за какво ми дожаля,
какво е помрачило паметта ми:
приятелю, в тъгата споменът ме мами –
на детските години волните поля,
несвързаната, но чаровна повест
на пролетните дни, вълшебен, светъл сън.
За него ми е жал! Изчезна нейде вдън...
Тъгуващата съвест ме гнети отново...
Домът ни стар и бедното градче,
дъбравите, потокът, който там тече,
игрите шумни и вълненията диви –
въображението прави живи...
Виж, там домът чернее на върха
и бавно над гората залезът прегаря,
спи всичко – само нейната ръка
прозорец плахо за любимия отваря...
Изгря луна, зората отлетя,
прозореца аз влюбено следя...
ВОСПОМИНАНИЕ
Не спрашивай, чего мне стало жаль,
Что грустию мне память омрачило:
Мой друг, тоска пройдет, как прежде проходила, –
Я вспомнил детских лет волнующую даль,
Несвязную, но сладостную повесть
Весенних дней моих, волшебный, светлый сон.
Мне стало жаль его! Давно исчез уж он...
Укором восстает тоскующая совесть...
Наш старый дом, наш бедный городок,
И темные леса, и бурный мой поток,
И игры шумные, и первое волненье –
Всё живо вновь в моем воображенье...
Вон дом большой чернеет над горой,
Заря вечерняя за лесом потухает,
Кругом всё спит, – лишь робкою рукой
Она окно свое для друга открывает...
Луна взошла, зари уж нет давно,
А я смотрю, влюбленный, на окно!..
1840 г.
---------------------------------------------
Василий Курочкин
Руският поет, журналист, литературен критик и преводач Василий Курочкин (Василий Степанович Курочкин) е роден на 28 юли/9 август 1831 г. в Санкт Петербург. Учил е в Първия кадетски корпус към Дворянския полк, от 1849 до 1852 г. е на военна служба, до 1856 г. работи към ведомство по пътните съобщения, след което се занимава само с литературна и публицистична дейност. Пише стихове от младежките си години, първото му публикувано стихотворение е от 1848 г. Работил е в различни списания и издателства, публикува поезия, сатира, литературна критика и преводи в издания като „Невский сборник” (1867 г.), „Слово” (1880 г.), „Сын отечества” (1855-1858 г.), „Петербургские ведомости” (1858 г.), „Биржевые ведомости” (1872-1874 г.) и др. Основател е на т.нар. злободневна вестникарска политическа поезия. През 1859 г. основава сатиричното списание „Искра”. Превежда поезия на Беранже, Молиер и Моне. Автор е на книгите с поезия и преводи „ Песни Беранже” (1858 г.), „Собрание стихотворений Василия Курочкина” (1866 г.), „Собрание стихотворений Василия Курочкина” (1869 г.), „Песни Беранже. Переводы Василия Курочкина” (1874) и др. Ползва псевдонимите Пр. Знаменский и Темный поэт. Умира на 15/27 август 1875 г. в Петербург.
ОТРАНО ЗАЖИВЯХМЕ
Отрано заживяхме и в миражи дребни
с мечти сменихме истинския си живот;
вкусът, измамно гален с плодове вълшебни,
наивно хвърли зрелия невкусван плод.
От ранна младост ний лелеехме опасен
за хора и за свят суетен идеал,
в сърцата ни бе той като жена прекрасна,
за подвизи и слава жажда в нас разлял.
В незрими далнини развя измамно знаме,
с лъжлив светлик ни обеща щастливи дни;
като мушици кацнахме на този пламък,
като деца наивни сенки да ловим...
Със сълзи и тъга платихме на живота
за светлите мечти за нереален свят,
за всичко, вляло смисъл в спора ни със злото,
но над което днес съмнения тежат...
Животът ни свали неделните одежди,
мечтите ни щастливи с грижи залиня...
Така кандило своя трепкащ блясък свежда
пред светлините на деня.
МЫ РАНО СТАЛИ ЖИТЬ
Мы рано стали жить, игривыми мечтами
Действительную жизнь наивно заменив;
Наш вкус, взлелеянный волшебными плодами,
Отбросил зрелые плоды, едва вкусив.
Мы в ранней юности взлелеяли опасный
Людей и общества тщеславный идеал;
Мы сжились сердцем с ним, как с женщиной прекрасной;
Он жажду подвигов и славы в нас вселял.
Он выкинул вдали обманчивое знамя,
Он ложным светом нам сулил счастливый день;
Как мошки мелкие, мы бросились на пламя,
Как дети глупые, свою ловили тень...
Слезами и тоской мы жизни заплатили
За светлые мечты, за вдохновенный взгляд,
За всё, в чем прежде мы смысл жизни находили,
В чем нынче видим мы сомнений грустный ряд...
Жизнь сбросила для нас воскресные наряды,
Мечты о счастии заботами смени...
Так блеск задумчивый и трепетный лампады
Бледнеет перед светом дня.
1850 г.
---------------------------------------------
Василий Попугаев
Руският поет, писател, преводач и просветител Василий Попугаев (Василий Васильевич Попугаев) е роден през 1778 г. (по други данни през 1779 г.) в Санкт Петербург. Завършва гимназията към Академията на науките (1797 г.). Работи като учител по руски език и литература, служител в петербургско цензурно ведомство, помощник-редактор на втората руска енциклопедия, началник на архивна комисия, член на законодателна комисия, преводач и др. Притежава енциклопедични познания в областта на философията, юриспруденцията и лингвистиката. Знае няколко европейски и древни езици, превежда от френски, немски, италиански и латински произведения на редица европейски просветители. Публикува поезия и проза в списания като „Свиток муз”, „Любитель словесности”, „Вестник Европы”, „Периодическое издание Вольного общества”, „Талия” и др. Един от деятелите е на Свободното общество на любителите на словесността, науката и изкуствата (1802-1807 г.). Автор е на сантименталната повест „Аптекарский остров, или Бедствия любви” (1800 г.), стихосбирката „Минуты муз” (1801 г.), съчиненията „Опыт о влиянии просвещения на правление и законы” и „О твердости законов” (1802 г.), политическия трактат „О благоденствии народных обществ” (1807 г.) и др. В публицистичните си произведения се застъпва срещу робството и в защита на принципа за неприкосновеност на личността и равенство на всички през законите. Основната част от творчеството му не е публикувана. Умира през 1816 г. в Твер.
КЪМ СПОКОЙСТВИЕТО
Где ти, блаженство небесно, живееш,
где съществуваш, душевен покой?
Там ли – в пространства безкрайни се рееш,
там ли – кръжиш сред планети безброй?
Тук теб те няма, призрак всевластен,
ти непознат си на земните дни;
в мрачно море от вълнения, в страсти
смъртния бият го бурни вълни,
вижда, че лъч на надежда блести,
вижда, но стене и гине в беди.
К СПОКОЙСТВИЮ
Где ты, блаженство небес, обитаешь,
Где существуешь, душевный покой?
Там ли – в пространствах безмерных эфира,
Там ли – в круженьи несчетных планет?
Здесь тебя нету, жизни призрак,
Ты не известен живущим земли;
В море волненья, в море страстей,
Смертный биется в бурных волнах,
Видит надежды мерцающий луч,
Видит, и стонет, и гибнет в бедах.
1804 г.
-----
КЪМ СЛАВЕЯ
(Подражание по английски)
Певец на негата, мил, хармоничен, звънък,
мелодията на небето продължи!
Когато в заник на пламтящата Аврора
величествено приближи нощта –
от върхове планински и гори заспали
простира към полята скръбен чер воал, –
обичам блясъците златни на луната,
обичам да блуждая в тези долини!
Дали възпират ме небесните ти трели
с възторг да проследя променливия тон,
когато мрачна нощ, дошла в покрайнините,
от гробовете сенки тъжни отзове.
Където щастие и вечно лято има,
от тез места зефира пролетен поел,
през студ от топлина живителна прогонен,
пристигаш с аромат на рози и роса.
О, как плачевни, смръщени земите бяха
без своя възродителен унил певец!
Син на прекрасните меланхолични песни,
обичащ горски здрач и гъсти дървеса,
обичащ да въздиша там уединено,
да пее сладко за блестящата луна,
небесната си песен продължи, певецо,
зефира оживявай с нежния си стон
и нека жалбите ти, мъките сърдечни,
в симпатия преляли, с радост ме дарят;
в покой среднощен отгласите ти небесни
въображение сред сенки да зоват
към нас, които вечен мраз ни раздели,
и удоволствия и мамещи надежди
усойницата люта сред цветята скри.
Възпоменанието прелестта възражда
на страстните усмивки, речи и сълзи,
сърцето някога невинно прелъстили.
(Ах, то сълзи сърцето лее и сега!)
Пулсиращата китка ясно си представя
на сцени минали забравени цветя,
и страстната любов, от времето приспана,
с колчан и лък насочва към гръдта стрела!
Към уморените миражи на мечтите
унилост сладка кротката ти песен лей,
тъй удивителна, препълнена с възхита,
каквато не съзира в радости умът!
Окриляй ни с небесния си глас, певецо,
за чувства сладостен и на невинност скъп.
К СОЛОВЬЮ
(Подражание английскому)
Певец унылости, согласный, милый, звонкий,
Продли еще, продли мелодию небес!
Когда, сквозь заревом пылающу Аврору,
Величественно ночь к нам правит свой полет –
С вершин высоких гор и из лесов дремучих
Простерть свой на луга печальный, черный флер, –
Люблю златым луны сияньем восхищаться,
Люблю в долинах сих спокойных я блуждать!
Твоя небесна трель меня остановляет,
В восторге я внемлю твой переменный тон,
Покуда мрачна ночь в окрестностях долины
Не иззовет теней печальных из гробов.
Где лето вечное и счастье обитают,
С тех мест ты к нам весной с зефирами летишь
И с хладом, прогнанным живящей теплотою,
Курения цветов и росу к нам несешь.
О, сколь места сии плачевны, томны были,
Когда отсутствовал унылый их певец!
Сын меланхолии, прелестной мелодии,
Любящий мрак лесов, ветвистых тень дерев,
Любящий воздыхать в одном уединеньи
И при сиянии луны толь сладко петь,
Продли небесну песнь, продли, певец бесценный,
Пусть зефир раздает здесь твой унылый стон,
Пусть жалобы твои, мучения сердечны
Симпатией своей отраду мне дадут;
При тишине ночной небесны отголоски,
В воображении к нам тени тех зовут,
Нас коих вечное расстание лишило,
Те удовольствия, обманчивы надежды,
Ехидну лютую скрывавшие в цветах.
Воспоминание всю прелесть возрождает
Улыбок страстных тех, тех слез и тех речей,
Что сердце некогда невинно обольстили.
(Ах! сердце оное и ныне слезы льет!)
Его живая кисть столь ясно представляет
Цветы прошедших сцен, о коих я забыл,
И страстная любовь, от время усыпленна,
Берется – грудь разить – за лук и за колчан!
На томны оные мечты воображенья
Унылость сладкую твою песнь кротка льет,
Столь утешительну, столь полну восхищенья,
Каковой в радостях, в забавах ум не зрит!
Продли еще, продли, певец, свой глас небесный,
Он сладостен для чувств, невинности он мил.
1803 г.
---------------------------------------------
Василий Пушкин
Руският поет и преводач Василий Пушкин (Василий Львович Пушкин) е роден на 8/20 май 1766 г. в Москва. Той е чичо на руския поет Александър Сергеевич Пушкин и е негов наставник в поетичните му занимания. До 1797 г. служи в армията. Първото му отпечатано стихотворение е в сп. „Санкт-Петербургский Меркурий” през 1793 г. Публикува поезия в издания като „Аониды”, „Вестник Европы”, „Литературная Газета”, „Северный Меркурий”, „Галатея”, „Приятное и полезное препровождение времени”, „Труды Общества любителей российской словесности”, „Дамский журнал”, „Российский музеум” и др. Превежда творби на Лафонтен, Флориан, Хораций, Волтер, Арно, Катул, Петрарка и др. Член е на литературното общество „Арзамас” (1816 г.). Пише стихотворения, поеми, басни, епиграми и подражания. Автор е на сатирите „Два послания Василия Пушкина” (1811 г.), „Опасный сосед” (1811 г., публикация през 1855 г.), поетичния сборник „Стихотворения” (1822 г.), героико-комичната поема „Капитан Храбров” (1829 г.) и др. Умира на 1/13 септември 1830 г. в Москва.
ГЪЛЪБИЦАТА
Макар да имат ястребите страшна сила –
сред храст шептеше гълъбицата унило, –
съдбата с благодарност славя, почит ней,
че тя не ме е хищен ястреб сътворила.
Ах, по-добре да бъда жертва, не злодей!
ГОЛУБКА
Басня
Пусть хищных яcтpeбов нас ужасаeт сила! –
Уныло под куcтом голубка говоpила –
Я вcякий чаc должна Cудьбу благодаpить,
Что яcтpeбом она меня не сотворила:
Ах! лучше жеpтвою, а нe злодеeм быть.
1806 г.
-----
ОБИЧАМ И НЕ ОБИЧАМ
Обичам аз неща различни,
обичам дружеска шега,
обичам людете обични,
шампанското да лей дъга.
Обичам мойте речи мирни
и чужди умни долами,
обичам веселите сбирки,
обичам дивните моми.
Над ближните не се присмивам,
не ща невежи в своя дом,
славянофилите разбирам,
велможи срещам без поклон.
Не любя хората коварни,
не любя наглите глупци,
хвалебствия високопарни
и плоски стихчета-молци.
По модата да се обличам
обичам в обществото с вкус,
да съм учтив и мил обичам,
Расин да уча наизуст.
Творбите на Державин тача,
с „Модерната жена” съм в крак,
сърцето ми теши задача
Карамзин да похваля пак.
Нахалниците не обичам,
подаграта е враг жесток,
журнали глупави не сричам,
отричам карти и облог;
на Квинтиляновците мними
аз не обичам мисли зли,
ни опърничави дружини,
актьори лоши, крамоли.
В смирена къщичка оставам
при моя мрачен, сив живот,
с Амур понякога припявам
на грациите хоровод;
обичам пред другари живи
душа да лея с порив тих,
през сълзи младостта игрива
обичам да си спомням в стих.
ЛЮБЛЮ И НЕ ЛЮБЛЮ
Люблю я многое, конечно,
Люблю с друзьями я шутить,
Люблю любить я их сердечно,
Люблю шампанское я пить,
Люблю читать мои посланья,
Люблю я слушать и других,
Люблю веселые собранья,
Люблю красавиц молодых.
Над ближним не люблю смеяться,
Невежд я не люблю хвалить,
Славянофилам удивляться,
К вельможам на поклон ходить.
Я не люблю людей коварных
И гордых не люблю глупцов,
Похвальных слов высокопарных
И плоских, скаредных стихов.
Люблю по моде одеваться
И в обществах приятных быть.
Люблю любезным я казаться,
Расина наизусть твердить.
Люблю Державина творенья,
Люблю я „Модную жену”,
Люблю для сердца утешенья
Хвалу я петь Карамзину.
В собраньях не люблю нахалов,
Подагрой не люблю страдать,
Я глупых не люблю журналов,
Я в карты не люблю играть,
И наших Квинтильянов мнимых
Суждений не люблю я злых;
Сердец я не люблю строптивых,
Актеров не люблю дурных.
Я в хижине моей смиренной,
Где столько горя и забот,
Подчас, Амуром вдохновенный,
Люблю петь граций хоровод;
Люблю пред милыми друзьями
Свою я душу изливать
И юность резвую с слезами
Люблю в стихах воспоминать.
1815 г.
---------------------------------------------
Василий Сиротин
Руският поет Василий Сиротин (Василий Иванович Сиротин) е роден на 5 април 1830 г. в гр. Грязовец, Вологодска област. Завършва Вологодската духовна семинария (1850 г.). Служи като свещеник в Йоано-Предтечата църква, в Арсениево-Комелския и в Спасо-Каменския манастир. През 1865 г. напуска църквата и известно време работи като чиновник, но скоро е уволнен заради творбите му. Пише сатирични стихотворения, в които критикува руския провинциален застой и осмива недъзите на духовенството и бюрократите. Приживе публикува само няколко стихотворения в сп. „Арлекин” и в. „Воскресный досуг”, стиховете му се преписват и предават от ръка на ръка от младите. Автор е на сатиричните поеми и памфлети „Долгоносые”, „Ада”, „Исповедь”, „На приёме у Сатаны” и др. Основната част от творчеството му е изгубена. Умира в нищета около 1885 г. в гр. Казан.
УЛИЦАТА
Вкъщи се връщам след дългия ден,
улица странна съглеждам край мен.
Лява и дясна страна где стоят?
Улице, ти май пияна си, брат!
Криви фенери неясно горят
и на местата си хич не стоят.
Тъй мъжделеят насам и натам.
Всеки от вас, господа, е пиян.
Лява и дясна страна где стоят?
Улице, ти май пияна си, брат!
Що за муцуна ти, месец, кривиш,
хитро намигаш, не искаш да спиш,
чашка излишна ли с вино си пил,
позасрами се, стареещ дебил.
Лява и дясна страна где стоят?
Улице, ти май пияна си, брат!
С вас да се меря пред чашката как?
Тръгвам към моите циганки пак.
Лява и дясна страна где стоят?
Улице, ти май пияна си, брат!
* Стихотворението на Василий Сиротин е публикувано за първи път през 1859 г. в сп. „Арлекин”. През 1863 г. Александър Дюбок пише музика и текстът скоро се превръща в популярен романс, изпълняван от известни певци като Фьодор Шаляпин, Борис Медведев, Иля Гецов, Павел Бабаков и др.
УЛИЦА
Раз возвращаюсь домой я к себе,
Улица странною кажется мне.
Левая, правая где сторона?
Улица, улица, ты, брат, пьяна!
И фонари так неясно горят,
Смирно на месте никак не стоят.
Так и мелькают туда и сюда.
Эх, да вы пьяные все, господа.
Левая, правая где сторона?
Улица, улица, ты, брат, пьяна!
Ты что за рожи там, месяц кривишь,
Глазки прищурил, так странно глядишь,
Лишний стаканчик хватил, брат, вина;
Стыдно тебе, ведь уж ты старина.
Левая, правая где сторона?
Улица, улица, ты, брат, пьяна!
С вами ль тягаться, собой рисковать?
Лучше к цыганкам вернуться опять.
Левая, правая где сторона?
Улица, улица, ты, брат, пьяна!
1859 г.
---------------------------------------------
Василий Туманский
Руският поет, преводач, дипломат и държавен деятел Василий Тумански (Василий Иванович Туманский) е роден на 28 февруари/11 март 1800 г. в с.Чарториги, Черниговска губерния, сега гр. Шевченково, Харковска област. Завършил е Петропавловското училище в Петербург (1918 г.), а висше образование получава в парижкия университет Collеge de France. Първото му стихотворение е отпечатано, когато е 17-годишен, активно публикува поезия в списания като „Сын отечества”, „Благонамеренный”, „Соревнователь просвещения и благотворения”, „Новости литературы”, „Северные цветы”, „Славяне”, „Современник”, „Отечественные записки”, „Северная лира”, „Московский вестник” и др. (1817-1830 г.). Член е на Свободното общество на любителите на руската словесност. Близък приятел е на Пушкин. Работил е на високи държавни длъжности, изпълнявал е дипломатически мисии, активно участва в работата на обществения комитет „Об улучшении быта помещичьих крестьян”. Автор е на пиесата „Девушка влюбленному поэту” (1825 г.) и на стихосбирката „Стихотворения” (1840 г.); много от творбите му като „История Государственного Совета” остават неиздадени или са публикувани след смъртта му. Умира на 23 март/4 април 1860 г. в с. Апанасовка, Полтавска губерния.
ОДЕСА
В страната, над която древна бран звучи –
където небеса са радост за очи,
тополите шумят, прибоят син вилнее –
пристъпва севернякът, изумен от нея.
Под покрива вечерен облачета спят,
разнасят тук градини своя аромат.
Тук нощите са топли, лунни, с нега сити,
вълни сребристи злачни брегове облитат,
привикват весел рой младежи красоти...
Прелитат лодките над пенести води.
Тук – в тиха есен на наслада и надежда –
по хълмовете грозде пълни чепки свежда.
Девици нежни, за забава мил отбор,
с премрежен скромен поглед или с жаден взор,
еднакво прелестни желания излъчват,
душа на странника с томления измъчват.
ОДЕССА
В стране, прославленной молвою бранных дней,
Где долго небеса отрада для очей,
Где тополы шумят, синеют грозны воды, –
Сын хлада изумлен сиянием природы.
Под легкой сению вечерних облаков
Здесь упоительно дыхание садов.
Здесь ночи теплые, луной и негой полны,
На злачные брега, на сребряные волны
Сзывают юношей веселые рои...
И с пеной по морю расходятся ладьи.
Здесь – тихой осени надежда и услада –
Холмы увенчаны кистями винограда.
И девы, томные наперсницы забав,
Потупя быстрый взор иль очи приподняв,
Равно прекрасные, сгорают наслажденьем
И душу странника томят недоуменьем.
1823 г.
---------------------------------------------
Василий Чуевский
Василий Чуевски (Василий Павлович Чуевский) е сред най-забележителните руски поети-песенници от средата на ХIХ в. До нас са достигнали малко данни за него. Роден е около 1825 г. в Москва. В средата на 40-те години е бил студент в юридическия факултет на Московския университет. Първите изпълнения на песни с негови текстове са от 1846 г. Няма публикувана стихосбирка, творбите му са събрани в 14 нотни издания с негови текстове, 10 от които са от 1865 г. Сътрудничи си с известни за времето композитори като Александър Дюбюк, Пьотър Булахов и Павел Булахов. Автор е на текстовете на над 20 романси и песни, достигнали до нас, сред които „Гори, гори, моя звезда”, „Ах ты, Волга, Волга-матушка”, „Сторона ль моя, сторонушка” и „Тройка”. Умира към 1875 г. в Москва.
ГОРИ, ГОРИ, МОЯ ЗВЕЗДА
Гори, гори, добра звезда,
гори звезда приветлива!
Единствена си ти, заветна си,
аз нямам друга на света.
Щом падне нощ, към земни истини
безброй звезди въртят очи,
но ти, прекрасна и единствена,
разгаряш весели лъчи.
Звезда си на надежда радваща,
любов вълшебна с теб теша,
ще бъдеш вечно незалязваща
в тъгуващата ми душа!
В лъчите ти с небесни помисли
животът ми е озарен.
Умра ли аз, гори над гроба ми,
гори, гори, звезда, над мен!
* Предполага се, че текстът е написан от автора през 1846 г., след като астрономите откриват планетата Нептун. Първата публикация на романса е в нотно издание от 1847 г. Музиката е на композитора Пьотър Булахов (1822-1885 г.).
ГОРИ, ГОРИ, МОЯ ЗВЕЗДА
Гори, гори, моя звезда,
Гори, звезда приветная!
Ты у меня одна заветная,
Другой не будет никогда.
Сойдет ли ночь на землю ясная,
Звезд много блещет в небесах,
Но ты одна, моя прекрасная,
Горишь в отрадных мне лучах.
Звезда надежды благодатная,
Звезда любви волшебных дней,
Ты будешь вечно незакатная
В душе тоскующей моей!
Твоих лучей небесной силою
Вся жизнь моя озарена.
Умру ли я – ты над могилою
Гори, гори, моя звезда!
~1846 г.
---------------------------------------------
Виктор Мюр
Руският поет Виктор Мюр (Виктор Карлович Мюр) е роден през 1852 г. в Москва. Завършва историко-филологическия факултет на Московския университет. Първите си стихотворения отпечатва във в. „Русские ведомости” през 1870 г., след което публикува активно в издания като „Всемирная иллюстрация”, „Пчела”, „Славянская нива”, „Русская Мысль”, „Дело”, „Русское обозрение”, „Русь”, „Будильник”, „Стрекоза”, „Шут”, „Осколки” и др. През 1888 г. става член на творческия кръг „Согласие против пьянства”, основан от Лев Толстой. Увлича се по спиритизъм. Приживе няма издадена стихосбирка. Умира в края на 1920 г. в Петербург.
НОЩ
Нощ. Луна. Прохлада.
Полуздрач, покой.
Парк. А ти ме радваш
на балкона мой!
Пълен с нежна леност
погледът любим...
В сянката на клена,
скъпа, с теб стоим!
С чар на женска сила
властно дишаш ти:
безпределно мили –
твоите черти!
Светли думи шепнем
в полуздрач горещ...
В стаята ми светва
ярка жарка свещ!
НОЧЬ
Ночь. Луна. Прохлада.
Тишь и полумгла.
На балкон из сада
Ты ко мне вошла!..
Полон нежной лени
Вдумчивый твой взгляд...
А деревьев тени
За тобой стоят!
Чарой женской силы
Властно дышишь ты:
Бесконечно милы
Мне твои черты!..
Светлы наши речи
В летней полумгле...
Ярко блещут свечи
На моем столе!
1907 г.
---------------------------------------------
Виктор Тепляков
Руският поет и пътешественик Виктор Тепляков (Виктор Григорьевич Тепляков) е роден на 15/27 август 1804 г. в гр. Твер. Учи в пансиона за благородници към Московския университет. През 1820 г. е юнкер в Павлоградския хусарски полк, откъдето през 1825 г. излиза в оставка като поручик. Публикува стихове в издания като „Московский Телеграф”, „Литературная Газета”, „Новости Литературы”, „Северная Пчела”, „Отечественные Записки” и др. През 1826 г. лежи в Петропавловската крепост като член на масонска ложа и симпатизант на участниците във военния бунт. През 1828 г. провежда археологически търсения в Южна Русия, през 1829 г. организира археологически разкопки в българския град Варна и в различни райони на Мизия и Тракия, а през 1834 г. в Гърция и Турция. Резултатите от неговите изследвания са публикувани във в. „Одесский Вестник”, а след това препечатани в различни европейски списания. Пътешества из различни страни на Европа, Африка и Мала Азия, като няколко пъти е сътрудник и чиновник за особени поръчения към дипломатически мисии на Русия. Разговаря свободно на няколко европейски езика. Автор е на стихосбирките „Стихотворения Виктора Теплякова ” (1832 г.), „Фракийские элегии” (цикъл в „Одесский Альманах”, 1836 г.), „Стихотворения”, т. 2 (1836 г.) и на книгите с пътеписи, очерци и археологически бележки „Отчет о разных памятниках древности открытых и приобретенных в некоторых местах Болгарии и Румелии” (1829 г.) и „Письма из Болгарии” (1833 г.). Умира на 9 октомври 1842 г. в Париж.
ЛЮБОВ И НЕНАВИСТ
Когато вятърничавият пир край теб
с изкуствен блясък в пошла веселба мъждука,
велможи, богаташи, светски пърхащ дреп
нищожния си пъстър рой досадно фукат,
ти помниш ли, че там, от жребий обладан,
и мрачен, и възторжен, роб и повелител,
змия ли, гълъб ли, дух зъл или разбран,
те следва бодро невидим в тълпата зрител?
Приятел верен щом болееш с вярност ти,
за теб към този божи свят любов ще плисне,
ще очарова райския ти сън с мечти
и към възглавницата с блян ще се притисне...
Един могъщ от край далечен властелин
с венец рубинен, в огнена порфира
пред теб ще се явява тайнствено-самин
в чертози светли на лазурен свят ефирен.
Той в глуха нощ ще тръгне с теб към прежен ден,
погром на царства, хаос див ще ти покаже
и как човекът чезне, жалко заслепен,
сред бездните на тлен, под нокти вражи.
При морски цар в дълбоководния търбух
коралови дворци ще посетите вие;
в планинската утроба, пазена от дух,
изчезнали съкровища ще ти разкрие.
С надоблачни градини ще те възхити,
където любовта в сърцата ни не чезне,
във вечен танц над ангелски гнезда лети;
с небесни рози без бодли, с рубини звездни...
Но ако, прелъстена в светски суети,
не дойдеш и, отхвърлила високи страсти,
затвориш свойта гръд... – любов затваряш ти,
ще бъдеш смазана от мойта власт ужасна!
Като мъстител демон аз ще разруша
и ум, и прелест в теб, ще срина образ жалък –
в тълпа с поклонници горката ти душа
до край пронизана от моя поглед жарък.
В съня ти моят кикот ще те ужаси,
с искри червени същността ти ще залее,
ръка оловна над лика ти ще виси,
под нея кански студ сърце ще завладее.
Сред див бор ще те пренеса, ще сме заслон
и над сърцето ти като змия ще властвам,
към твойте устни ще се впия с дълъг стон,
в гръдта ти ще взривя мечтата сладострастна.
Ала напразно знойни тайни ще кипят...
Душата моя, болна от жестока мъка
за таз несподелена страст, с отровен ад
в гръдта, когато се събудиш, ще е тука!
ЛЮБОВЬ И НЕНАВИСТЬ
Когда вокруг тебя, средь ветреных пиров,
Веселья пошлого морозный блеск мерцает,
Вельможа и богач, и светских мотыльков
Ничтожный, пестрый рой докучливо мелькает, –
Ты помнишь ли, что там, как жребий над тобой,
Угрюм иль радостен, твой раб иль повелитель,
Змеей иль голубем, дух злой иль добрый твой,
Повсюду бодрствует, в толпе незримый зритель?..
Твой друг, когда по нем душа твоя болит,
Наполнит для тебя весь божий мир любовью,
Мечтами райскими твой сон обворожит,
Как дух мелодии приникнет к изголовью...
Далекой области могучий властелин,
В венце рубиновом и в огненной порфире,
Тебе предстанет он таинственно-один
В чертогах радужных, в лазоревом эфире.
В глухую ночь времен с тобой проникнет он,
Тебе в хаосе их покажет царств паденье
И то, чем человек столь жалко ослеплен, –
В пучине тленности, в когтях уничтоженья.
Он тайны чудные царю морских валов
Открыть в коралловых дворцах тебе прикажет;
Тебе в утробе гор, под стражею духов,
Миров исчезнувших сокровища покажет.
К садам надоблачным восхитит он тебя,
Туда, где от любви сердца не увядают;
Где гнезда ангелов над морем бытия
В шипках небесных роз, в рубинах звезд сияют...
Но, если светскою прельстившись суетой,
Ты не поймешь меня и для высокой страсти
Закроешь грудь свою... страшись! я недруг твой;
Тебя подавит гнет моей волшебной власти!..
Твой ум, твою красу, как злобный демон, я
Тогда оледеню своей усмешки ядом;
В толпе поклонников замрет душа твоя,
Насквозь пронзенная моим палящим взглядом.
Тебя в минуты сна мой хохот ужаснет,
Он искры красные вокруг тебя рассеет;
Рука свинцовая дыханье перервет,
Мертвящий сердцем хлад под нею овладеет.
С тобой я в дикий бор, как вихрь, перенесусь,
Вкруг сердца огненной опутаюсь змеею;
В него, в твои уста медлительно вопьюсь,
Грудь сладострастною воспламеню мечтою.
Но тщетно знойные желанья закипят...
Больной души моей жестокое томленье,
Отрава ревности, напрасной страсти ад
Наполнят грудь твою в минуту пробужденья!..
1832 г.
---------------------------------------------
Вилхелм Кюхелбекер
Руският поет и декабрист Вилхелм Кюхелбекер (Вильгельм Карлович Кюхельбекер) е роден през 1797 г. Приятел на Пушкин, той е участник във въстанието на Сенатския площад през 1825 г. Осъден е на строг тъмничен затвор и вечно заточение. Автор е на одите „Смерть Байрона” (1824 г.) и „Тень Рылеева” (1827 г.), на трагедиите „Аргивяне” (1822-1825 г.) и „Прокофий Ляпунов” (1834 г.), романтичната драма „Ижорский” (публикувана през 1835, 1841 и 1939 г.), поемата „Вечный жид” (публикувана през 1878 г.), романа „Последний Колонна” (1832-1843 г., публикуван през 1937 г.). В публицистичния му труд „Дневник”, написан в затвора (публикуван през 1929 г.), е включил литературно-критични статии. Умира през 1846 г.
ПОПЪТНА ПЕСЕН
Без грижи и излишен ред,
пленени от мечтите,
ний, юноши, вървим напред
с вълнение в душите.
Гора ни мами в тих сумрак,
с прохлада ни дарява.
И градове зоват ни пак,
небесен свод изгрява.
И ручеи шуртят за нас
под тъмните дървета,
струи кристалният им глас,
между цветята светят.
За нас запява птичи глас,
шумят и шепнат клони,
светило денем грей за нас,
а нощем блясък рони.
Печал не смее да смрачи
наслади съкровени,
тя от сърца ще отзвучи
с другарския ни гений.
Свещената му длан попи
сълзите ми по пътя.
Тъгата кротко ще заспи
и рози пак ще цъфнат!
ПЕСНЯ ДОРОЖНАЯ
Без лишних денег, без забот,
Окрылены мечтою,
Мы, юноши, идем вперед,
Мы радостны душою.
Нас в тихий сумрак манит лес,
В объятия прохлады!
Для нас прелестен свод небес,
Нас призывают грады;
Для нас, журча, бегут ручьи
Под темными древами,
Нас, нас зовут в свои струи
И блещут меж цветами.
Для нас поет пернатых глас,
Шумят и шепчут рощи,
Светило дня блестит для нас,
Для нас светила нощи! –
И грусть не смеет омрачать
Невинных наслаждений:
Ее от сердца отогнать
Нам послан дружбы Гений!
Его священная рука
Мои отерла слезы:
И спит в моей груди тоска;
И вновь цветут мне розы!
---------------------------------------------
Владимир Бенедиктов
Руският поет и преводач Владимир Бенедиктов (Владимир Григорьевич Бенедиктов) е роден на 5/17 ноември 1807 г. в Санкт Петербург. Завършва гимназия в Петрозаводск, след което служи в Измайловския полк. След военната служба работи в Министерството на финансите и в Държавната банка. Първата му публикация в печата е от 1832 г. Автор е на стихосбирките „Стихотворения Владимира Бенедиктова” (1835 г.), „Сборник стихотворений” (1838 г.), „Стихотворения” (1842 г.), „Полное собрание стихотворений Бенедиктова” (в 3 тома, 1856 г.), „Новые стихотворения” (1857 г.) и др. Той е един от най-големите преводачи на поезия за своето време, превежда произведения на Гьоте, Шилер, Байрон, Юго, Шекспир, Барбие, Беранже, Готие, Мицкевич, Петьофи и др. Член-кореспондент е на Петербургската академия на науките (1855 г.). Умира на 14/26 април 1873 г. в Санкт Петербург.
ЧЕРЕН ЦВЯТ
Аз в пролетния златен свят,
обливан с ласки от съдбата,
обичах краски на дъгата;
сега обичам черен цвят.
Обичам черна свила-блян
в къдрици на девици мили,
с очи си черни възродили
в душата моя късен плам.
На музата приветствен слад
в нощта гърдите ми вълнува,
в очите ми простор бленува
тоз мил среднощен черен цвят.
Печал животът е събрал,
жал боговете са ми дали –
не радост. В черен цвят печален
обичам своята печал.
Отивам в свят с покой облят
и нося скръб в душата силна –
и мил ми е приют могилен
и цвят гробовен, черен цвят.
ЧЁРНЫЙ ЦВЕТ
В златые дни весенних лет,
В ладу с судьбою, полной ласки
Любил я радужные краски;
Теперь люблю я чёрный цвет.
Люблю я чёрный шёлк кудрей
И чёрны очи светлой девы,
Воззвавшей грустные напевы
И поздний жар души моей.
Мне музы сладостный привет
Волнует грудь во мраке ночи,
И чудный свет мне блещет в очи,
И мил мне ночи чёрной цвет.
Темна мне скудной жизни даль;
Печаль в удел мне боги дали –
Не радость. Чёрен цвет печали,
А я люблю мою печаль.
Иду туда, где скорби нет,
И скорбь несу душою сильной,
И милы мне – приют могильной
И цвет могильный, чёрный цвет.
1847 г.
-----
ПИШИ, ПОЕТ
Пиши, поет! На твойта мила дева
симфония сърдечна съчини!
Нещастна страст на гръмките напеви
преливай в страдащи любовни дни!
Да огласиш отчаяните мъки,
словесен огън да разтвориш в хлад –
изобретявай непонятни звуци,
език измисляй чуден, непознат!
И пее той. За милата блянува.
В сърдечното огнище стих влетя.
Поетът пее – ала тя не чува,
той сълзи лее – но не вижда тя.
Мълвата щом разтрогне всички тайни
и песен жарка по света мълви,
то, може би, красавица незнайна
ще я почувства бегло и нетрайно
с безчувствен поглед ще я улови.
Ще спре и безразсъдно ще премери
дълбочина на поетичен гръм,
а живият й бързохвъркащ ум
на луд поет езика ще намери –
могъща гордост с него ще надуй,
пред своите поклонници след туй
ще прочете стиха му бурен даже,
сред който целият му блян блести,
с усмивка „Колко мило е!” ще каже
и към забавите ще отлети.
А ти върви, мечтател неизменен,
и пак пилей безплатните мечти!
И пак на таз красавица надменна
венец кови, работник вдъхновени,
занаятчия, славещ красоти!
ПИШИ ПОЭТ
Пиши, поэт! Слагай для милой девы
Симфонии сердечные свои!
Переливай в гремучие напевы
Несчастный жар страдальческой любви!
Чтоб выразить отчаянные муки,
Чтоб весь твой огнь в словах твоих изник, –
Изобретай неслыханные звуки,
Выдумывай неведомый язык!
И он поет. Любовью к милой дышит
Откованный в горниле сердца стих.
Певец поэт – она его не слышит;
Он слезы льет – она не видит их.
Когда ж молва, все тайны расторгая,
Песнь жаркую по свету разнесет
И, может быть, красавица другая
Прочувствует ее, не понимая,
Она ее бесчувственно поймет.
Она пройдет, измерит без раздумья
Всю глубину поэта тяжких дум;
Ее живой быстро-летучий ум
Поймет язык сердечного безумья, –
И, гордого могущества полна,
Перед своим поклонником, она
На бурный стих порой ему укажет,
Где вся душа, вся жизнь его горит,
С улыбкою: „Как это мило!” – скажет
И, легкая, к забавам улетит.
А ты ступай, мечтатель неизменный,
Вновь расточать бесплатные мечты!
Иди опять красавице надменной
Ковать венец, работник вдохновенный,
Ремесленник во славу красоты!
1838 г.
---------------------------------------------
Владимир Дал
Руският езиковед, писател, етнограф, лексикограф и поет Владимир Дал (Владимир Иванович Даль) е роден на 10/22 ноември 1801 г. в Луганск, Екатеринославско наместничество, днес в Украйна. Завършва медицинския факултет при Дерптския университет (1828 г.), дипломира се с дисертацията „Об успешном методе трепанации черепа и о скрытом изъязвлении почек”. От 1828 до 1832 г. работи като военен лекар на фронта. Първите си стихотворения публикува през 1827 г. в сп. „Славянин”, а първите си повести печата през 1830 г. в сп. „Московский телеграф”. Той е блестящ хирург, учен, литератор, събирач на руски фолклор. Член-кореспондент е на Петербургската академия на науките (1838 г.), почетен член е на Императорската адемия на науките (1863 г.), почетен член е на Обществото на любителите на руската словесност (1868 г.), член-учредител е на Руското географско общество. Ползва над 12 езика. Автор е на десетки научни трудове, монографии, етнографски съчинения и белетристични творби, сред които „Цыганка” (1830 г.), „Русские сказки из предания народного изустного на грамоту гражданскую переложенные, к быту житейскому приноровленные и поговорками ходячими разукрашенные Казаком Владимиром Луганским” (1832 г.), „Были и небылицы Казака Луганского” (1933-1939 г.), „О скопческой ереси” (1844 г.), „О поверьях, суевериях и предрассудках русского народа” (1845 г.), „Сочинения Казака Луганского” (1846 г.), „О русских пословицах” (1847 г.), „О наречиях русского языка” (1852 г.), „Сборник пословиц” (1853 г.), „Полное собрание сочинений” (1861 г.), „Повести” (1861 г.), „Солдатские досуги” (1861 г.), „Два сорока бывальщинок для крестьян” (1862 г.), „Пословицы русского народа” (1862 г.), „Толковый словарь живого великорусского языка” (1867 г.) и др. Умира на 22 септември/4 октомври 1872 г. в Москва.
РУСКИ ПОСЛОВИЦИ И ПОГОВОРКИ ЗА ЖЕНАТА
Жена без характер е като хляб без сол.
Без жена е като без котка, а без мъж е като без куче.
Жена без мъж е винаги сирак.
Жените знаят всичко за любовта, дори това, на което не са се учили.
Без мъж е като без глава, без жена е като без ум.
Пред хората – ангел, а не жена, вкъщи с мъжа си – сатана.
Виждал ли си беда? Губил ли си жена?
Всички девойки са добри. Откъде се появяват злите жени?
Избирай си жена не на хорото, а на къра.
Мъка с теб, беда без теб.
Питер се жени, Москва се омъжва.
Където е любов голяма, там мъка няма.
Добрата жена веселба е нова, а лошата – зла отрова.
Добрата жена къщата пази, а лошата я гази.
На добрата жена и мъжът е честен.
Женската съблазън е беззъба, но ще те сдъвче с костите.
Мъжът не знае, къде жена му гуляе.
Жената не е ръкавица, не можеш да я туриш в джоба си.
Семейното гърне винаги кипи.
Завъдил си си жена? Забрави за тишина!
Където дяволът не хваща, жената там изпраща.
Без жена дом – Содом.
Жена без бъбрива тирада е като двор без ограда.
Дори и глупавата жена няма да каже истината на мъжа си.
За един щастието е майка, а за друг е мащеха.
Напи се кумата и, ето, за ризата се досети.
Всяка девойка търси щастливата любов.
Жена без мъж – по-лошо от вдовица.
Между женското „да” и „не” не можеш игла да прекараш.
Жената мъжа си пази, в затвора място му запази.
Като се бракосъчетават, не всички се забавляват.
На женския характер не може да се угоди.
Напук, мъжа си ще погледна и в локвата ще седна.
Мъжът като пие, гори половината къща; жената като пие – гори цялата къща.
Скача жената назад и напред, а нещата си вървят по своя ред.
Жената е за съвет, тъщата е за привет, а като мама друга няма.
Да се ожениш – заслужава, ожениш ли се – ти внимавай.
Женският ум е по-добър от всякакви мисли.
Красива е девойката не със снагата, а с делата.
Където ще да се запъти, но да е с милия по пътя.
Защо ли да се мие, тя умува, щом няма с кого да се целува.
По чуждите жени не се заглеждай, а след своята се пооглеждай!
Няма по-добър приятел от вярната приятелка.
Пий, кумице, запивай, но ума си не изпивай!
По-малко виждаш, повече обичаш.
С милия и в колибата е рай.
Стария мъж със сламка ще завия, младия със себе си ще покрия.
Три жени – пазар, а седем жени – панаир.
Лошата свекърва има очи и на гърба.
На лошия мъж жената винаги е глупава.
На добрата жена и лошият мъж ще е юнак.
На дявола и жената е вещица.
Ако си вземеш умна, няма да ти даде да кажеш и дума.
Колкото по-умна е жената, толкова по-здраво е семейството.
Ший си по-топъл кожух, а си избирай жена по-добра.
На неженения навсякъде му е зле, а на женения – само вкъщи.
РУССКИЕ ПОСЛОВИЦЫ И ПОГОВОРКИ О ЖЕНЩИНЕ
Баба без характера, что хлеб без соли.
Без жены, что без кошки, а без мужа, что без собаки.
Без мужа жена всегда сирота.
В любви женщинам известно все, чего они не учили.
Без мужа, что без головы; без жены, что без ума.
В людях – ангел, не жена, дома с мужем – сатана.
Видал ли ты беду, терял ли ты жену?
Все девушки хороши, но откуда злые жены берутся?
Выбирай жену не в хороводе, а в огороде.
Горе с тобою, беда без тебя.
Питер женится, Москва замуж идет.
Где любовь да совет, там и горя нет.
Добрая жена – веселье, а худая – злое зелье.
Добрая жена дом сбережет, а плохая рукавом разнесет.
Доброю женою и муж честен.
Женская лесть без зубов, а с костьми сгложет.
Муж не знает, где жена гуляет.
Жена не рукавица, за пояс не заткнешь.
Семейный горшок всегда кипит.
Завел жену, забудь тишину.
Где сатана не сможет, туда бабу пошлет.
Без жены дом – содом.
Женщина без разговора, что двор без забора.
И дура жена мужу правду не скажет.
Иному счастье мать, а иному мачеха.
Испила кума бражки, да и хватилась рубашки.
Каждая девушка ищет счастливой любви.
Жена без мужа – вдовы хуже.
Меж бабьим ДА и НЕТ не проденешь иголки.
Жена мужа любила, в тюрьме место купила.
Жениться – не все веселиться.
На женский нрав не угодишь.
Назло мужу сяду в лужу.
Муж пьет – полдома горит; жена пьет – весь дом горит.
Скачет баба задом и передом, а дело идет своим чередом.
Жена для совета, теща для привета, а нет милей родной матери.
Жениться – не напасть, да как бы, женившись, не пропасть.
Женский ум лучше всяких дум.
Красна девка не телом, а делом.
Куда б ни идти, только б с милым по пути.
К чему было умываться, коли не с кем целоваться.
На чужих жен не заглядывайся, а за своею пригляди!
Нет лучшего друга, как верная подруга.
Пей, кума, да не пропей ума!
Реже видишь – больше любишь.
С милым рай и в шалаше.
Старого мужа соломкой прикрою, молодого сама отогрею.
Три бабы – базар, а семь – ярмарка.
У лихой свекрови и сзади глаза.
У плохого мужа жена всегда дура.
У хорошей жены и плохой муж будет молодцом.
У черта и жена ведьма.
Умную взять – не даст слова сказать.
Чем умнее жена, тем сильнее семья.
Шей шубу теплее, а жену выбирай добрее.
Холостому везде плохо, а женатому только дома.
-----
РУСКИ ПОСЛОВИЦИ И ПОГОВОРКИ ЗА СЪДА
Не се страхувай от съда, страхувай се от съдията.
От съда, като от езерото, сух не се излиза.
Перото в съда е като брадва в гората.
Съдийският джоб е като попски търбух.
Дори да съгреша, но делото ще реша.
Който си признава вината, него Бог го съди.
Да се съдят конят и вълкът захванаха – грива и опашка останаха.
Без съд не наказват.
Бог обича праведника, а съдията – доносника.
Шкембето е като съдията: и мълчи, и моли.
В земята червеи, във водата дяволи, в гората съчки, в съда куки – къде да се денеш?
И на съд да идеш, истината няма да намериш.
С крак в съда – с ръка в джоба...
Където има съд, там има и лъжа.
Грабежи има, кражби има, но крадци няма.
Дай на съдията, та в затвора да не те прати.
Съдиха се, докато и двамата оголяха.
Както съдиш, тъй съден ще бъдеш.
Както искаш разсъждавай, но на ръцете свобода не давай.
Който за глупости нерви дава, той за съдия не става.
По-добре на десет виновни да простиш, отколкото един невинен да накажеш.
Мъжът и жената не ги съдят. Само Бог ги съди.
В действителност е прав, а на хартия е виновен.
На един виновен – сто съдии.
За пословицата, за глупака и за истината съд няма.
Не всеки съди по право, някои съдят по нрава.
Не съди, без да познаваш делото.
Не бързай да наказваш, бързай да изслушваш.
Неподсъдна е волята царска.
Нито на хитреца, нито на способния, нито на бедния, нито на богатия ще се размине съдът Божи.
Пред Бог постави свещ, пред съдията – торба!
Щом съдът присъди, значи лош ще бъдеш.
В съда с балтон влезе, а гол излезе.
Пред Бог с истината, а пред съда с пари се яви.
Със силния не се бори, с богатия не се съди.
Саморазправата не е съд.
Седи криво, но съди право.
Съдът е крив, когато съдията е лъжлив.
Съдът е прав, но съдията е крив.
Да се съдиш не е като да се молиш на Бог: няма да се отървеш с поклон.
Справедливият съдия е като каменна ограда.
За съдията е полезно туй, що е в джоба влезло.
Ако на съдията подариш, всички ще победиш.
Съдията в съда е като риба във вода.
Съдията е като дърводелец: каквото поиска, това ще издялка.
Царя само Бог го съди.
Съдят не по ума, а по джоба.
Умният в съда не влиза, а глупавият от съда не излиза.
РУССКИЕ ПОСЛОВИЦЫ И ПОГОВОРКИ О СУДЕ
Не бойся суда, бойся судьи.
Из суда – что из пруда: сух не выйдешь.
Перо в суде – что топор в лесу.
Судейский карман – что поповское брюхо.
Согрешу, да дело решу.
Кто повинился, того суди Бог.
Лошадь с волком тягалась – хвост да грива осталась.
Без суда не казнят.
Бог любит праведника, а судья ябедника.
Брюхо что судья: и молчит, да просит.
В земле черви, в воде черти, в лесу сучки, в суде крючки – куда уйти?
В суд пойдешь – правды не найдешь.
В суд ногой – в карман рукой.
Где суд, там и неправда.
Грабежи есть, воровство есть, а воров нет.
Дари судью, так не посадит в тюрьму.
Досудились, что оба оголели.
Как судишь, так и судим будешь.
Как хочешь рассуждай, а рукам воли не давай.
Кто за пустяк готов сердиться, тот в судьи не годится.
Лучше десятерых виновных простить, чем одного невинного казнить.
Мужа с женой никто не судит, только Бог судит.
На деле прав, а на бумаге виноват.
На одного виноватого по сту судей.
На пословицу, на дурака, да на правду – и суда нет.
Не всякий судит по праву, иной и по нраву.
Не зная дела, не суди.
Не спеши карать, спеши выслушать.
Несудима воля царская.
Ни хитру, ни горазду, ни убогу, ни богату, суда Божьего не миновать.
Перед богом ставь свечку, перед судьею мешок!
Порешил суд, и будешь худ.
Пошел в суд в кафтане, а вышел нагишом.
Пред Бога с правдой, а пред судью с деньгами явись.
С богатым не тягайся, с сильным не дерись.
Самосуд – не суд.
Сиди криво, а суди прямо.
Суд крив, коли судья лжив.
Суд прямой, да судья кривой.
Судиться – не Богу молиться: поклоном не отделаешься.
Судия праведный – ограда каменна.
Судье полезно, что в карман полезло.
Судью подаришь – все победишь.
Судья в суде, что рыба в пруде.
Судья – что плотник: что захочет, то и вырубит.
Царя один Бог судит.
Судят не по уму, а по карману.
Умный на суд не ходит, а глупый с суда не сходит.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Предназначението на човека е да прави добро.
* * *
Росия ще загине само тогава, когато в нея пресъхне православието.
* * *
Както от копейките се натрупват рубли, така и от трохите на прочетеното се натрупва знание.
* * *
Старците ви казват: страхувайте се. Лъжат старците, те завиждат.
* * *
Обичай, не се влюбвай, пий, не се напивай, играй, не преигравай.
* * *
Няма по-добър от нашия руски народ и няма по-справедлив от него, стига да се отнасят с него справедливо.
* * *
Животът е даден за радост, но трябва да се отстоява, защото истинското предназначение на човека е борбата за правда и справедливост, борбата с всичко, което лишава от човешка радост. Всяка несправедливост ми изглеждаше като дневен грабеж и аз всячески заставах срещу нея.
* * *
Патриотизмът като цел и резултат от патриотичното възпитание на младежта – това е проява на любов към родината, татковината, отечеството.
* * *
Приказват, приказват и повече нищо.
* * *
Руският човек не може да бъде щастлив сам, на него му трябва участието на околните, без това той не може да бъде щастлив.
* * *
Пословиците, поговорките, остроумията, раждайки се в недрата на народните маси, говорят за здрав и могъщ организъм.
* * *
Нито името, нито вероизповеданието, нито самата кръв на предците определят принадлежността на човек към една или друга народност. Духът, душата на човека – ето къде трябва да се търси принадлежността му към един или друг народ. С какво може да се определи принадлежността на духа? Разбира се, с проявата на духа – с мисълта. Който на какъвто език мисли, той и към този народ принадлежи. Аз мисля на руски.
* * *
Вашите чиновници и полицията правят, каквото искат, любимците и опричниците не са подсъдни. Своеволието и безнаказаността господстват нахално и открито. В такива ръце законът е като теглич на кола – накъдето искаш, натам го обръщаш. Ето защо за откритите, честните и отговорните хора е невъзможно да служат.
* * *
Православието е велико благо за Русия, въпреки многото суеверия на руския народ. Но нали всички тези суеверия не са нищо друго, а простодушно бъбрене на бебе, още неразумно, но имащо ангелска душа. Доколкото знам, няма по-добър от нашия руски народ и няма по-справедлив от него, стига само да се отнасят с него справедливо. А защо е така? Защото той е православен. Повярвайте ми, Русия ще загине само тогава, когато се изчерпа православието в нея.
* * *
Руският войник, където и да отиде, все си е у дома!
* * *
Всички под един Бог крачим, макар да не вярваме в един.
* * *
Езикът е вековен труд на цяло поколение.
* * *
Само добър и талантлив народ може да съхрани величаво спокойствие на духа и хумор при всякакви, дори и най-трудните обстоятелства.
* * *
И дяволът като остаря, монах стана.
* * *
Възпитателят сам трябва да бъде такъв, какъвто иска да направи възпитаника.
* * *
Бог е един, а молителите не са еднакви.
* * *
Езикът няма да тръгне в крак с образованието, няма да отговаря на съвременните изисквания, ако не му позволят да се изгради от своя сок и корен, да ферментира със своите дрожди.
* * *
Днес хората са такива: отнесеш ли нещо от чужд двор – наричат те крадец.
* * *
Аз не съм в състояние да върша работата наполовина.
* * *
Езикът на народа безспорно е най-главният и неизчерпаем наш източник.
* * *
Дошло е време народният език да ни стане по-скъп и да изработим от него образован език.
* * *
Така ще стигнем до това да храним родния език с чужди сокове.
* * *
Излишното смирение е повече от гордост, както и простотата е по-лоша от кражбата.
* * *
С езика шега не бива: словесната реч на човека – това е видимата връзка, звеното между душата и тялото, духа и плътта.
* * *
Да се умре сега е страшно, а някога – нищо особено.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Назначение человека именно то, чтоб делать добро.
* * *
Россия погибнет только тогда, когда иссякнет в ней православие.
* * *
Как из копеек составляются рубли, так и из крупинок прочитанного составляется знание.
* * *
Вам старики говорят: опасайтесь. Лгут старики, их зависть берет.
* * *
Люби, не влюбляйся, пей, не напивайся, играй, не отыгрывайся.
* * *
Сколько я ни знаю, нет добрее нашего русского народа и нет его правдивее, если только обращаться с ним правдиво.
* * *
Жизнь дана на радость, но её надо уметь отстоять, поэтому истинное назначение человека – борьба за правду и справедливость, борьба со всем, что лишает людской радости. Всякая несправедливость казалась мне дневным разбоем, и я всячески выступал против неё.
* * *
Патриотизм как цель и результат патриотического воспитания молодёжи – это проявление любви к Родине, отчизне, отечеству.
* * *
Толкуют, толкуют, и более ничего.
* * *
Не может же русский человек быть счастлив в одиночку, ему нужно участие окружающих, а без этого он не будет счастлив.
* * *
Пословицы, поговорки, прибаутки, рождаясь в недрах народных масс, говорят о здоровом, могучем организме.
* * *
Ни прозвание, ни вероисповедание, ни сама кровь предков не делают человека принадлежностью той или другой народности. Дух, душа человека – вот где надо искать принадлежности его к тому или другому народу. Чем же можно определить принадлежность духа? Конечно, проявлением духа – мыслью. Кто на каком языке думает, тот к тому народу и принадлежит. Я думаю по-русски.
* * *
Чиновники Ваши и полиция делают, что захотят, любимчики и опричники не судимы. Своеволие и беззаконие господствуют нахально и открыто. В таких руках закон – дышло, куда хочешь, туда и повернешь. Вот почему прямым, честным и ответственным людям служить невозможно.
* * *
Православие – великое благо для России, несмотря на множество суеверий русского народа. Но ведь все эти суеверия не что иное, как простодушный лепет младенца, ещё неразумного, но имеющего в себе ангельскую душу. Сколько я ни знаю, нет добрее нашего русского народа и нет его правдивее, если только обращаться с ним правдиво. А отчего это? Оттого что он православный. Поверьте мне, что Россия погибнет только тогда, когда иссякнет в ней православие.
* * *
Русский солдат, куда ни пришел, – все дома.
* * *
Все под одним Богом ходим, хоть и не в одного веруем.
* * *
Язык есть вековой труд целого поколения.
* * *
Только добрый и талантливый народ может сохранить величавое спокойствие духа и юмор в любых, и самых трудных, обстоятельствах.
* * *
И черт под старость в монахи пошел.
* * *
Воспитатель сам должен быть тем, чем он хочет сделать воспитанника.
* * *
Бог один, да молельщики не одинаковы.
* * *
Язык не пойдет в ногу с образованием, не будет отвечать современным потребностям, если не дадут ему выработаться из своего сока и корня, перебродить на своих дрожжах.
* * *
Ныне люди таковы: унеси что с чужого двора – вором назовут.
* * *
Я не в состоянии сделать дело на половину.
* * *
Язык народа, бесспорно, главнейший и неисчерпаемый родник наш.
* * *
Пришла пора подорожить народным языком и выработать из него язык образованный.
* * *
Так дойдем до того, что будем питать родной язык чужими соками.
* * *
Уничижение – паче гордости, как и простота бывает хуже воровства.
* * *
С языком шутить нельзя: словесная речь человека – это видимая связь, звено между душой и телом, духом и плотью.
* * *
Умереть сегодня – страшно, а когда-нибудь – ничего.
---------------------------------------------
Владимир Жемчужников
Руският поет Владимир Жемчужников (Владимир Михайлович Жемчужников) е роден на 11/23 април 1830 г. в Санкт Петербург. Завършва Петербургския университет (1854 г.). Работи като държавен служител и чиновник за особени поръчения. Заедно с братята си Алексей и Александър Жемчужникови и Алексей Толстой се подписва под псевдонима Козма Прутков. Първите му поетични публикации са от 1850 г. Той е най-активният от приятелската група съавтори, редактира и публикува творби в периодичния печат, подготвя събраните съчинения на Козма Прутков (1884 г.). Умира на 6/18 ноември 1884 г. в гр. Ментона, Франция.
КЪМ ТЪЛПАТА
Клейми, тълпа, клейми в дима на суетите
със завист долна моя остър стих крилат.
Не ще те стреснат музите ми гласовити.
Триножниците златни няма да те спрат!
Ядоса ли се? Виж презрението морно
и гордостта, горяща в яркия ми взор,
как смело черпя вдъхновение за борбен
оловен стих за твой позор!
О, да! Клейми ме! Но с възторг безсмислен тучно
не цапай на поета мъдрите слова!
Аз нивга няма в пазарлъци да се включа,
перо пред враговете няма да склоня.
Ще пея вечно, с песни ще се наслаждавам,
ще пия вечно ароматния нектар.
Дай път, тълпа! Достатъчно се наслаждава!
Ти от Прутков не чакай дар!
Почакай! Обясни: защо се смееш?
Кажи: с какво очакваш да даря деня?
Ласкателни хвалби? Не ще ги доживееш!
Призванието си до гроб ще съхраня
и с правда на уста усмивките ехидни
със змийска злъч сред изхабената ти гръд
аз ще насоча в стихове пламтящи, видни
по път след твоя грешен път!
К ТОЛПЕ
Клейми, толпа, клейми в чаду сует всечасных
Из низкой зависти мой громоносный стих:
Тебе не устрашить питомца муз прекрасных.
Тебе не сокрушить треножников златых!..
Озлилась ты?! так зри ж, каким огнём презренья,
Какою гордостью горит мой ярый взор,
Как смело черпаю я в море вдохновенья
Свинцовый стих тебе в позор!
Да, да! клейми меня!.. Но не бесславь восторгом
Своим бессмысленным поэта вещих слов!
Я ввек не осрамлю себя презренным торгом,
Вовеки не склонюсь пред сонмищем врагов:
Я вечно буду петь и песней наслаждаться,
Я вечно буду пить чарующий нектар.
Раздайся ж прочь, толпа!.. довольно насмехаться!
Тебе ль познать Пруткова дар?!
Постой!.. Скажи: за что ты злобно так смеёшься?
Скажи: чего давно так ждёшь ты от меня?
Не льстивых ли похвал?! Нет, их ты не дождёшься!
Призванью своему по гроб не изменя,
Но с правдой на устах, улыбкою дрожащих,
С змеею желчною в изношенной груди,
Тебя я наведу в стихах, огнём палящих,
На путь с неправого пути!
---------------------------------------------
Владимир Раевский
Руският поет и публицист Владимир Раевски (Владимир Федосеевич Раевский) е роден на 28 март/8 април 1795 г. в с. Хворостянка, Курска губерния, сега Белгородска област. Участник е в Отечествената война от 1812 г. Декабрист, през 1822 г. е арестуван и заточен за 4 години, след което е интерниран доживотно в с. Олонки, Иркутска губерния. Там създава училище за селските деца. През 1856 г. са възстановени правата му на потомствен дворянин, но той остава да живее в Сибир. Докато е жив, негова поезия не е печатана, запазена е малка част от творчеството му. Първите публикации на негови стихове са от 1890 г. в сп. „Русская старина”. Умира на 8/20 юли 1872 г. в с. Малишовка.
АЗ ДОСЕГА С МЕЧТА ЛЪЖЛИВА ЗАСЛЕПЕНО
Аз досега с мечта лъжлива заслепено
напразно дълго мислих за щастливи дни.
Каква ти радост? Твойта мисъл заблудена
не може да предвижда бъдещи беди,
от пагубна съдба отдавна начертани;
ръката вярна само на смъртта желана
ще те освободи от твоя тъжен вик!
Та ти ли ще пречупиш предопределено
със силата на Силния съдбовно бреме?
Изчезнаха мечтите, бях щастлив за миг,
щастлив, но със заблуда тленна
в която като вихър чезне нашто време.
И нито ласки нежни, красота, любов,
и нито на кръвта ни родственият зов –
не ще смекчат духа и злобен, и враждебен!
А аз, неопитен, разумен, непотребен,
не можех да предвидя бъдния залог.
Кой е виновен? Аз или всесилен Бог?
ТАК ЛОЖНОЮ МЕЧТОЙ ДОСЕЛЕ ОСЛЕПЛЕННЫЙ
Так ложною мечтой доселе ослепленный,
Напрасно мыслил я о счастливых часах.
Тебе ль знать радости? Твой разум заблужденный
Не мог предузнавать о будущих бедах,
Давно назначенных губительной судьбою;
Лишь смерть желанная спасительной рукою
Тебя освободит от горестей твоих!
Тебе ль переломить судьбы определенье
И силой Сильного избегнуть назначенье?
Исчезнули мечты, я счастлив был лишь миг,
И счастлив только заблужденьем,
Которое, как вихрь, исчезло мановеньем.
Ни ласки нежные, ни кротость, ни любовь,
Ни одинакая текущая в нас кровь –
Ничто не умягчит дух злобный и враждебный!
А я, не опытом, безумный, увлеченный,
Предвидеть будущих несчастий не возмог.
Кто ж этому виной? Я сам иль сильный Бог.
1810 г.
---------------------------------------------
Владимир Соловьов
Руският поет, публицист, литературен критик, религиозен мислител, философ и преводач Владимир Соловьов (Владимир Сергеевич Соловьев) е роден на 16/28 януари 1853 г. в Москва. Завършва историко-филологическия факултет при Московския университет (1874 г.). Преподава в Московския университет (от 1874 г.), член е на Комитета на учените към Министерството на народната просвета (1877 г.), доктор по философия към Петербургския университет (1880 г.), почетен академик към Императорската академия на науките (1900 г.). Публикува поезия и статии по въпроси, свързани с литературата, изкуствата, обществото и църквата, в списания и вестници като „Вопросы философии”, „Вестник Европы”, „Русское обозрение”, „Русь” и др. Превежда творби на Платон, Кант, Ланге и др. Проповядва утопичния идеал за световната теокрация. Оказва голямо влияние на руската религиозна философия и на поезията на руските символисти. Автор е на философски трудове и литературоведчески трактати като „Кризис западной философии” (1874 г.), „Философские начала цельного знания” (1877 г.), „Критика отвлеченных начал” (1880 г.), „Три речи в память Достоевского” (1883 г.), „На пути к истинной философии” (1883 г.), „Россия и Вселенская церковь” (1889 г.), „Красота в природе” (1889 г.), „Общий смысл искусства” (1890 г.), „Об упадке средневекового миросозерцания” (1891 г.), „Смысл любви” (1894 г.), „Оправдание добра” (1897 г.), „Тайна прогресса” (1898 г.) и „Три разговора о войне, прогрессе и конце всемирной истории” (1900 г.). Умира на 31 юли/13 август 1900 г. в имението Узкое, Московска губерния.
ЕПИТАФИЯ
Владимир Соловьов
лежи тук и споделя:
Той беше философ,
а сетне стана скелет.
С едни любезен, мил,
а с други враг заклети;
безумно влюбен бил
и скокнал сам в дерето.
Душата си проклел,
загубил свойто тяло:
тя – дяволът я взел,
то – кучета го яли.
Поука сподели с тоз пример, минувачо –
от любовта боли, а вярата илач е.
ЭПИТАФИЯ
Владимир Соловьев
Лежит на месте этом.
Сперва был философ.
А ныне стал шкелетом.
Иным любезен быв,
Он многим был и враг;
Но, без ума любив,
Сам ввергнулся в овраг
Он душу потерял,
Не говоря о теле:
Ее диавол взял,
Его ж собаки съели.
Прохожий! Научись из этого примера,
Сколь пагубна любовь и сколь полезна вера.
-----
СТАРАТА ПЕСЕН В СЪРЦЕТО СЕ ЛЕЙ
Старата песен в сърцето се лей,
старите сънища миг възкресяват,
нейде далече цветя разцъфтяват,
глас на вълшебства звучи и копней.
Приказка чудна при мен долетя,
в нея отново повярвах неволно...
Полъх в сърцето – и сладко, и болно.
Пролет в душата, но чужда е тя.
СТАРУЮ ПЕСНЮ МНЕ СЕРДЦЕ ПОЕТ
Старую песню мне сердце поет,
Старые сны предо мной воскресают,
Где-то далёко цветы расцветают,
Голос волшебный звучит и зовет.
Чудная сказка жива предо мной,
В сказку ту снова я верю невольно...
Сердцу так сладко, и сердцу так больно.
На душу веет нездешней весной.
-----
НА СТАРИЯ ПРИЯТЕЛ
На А. П. Саломон
Години двайсет – радости, тревоги
съдбата да делим ни нареди.
Нима в останалия път ще може
поток житейски да ни раздели?
Светът в тъмница тленна ни запрати
и суетата данък бе раним,
свободни сме в иконостаса златен
възвишени мечти да не меним.
Без правда нека гине всяка воля,
но да запазим вечния залог –
духът безсмъртен тайно туй да моли,
що явно обеща безсмъртен Бог.
СТАРОМУ ДРУГУ
А. П. Саломону
Двадцатый год – веселье и тревоги
Делить вдвоем велел нам вышний рок.
Ужель теперь для остальной дороги
Житейский нас разъединит поток?
Заключены в темнице мира тленной
И дань платя царящей суете,
Свободны мы в божнице сокровенной
Не изменять возвышенной мечте.
Пусть гибнет все, что правды не выносит,
Но сохраним же вечности залог, –
Того, что дух бессмертный тайно просит,
Что явно обещал бессмертный Бог.
1897 г.
-----
МАКАР ВОВЕК С НЕВИДИМИ ВЕРИГИ
Макар вовек с невидими вериги
да ни притягат чужди брегове,
дори с вериги, трябва да изминем
кръга, предначертан от богове.
Щом има висша воля, то е ясно,
че твойта воля чуждата твори,
под булото на вещество безстрастно
божествен плам навсякъде гори.
ХОТЬ МЫ НАВЕК НЕЗРИМЫМИ ЦЕПЯМИ
Хоть мы навек незримыми цепями
Прикованы к нездешним берегам,
Но и в цепях должны свершить мы сами
Тот круг, что боги очертили нам.
Всё, что на волю высшую согласно,
Своею волей чуждую творит,
И под личиной вещества бесстрастной
Везде огонь божественный горит.
1875 г.
-----
ИЗ ПИСМО
Споделям, първо, друже мой прекрасен,
че повече от век в света, уви,
на всички образовани е ясно,
че няма факт пространство-времеви;
че туй е само призрак субективен
или, накратко казано, лъжа.
Нали, щом реализмът е наивен,
маймуни само ще му подлежат.
А щом е тъй, раздяла с много мъка
като пространство-времеви мираж
е нула, също и тъга, и скука,
и всичко друго от живота наш...
Признаваме: откакто сме се сбрали
сред земния безсмислен разнобой,
едва двамина умни са живяли –
Кант философът и прадядо Ной.
Единият доказа априорно,
че безразлично всичко се тълпи,
а другият практичен бе безспорно:
напи се и се тръшна да поспи.
ИЗ ПИСЬМА
Во-первых, объявлю вам, друг прелестный,
Что вот теперь уж более ста лет,
Как людям образованным известно,
Что времени с пространством вовсе нет;
Что это только призрак субъективный,
Иль, попросту сказать, один обман.
Сего не знать есть реализм наивный,
Приличный ныне лишь для обезьян.
А если так, то, значит, и разлука,
Как временно-пространственный мираж,
Равна нулю, а с ней тоска и скука,
И прочему всему оценка та ж…
Сказать по правде: от начала века
Среди толпы бессмысленной земной
Нашлись всего два умных человека –
Философ Кант да прадедушка Ной.
Тот доказал методой априорной,
Что, собственно, на все нам наплевать,
А этот – эмпирически бесспорно:
Напился пьян и завалился спать.
1890 г.
---------------------------------------------
Владимир Шчиглев
Руският поет и драматург Владимир Шчиглев (Владимир Романович Щиглев) е роден на 28 октомври/9 ноември 1840 г. в Царско село, близо до Санкт Петербург. Първите му публикации са в сп. „Весельчак” през 1858 г. От 1862 г. учи няколко години в юридическия факултет на Петербургския университет. Публикува лирични и сатирични стихове и карикатури в издания като „Русское слово”, „Будильник”, „Искра”, „Русь”, „Русская правда”, „Нива”, „Домашняя беседа”, „Дело”, „Петербургский листок”, „Петербургская газета”, „Новости”, „Маляр”, „Северный курьер” и др. Някои от творбите си публикува под псевдонимите Романыч и Шчигров. Много от драматургичните му произведения десетки години не слизат от репертоарите на руските театри. Автор е на книгата „За рюмочку: Картинка буднич. жизни в 1-м д. В. Щигрова” (1888 г.), на пиесите „Чудесный клад” (1869 г.), „Помолвка в Галерной гавани” (1873 г.), драми, комедии и водевили като „Черные и белые”, „Новый Митрофан”, „Сила или свои козыри”, „Сон Петра Ивановича”, „Зарницы”, „Феськина крамола” и др. Пиесите му са събрани в сборниците „Домашний театр” (1889 г.) и „Дюжинка” (1896 г.). Умира на 13/26 октомври 1903 г. в Санкт Петербург. Негови стихове са включени в антологии и сборници като „Санкт-Петербург в русской поэзии. XVIII – начало XX века”, „Санкт-Петербург, Петроград, Ленинград в русской поэзии”, „Сила и Свои козыри. Картинки Петербургской жизни” и др.
ЦЯЛА НОЩ ПРЕД ПРОЗОРЕЦА МОЙ
Цяла нощ пред прозореца мой –
в светла нощ до зори не заспивам!
Ден тревожен измина... Покой –
и душата ми си отпочива...
Паркът гъсто пред мен зеленее,
неспокойният прах легна в мъх;
ту в небето блести, ту бледнее
златният Петропавловски връх.
Полетях надалеч след мечтите –
в царство свежо на радостен сън!
Но отново – нелеп отрезвител,
ме събужда будилников звън...
Я ВСЮ НОЧЬ ПРОСИЖУ У ОКНА
Я всю ночь просижу у окна –
В эти светлые ночи не спится!
День тревожный прошел... Тишина,
И душа моя меньше томится...
Парк густой предо мной зеленеет,
Улеглась беспокойная пыль;
То блестит в небесах, то бледнеет
Золотой Петропавловский шпиль.
Я унесся далеко, мечтая, –
Хорошо в царстве радужных снов!
Но меня, каждый раз отрезвляя,
Будит звон заунывный часов...
---------------------------------------------
Гавриил Батенков
Руският поет и писател Гавриил Батенков (Гавриил Степанович Батеньков) е роден на 25 март/5 април 1793 г. в гр. Тоболск. Участник е в Отечествената война от 1812 г. и в задграничните походи на руската армия през 1813-1814 г., подполковник от корпуса на инженерните войски, 18 пъти е раняван, попадал е във френски плен. Декабрист, бори се за ликвидацията на крепостното право и за конституционна монархия, участвал е в разработката на плана за въстанието от 1825 г.; изпратен е на каторга в Петропавловската крепост (1827-1846 г.). През 1856 г. е амнистиран. Издава стихосбирката „Одичалый” и книгата „О египетских письменах” (1824 г.), автор е на обширно творчество (особено внимание заслужава „Повесть собственной жизни”), публикувано чак след смъртта му. Умира на 29 октомври/10 ноември 1863 г. в с. Петришчево, близо до Калуга.
ЗАТВОРНИК
Не знам години дълги как
лежах в гробовната тъмница...
Духът ми горд бе волна птица,
в небето устремила бяг.
В четвъртък, вчера –
полудях,
пирон към гърлото си свърнах.
В Твореца милост не видях –
обрече ме на пир всекървав!
Не стана:
земният масив
се олюля със страшна сила.
Изпусна
гвоздея ръждив
дланта ми слаба и немила.
Разлюшквам каменен чувал –
като дете в уютна люлка...
Неистово се смея мълком
и плача в горестна печал.
На края е, преди да съмне,
среднощният ми зъл кошмар.
Но тлее пак душевна жар
сред мен, нещастен безразсъдник!
Надуват стихове глава,
любимия си гвоздей взимам
и на стена неумолима
редя заветните слова:
„Изпитах радости и скърби,
по пътя камък ме лъсти.
Ковчеже-люлка, ти прости,
гробовната ми примка скърца.”
Но не!
Защо бълнуваш ти?
Ще ме дочакат дните мене!
Години
с хиляди беди
все още са ми отредени...
Небе лазур,
душа крещи,
ден пролетен безцелно стене.
Високо чело не мръщи,
мой паднал гений!
Паднал гений...
В небесния над Нева храм
зората ален лъч излъчи,
в килия глуха нейде там
затворник подивял се мъчи.
УЗНИК
Не знаю, сколько долгих лет
Провел в гробу моей темницы...
Был гордый дух вольнее птицы,
Стремящей в небо свой полет.
Вчера, в четверг.
Мой ум померк,
Я к горлу гвоздь приставил ржавый.
Творец мольбы мои отверг –
Вершись же смело, пир кровавый!
Не довелось:
Земная ось
Качнулась с силою чрезмерной.
Все затряслось,
И выпал гвоздь
Из длани слабой и неверной.
Качаюсь в каменном мешке –
Дитя в уютной колыбели...
Смеюсь в неистовом весельи
И плачу в горестной тоске.
Час предрассветный. На исходе
Угарной ночи кошемар.
Нет, не погас душевный жар
Во мне, несчастном сумасброде!
Стихами пухнет голова,
Я отыскал свой гвоздь любимый
И на стене неумолимой
Пишу заветные слова:
„И слез и радости свидетель,
Тяжелый камень на пути.
Мой гроб и колыбель, прости:
Я слышу скрып могильных петель”.
Но нет же, нет!
К чему сей бред?
Еще мне жить, дождаться воли!
Десятки лет
И сотни бед
Мне суждены в земной юдоли...
Небес лазурь
Душевных бурь
Тщета затмила в день весенний.
Чела высокого не хмурь,
Мой падший гений!..
Падший гений...
Светлеет небо над Невой,
Авроры луч зажегся алый,
А где-то в камере глухой
Томится узник одичалый.
20-40-е годы ХIХ в.
---------------------------------------------
Гаврил Каменев
Руският поет, писател и преводач от епохата на предромантизма Гаврил Каменев (Гавриил Петрович Каменев) е роден на 3/14 февруари 1772 г. в гр. Казан. Получава образование в немски пансион. Превежда от френски и от немски език. Публикува свои и преводни стихове, балади и повести в списания като „Муза”, „Приятное и полезное препровождение времени”, „Иппокрена”, „Новости русской литературы”, „Периодическое издание Вольного общества любителей словесности, наук и художеств” и др. Увърждава се сред литературните кръгове на времето като талантлив творец. През 1802 г. става член на Петербургското свободно общество на любителите на словесността, науката и изкуството. Най-значителните му произведения са публикувани в книгите „Поэты-радищевцы” (1935 г.) и „Поэты 1790-1810-х годов” (1971 г.). Умира на 26 юли/7 август 1803 г. в Казан.
EXPROMTUM
Адам когато в рая райски сън откри,
там от реброто му Бог Ева сътвори.
О, бедни праотец! С творението вредно
бе първият ти сън спокойствие последно.
EXPROMTUM
(С немецкого)
Когда Адам в раю приятность сна вкусил,
В то время из ребра бог Еву сотворил.
О, бедный праотец! Мир начат неустройством
Твой первый сон тебе последним был спокойством.
1800 г.
-----
В БУРЯ СВИРЕПА РОЗА ЗАГИНА
В буря свирепа роза загина!
Нежен, уханен бе нейният цвят.
Алени листи тъкмо разтвори,
буря жестока стъблото сломи.
Чепка от грозде! Румена, мила!
Скъса те алчна и хищна ръка!
Рано откъснат плод на лозата!
Тъне в земята приятният сок!
Роза, защо ти рано увяхна?
Чепка от грозде, защо не дозря?
Деви, ридайте тъжно, сълзливо,
юноши бледи, плачете до мен!
О, Едалвина! Кротко в ковчега,
тихо, спокойно, безмълвно лежиш,
вятър над гроба вие унило,
скоро ще бъдеш под зимния сняг.
Млада невесто с тъжна кончина!
Брачните песни замлъкват вовек!
Страшен женихът, страшен и блед е,
брачният одър е хладен и пуст.
Нежно красива, бляскава беше,
млада девице, ти в своя живот.
Тъне в земята гръд вкочанена,
с мрачни очи си и мъртва уста.
О, Едалвина! Тук на тревите,
гъсто израсли над гроба, седя.
Вятърът леден в нощ мразовита
бурно се рее сред мойте коси.
О, Едалвина! В лютата горест
тук ще оплача живота унил.
Блед като слънце в есен печална,
тих и безмълвен до тъмния гроб.
БУРИ СВИРЕПСТВОМ РОЗА ПОГИБЛА
Бури свирепством роза погибла!
Нежно, душисто на стебле цвела.
Алые листья лишь распустила,
Буря свирепством сгубила ее.
Грозд винограда! Милый, багряный!
Сорван ты жадной и хищной рукой!
Рано ты сорван с гибкого древа!
Сок твой любезный во прахе погиб!
Роза! почто ты рано завяла?
Грозд виноградный! почто не дозрел?
Девы, рыдайте! слезно, печально,
Юноши, плачьте, тоскуйте о том.
О, Эдальвина! в тихом ты гробе,
Тихо, покойно, безмолвно лежишь,
Ветр на могиле воет уныло,
Скоро снег зимний засыплет ее.
Горькой ты смерти юна невеста!
Брачные песни замолкли навек!
Страшен жених твой, страшен и бледен,
Хладно и пусто на брачном одре.
Нежной красою всех была лучше,
Юная дева, ты в жизни своей.
Грудь твоя ныне низко опала,
Очи померкли и мертвы уста.
О Эдальвина!.. здесь на могиле,
Густо обросшей травою, сижу.
Ветер холодный мрачный нощи
Роется бурно в моих волосах.
О Эдальвина!.. в горести лютой
Всю здесь проплачу унылую жизнь.
Бледен, как солнце в осень печальну,
Тих и безмолвен, как темный твой гроб.
1799 г.
---------------------------------------------
Гаврила Державин
Руският поет, драматург и общественик Гаврила Державин (Гавриил/Гаврила Романович Державин) е роден на 3/14 юли 1743 г. в с. Сокура, Казанска губерния (сега с. Державино, Лаишевски район в Татарстан). Първите му стихове са публикувани през 1773 г. Бил е щатски съветник (1777 г.), губернатор на Олонецка губерния (1784 г.), губернатор на Тамбовска губерния (1786-1788 г.), секретар на Екатерина Втора (1791-1793 г.), сенатор и таен щатски съветник (1793 г.), министър на правосъдието на Руската империя (1802-1803 г.). Член е на Руската императорска академия от нейното основаване през 1783 г. Представител е на руския класицизъм. Творчеството му отразява засилващата се руска държавност, героиката на военните победи и разцвета на националното самосъзнание. Майстор е на одата, сатирата, религиозно-философските размишления, битовите зарисовки и лиричните проникновения. Умира на 8/20 юли 1816 г. в имението Званка, Новгородска губерния.
БОГ
О, ти, в пространството безкраен,
в материята с мощна власт,
правечен и недосегаем,
безлик и с три лица пред нас!
Дух вездесъщ и дух единен,
незрим за място и причина,
неразбираем в жизнен срок,
изпълва всичко и раздава,
гради, съдържа, съхранява... –
наричаме го ние Бог.
Ако измерва океани,
брой песъчинки и лъчи,
дори и ум възвишен няма
с числа и мерки да звучи!
Не могат люде просветени,
от твоя сложен свят родени,
в делата ти да търсят блик:
когато мисълта ни дръзва
да те докосне, в миг замръзва
във вечността пред дух велик.
В бита ни временния хаос
от бездна вечна призова
и в битието, с теб изгряло,
ти своя вечност основа!
Ти сам дълга си ще узнаеш
и сам от себе си сияеш,
от тебе светлина роси.
Създаде всичко: разум, слово,
разви творението ново;
ти бил си, тук си и ще си!
Веригата житейска дърпаш
и съживяваш земна твърд;
с началото ти края свързваш,
в живота ни даряваш смърт.
Като искрици устремени
слънца ти раждаш и вселени;
и както зиме мраз гнезди –
снежинки скреж блестят, играят,
тъй се люлеят и сияят
сред бездната под теб звезди.
Светлици бляскат милиони
в неизмеримия ни свят,
създават твоите закони,
лъчи живителни творят.
Но тези кандила, събрали
гигантски огнени кристали,
тълпи от кипнали вълни
или бушуващи ефири,
или накуп света обширен,
за теб са нощ пред нови дни.
В морето капка неделима
е тази твърдина пред нас.
Защо ми е вселена зрима?
Пред теб какво съм всъщност аз?
Безброй въздушни океани
в безбройни светове събрани,
безкрай велик – и в този час,
когато с тебе се сравнявам,
ответ единствен получавам:
пред твоя лик съм нищо аз.
Аз нищо съм! Но в мен оставаш
с величествена доброта,
в мен себе си изобразяваш
ти – слънце в капчица вода.
Аз нищо съм! Но тук усещам,
че ненаситно и горещо
облитам твойте висоти;
за теб душата ми копнее,
стреми се, мисли и живее.
Аз съм! Разбира се, и ти!
Теб има те! Всемирна слава... –
мълви сърцето тоз рефрен
и разумът ме уверява:
щом има те – ме има мен!
Частица цяла от вселена,
сред почетната и почтена
среда на свят съм в миг свещен –
завършил същества телесни,
зачена духове небесни
и божи твари свърза с мен.
Аз връзка съм на световете,
триумф съм в сложно вещество,
на издържливите съм център,
начален щрих на божество;
аз телом сред прахта ще тлея,
но гръмотевици владея,
аз цар съм – червей – роб – и бог!
Но как съм толкова чудесен,
щом в кал роден съм – неизвестен!
Не мога сам в живота строг.
Аз твоя рожба съм, Създател!
На мъдростта ти умна твар,
в живота извор, благ подател,
душа в душата ми, мой цар!
За твойта правда трябва нине
над смъртна бездна да премине
безсмъртното ми битие;
духът ми смъртност да оглася
и да се върна след смъртта си
в безсмъртието, мой Отец.
Недостижим и непостигнат!
За моята душа, аз знам,
фантазиите са безсилни
дори към сянката ти там.
Но в словословия тревожни
за смъртния не е възможно
към тебе с почит да пълзи,
освен да търси твойто чудо,
в различност свята да се губи
с преблагодарствени сълзи.
БОГ
О ты, пространством бесконечный,
Живый в движеньи вещества,
Теченьем времени превечный,
Без лиц, в трех лицах божества!
Дух всюду сущий и единый,
Кому нет места и причины,
Кого никто постичь не мог,
Кто все собою наполняет,
Объемлет, зиждет, сохраняет,
Кого мы называем: бог.
Измерить океан глубокий,
Сочесть пески, лучи планет
Хотя и мог бы ум высокий, –
Тебе числа и меры нет!
Не могут духи просвщенны,
От света твоего рожденны,
Исследовать судеб твоих:
Лишь мысль к тебе взнестись дерзает,
В твоем величьи исчезает,
Как в вечности прошедший миг.
Хаоса бытность довременну
Из бездн ты вечности воззвал,
А вечность, прежде век рожденну,
В себе самом ты основал:
Себя собою составляя,
Собою из себя сияя,
Ты свет, откуда свет истек.
Создавый всe: единым словом,
В твореньи простираясь новом,
Ты был, ты есть, ты будешь ввек!
Ты цепь существ в себе вмещаешь,
Ее содержишь и живишь;
Конец с началом сопрягаешь
И смертию живот даришь.
Как искры сыплются, стремятся,
Так солнцы от тебя родятся;
Как в мразный, ясный день зимой
Пылинки инея сверкают,
Вратятся, зыблются, сияют,
Так звезды в безднах под тобой.
Светил возженных миллионы
В неизмеримости текут,
Твои они творят законы,
Лучи животворящи льют.
Но огненны сии лампады,
Иль рдяных кристалей громады,
Иль волн златых кипящий сонм,
Или горящие эфиры,
Иль вкупе все светящи миры –
Перед тобой – как нощь пред днем.
Как капля, в море опущенна,
Вся твердь перед тобой сия.
Но что мной зримая вселенна?
И что перед тобою я?
В воздушном океане оном,
Миры умножа миллионом
Стократ других миров, – и то,
Когда дерзну сравнить с тобою,
Лишь будет точкою одною;
А я перед тобой – ничто.
Ничто! – Но ты во мне сияешь
Величеством твоих доброт;
Во мне себя изображаешь,
Как солнце в малой капле вод.
Ничто! – Но жизнь я ощущаю,
Несытым некаким летаю
Всегда пареньем в высоты;
Тебя душа моя быть чает,
Вникает, мыслит, рассуждает:
Я есмь – конечно, есть и ты!
Ты есть! – природы чин вещает,
Гласит мое мне сердце то,
Меня мой разум уверяет,
Ты есть – и я уж не ничто!
Частица целой я вселенной,
Поставлен, мнится мне, в почтенной
Средине естества я той,
Где кончил тварей ты телесных,
Где начал ты духов небесных
И цепь существ связал всех мной.
Я связь миров, повсюду сущих,
Я крайна степень вещества;
Я средоточие живущих,
Черта начальна божества;
Я телом в прахе истлеваю,
Умом громам повелеваю,
Я царь – я раб – я червь – я бог!
Но, будучи я столь чудесен,
Отколе происшел? – безвестен;
А сам собой я быть не мог.
Твое созданье я, создатель!
Твоей премудрости я тварь,
Источник жизни, благ податель,
Душа души моей и царь!
Твоей то правде нужно было,
Чтоб смертну бездну преходило
Мое бессмертно бытие;
Чтоб дух мой в смертность облачился
И чтоб чрез смерть я возвратился,
Отец! – в бессмертие твое.
Неизъяснимый, непостижный!
Я знаю, что души моей
Воображении бессильны
И тени начертать твоей;
Но если славословить должно,
То слабым смертным невозможно
Тебя ничем иным почтить,
Как им к тебе лишь возвышаться,
В безмерной разности теряться
И благодарны слезы лить.
-----
МОДНА ДУХОВИТОСТ
За нищо да не мисли, да не се съмнява,
решение за всичко тутакси да дава,
да не разбира, но пък да е приказлив,
да бъде дързък, но към дръзките лъстив,
да размножава в разговор красива пустощ,
с приятел да не се кори, с врага си също,
с учтивост да блести, но да е непочтен,
глупаци да осмива, в глупост запленен,
да търси обич според ползите от нея,
в душата подъл, с външността да се гордее,
изглеждащ богаташ, на чужд гръб да лежи,
да важничи сред дреболии и лъжи,
за остра дума да лавира над закона,
не уважаващ майка и баща, ни трона,
а на познанията от повърхността
да къса само по-невзрачните цветя;
и онзи възел в нас разсичаме накрая –
това е духовитостта, която знаем!
МОДНОЕ ОСТРОУМИЕ
Не мыслить ни о чем и презирать сомненье,
На все давать тотчас свободное решенье,
Не много разуметь, о многом говорить;
Быть дерзку, но уметь продерзостями льстить;
Красивой пустошью плодиться в разговорах,
И другу и врагу являть приятство в взорах;
Блистать учтивостью, но, чтя, пренебрегать,
Смеяться дуракам и им же потакать,
Любить по прибыли, по случаю дружиться,
Душою подличать, а внешностью гордиться,
Казаться богачом, а жить на счет других;
С осанкой важничать в безделицах самих;
Для острого словца шутить и над законом,
Не уважать отцом, ни матерью, ни троном;
И, словом, лишь умом в поверхности блистать,
В познаниях одни цветы только срывать,
Тот узел рассекать, что развязать не знаем, –
Вот остроумием что часто мы считаем!
1776 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Често новото не е нищо друго, освен забравеното старо.
* * *
Прекалената похвала е подигравка.
* * *
Аз съм цар – аз съм роб, аз съм червей – аз съм Бог.
* * *
Живей и дай на останалите да живеят.
* * *
Вдъхновението се ражда от докосването на случая към страстта на поета.
* * *
Държавният мъж повече от съгражданите си трябва да бъде въодушевяван, движен и ръководен от любов към отечеството. С любов към отечеството той трябва да живее, да я влива в своите подчинени и да бъде пример на цялата държава.
* * *
Когато народът не обича някого, полковете и парите му са прах.
* * *
Умереността е най-доброто пиршество.
* * *
Приятелството не е услуга, за него не благодарят.
* * *
Римските генерали са разпалвали многократно мъжеството на воините, смесвайки с името на отечетвото спомените за съпругите и децата. Тези нежни задължения са същността на училището на човечеството.
* * *
Добрите закони могат да поправят заблужденията в душата, щастливо родена и невъзпитана, но не могат добродетелно да оплодят злото сърце.
* * *
На моите врагове червей костите ще изгризе, а аз съм поет и няма да умра... В гроба ще бъда, но ще говоря.
* * *
Най-доброто ти предназначение е да защитаваш своето отечество.
* * *
Славяно-руският език, според чуждестранните естети, не отстъпва по мъжество на латинския, нито по гладкост на гръцкия, превъзхождайки всички европейски: италиански, френски и испански, още повече немски.
* * *
Както в морето се изливат бързо водите, така във вечността се изливат дни и години.
* * *
Магарето ще си остане магаре, дори и да го обсипеш със звезди; където трябва да се действа с ум, то само ще слуша.
* * *
Светлото бързо течение на реката представлява нашата младост, вълнуващото се море – мъжеството, а тихото спокойно езеро – старостта.
* * *
Надеждата е най-полезното от всички пристрастия на душата, тъй като съдържа здраве чрез спокойствие на въображението.
* * *
Сега ясно се вижда, че Барклай е нечестен човек и неверен или глупав вожд, който пусна врага толкова далеч навътре в Русия.
* * *
Известно е, че пламенното чувство се обяснява кратко, но силно.
* * *
Скъпа ни е добрата вест за нашата страна: на отечеството дори и пушекът е сладък.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Новость часто бывает не иное что, как забвение прошедшего.
* * *
Чрезмерная похвала – насмешка.
* * *
Я царь – я раб, я червь – я Бог.
* * *
Живи и жить давай другим.
* * *
Вдохновение рождается прикосновением случая к страсти поэта.
* * *
Государственный человек более других сограждан должен быть одушевлен, движим и руководствован любовию к Отечеству. Он должен любовью к Отечеству жить, вливать ее в своих подчиненных и быть примером в ней всему государству.
* * *
Когда народ кого не любит, полки его и деньги – прах.
* * *
Умеренность есть лучший пир.
* * *
Дружба не услуга, за нее не благодарят.
* * *
Генералы Римские разгорячили многократно мужество воинов, смешивая с именем Отечества воспоминания о супругах и детях. Сии нежные обязательства действительно суть училище человечества.
* * *
Хорошие законы могут исправить заблуждения в душе, счастливо рожденной и невоспитанной; но они не могут добродетелью оплодотворить худое сердце.
* * *
Моих врагов червь кости сгложет, а я пиит – я не умру... В могиле буду я, но буду говорить.
* * *
Самое лучшее предназначение есть защищать свое отечество.
* * *
Славяно-российский язык, по свидетельству самих иностранных эстетиков, не уступает в мужестве латинскому, ни в плавности греческому, превосходя все европейские: итальянский, французский и испанский, кольми паче немецкий.
* * *
Как в море льются быстро воды, так в вечность льются дни и годы.
* * *
Осел останется ослом, хотя осыпь его звездами; где должно действовать умом, он только хлопает ушами.
* * *
Светлое быстрое течение реки представляет нам нашу юность, волнующееся море – мужество, а тихое спокойное озеро – старость.
* * *
Надежда есть самое полезное из всех пристрастий души: поелику она содержит здоровье через спокойствие воображения.
* * *
Теперь ясно видно, что Барклай нечестный человек и неверный или глупый вождь, что впустил столь далеко врага внутрь России.
* * *
Известно, что пламенное чувство изъясняется кратко, но сильно.
* * *
Мила нам добра весть о нашей стороне: Отечества и дым нам сладок.
---------------------------------------------
Денис Давидов
Руският поет, публицист и преводач Денис Давидов (Денис Васильевич Давыдов) е роден на 16/27 юли 1784 г. в Москва. Произхожда от дворянски род. От 1801 г. е в армията. От 1803 г. публикува стихове и басни в издания като „Мнемозина”, „Соревнователь просвещения и благотворения”, „Амфион” и др. Участва във военни действия във Франция, Прусия, Финландия, Грузия, Полша, Персия и Турция. Генерал-майор (1814 г.), генерал-лейтенант от кавалерията (1831 г.), той е един от идеолозите и командирите на партизанското движение по време на Отечествената война от 1812 г., командва отряд от хусари и казаци, успешно действали в тила на френската армия. Близък е с много декабристи, приятел е на А. С. Пушкин. През 1814-1815 г. е една от видните фигури сред литераторите, художниците и артистите в Москва, член е на творческия кръг „Арзамас” (1815 г.). Действителен член е на Обществото на любителите на руската словесност. Превежда творби на Арно, Виже, Делил, Верден, има поетични подражания на Волтер, Тибул, Хораций и др. Публикува военно-исторически разработки и военно-теоретични трудове и статии като „Дневник партизанских действий 1812 г.”, „Опыт теории партизанского действия”, „Мороз ли истребил французскую армию”, „Переписка с Вальтер-Скоттом”, „Замечания на некрологию H. H. Раевского” и др. В лириката му преобладават хусарските песни, любовните елегии и сатиричните стихове. Умира на 22 април/4 май 1839 г. в с. Верхня Маза, Симбирска губерния. По много от стиховете му се изпълняват песни. Негови 3-томни събрани съчинения излизат през 1860 и 1893 г.
НА ГЕНЕРАЛИТЕ, ТАНЦУВАЩИ НА БАЛА ПРИ МОЕТО ЗАМИНАВАНЕ НА ВОЙНА ПРЕЗ 1826 Г.
Носим ний еднакво бреме,
жребий теглим друг поне:
вие за разплод сте в племе,
аз – на фронта за клане.
ГЕНЕРАЛАМ, ТАНЦУЮЩИМ НА БАЛЕ ПРИ ОТЪЕЗДЕ МОЕМ НА ВОЙНУ 1826 ГОДА
Мы несем едино бремя;
Только жребий наш иной:
Вы оставлены на племя,
Я назначен на убой.
-----
БОРОДИНСКОТО ПОЛЕ
Вий, долини и хълми в кървава забрава,
деня върнете, ден на вековечна слава,
и сеч, и оръжеен писък, и борба!
Изпуснах своя меч. И моята съдба
погази силен враг. Щастливци горделиви
като презрян орач ме влачат в сухи ниви...
Спусни ме в боя ти, о, опитният в бой,
пораждащ в полковете гръмогласно свой
за вража гибел вик предчувствен, дай ми огън,
ти, омировски вожд, велик Багратионе!
Подай ми свойта длан, Раевски, мой герой!
Ермолов, аз летя – води ме, аз съм твой:
обречен на победи да си чедо силно,
с дима на мълнии Перунови завий ме!
Но где сте? Чакам... Няма отзив! Чезне вдън
на битката димът, на мечовете звън;
и аз, ваш питомец, над плуга си загрижен,
на кости на съратник и другар завиждам.
БОРОДИНСКОЕ ПОЛЕ
Умолкшие холмы, дол некогда кровавый,
Отдайте мне ваш день, день вековечной славы,
И шум оружия, и сечи, и борьбу!
Мой меч из рук моих упал. Мою судьбу
Попрали сильные. Счастливцы горделивы
Невольным пахарем влекут меня на нивы...
О, ринь меня на бой, ты, опытный в боях,
Ты, голосом своим рождающий в полках
Погибели врагов предчувственные клики,
Вождь Гомерический, Багратион великий!
Простри мне длань свою, Раевский, мой герой!
Ермолов! я лечу – веди меня, я твой:
О, обреченный быть побед любимым сыном,
Покрой меня, покрой твоих перунов дымом!
Но где вы?.. Слушаю... Нет отзыва! С полей
Умчался брани дым, не слышен стук мечей,
И я, питомец ваш, склонясь главой у плуга,
Завидую костям соратника иль друга.
1829 г.
---------------------------------------------
Дмитрий Веневитинов
Руският поет, писател, философ и преводач Дмитрий Веневитинов (Дмитрий Владимирович Веневитинов) е роден на 14/26 септември 1805 г. в Москва. Произхожда от старинен дворянски род, далечен родственик е на Александър Пушкин. Получава сериозно домашно образование с частни преподаватели по френски, немски, латински и гръцки език, класическа литература, живопис, музика и руска словесност. През 1922 г. постъпва в Московския университет, където изучава немска философия и романтична поезия; за една година взима всички изпити от университетския курс и през 1923 г. се дипломира. Работи в колегията за чуждестранни дела към Московския архив и в азиатския департамент към Министерството на външните работи. Основател е на тайната философска група „Общество любомудрия”. Съосновател е на сп. „Московский вестник”. Превежда поезия от Вергилий, Гьоте и др. Автор е на близо 50 романтични стихотворения, наситени с философски мотиви в духа на модерното за времето шелингианско творческо течение, и на литературно-критични и програмни статии. Известен е и като даровит художник, музикант и музикален критик. Умира на 15/27 март 1827 г. в Санкт Петербург. Посмъртно през 1829 г. излиза книгата му „Сочинения Д. В. В.” с негови стихове, рисунки и музикални произведения. Пълни събрани съчинения с творчеството му излизат през 1862 г. и 1934 г.
ЖИВОТЪТ
Животът радва ни, о, как
започва: щедро слънце грее,
като в примамлив разказ благ
умът ни странен там лелее.
И плаши ни далечен вик,
но в този страх ври наслаждение:
той ведро е въображение
като вълшебно приключение
в среднощна повест за старик.
Но край с измамата игрива!
Привикваме с тоз дар велик.
След туй – задрямваме лениво,
след туй – омръзва ни навън:
загадка и развръзка, знаем,
са дълъг, стар и скучен звън –
позната приказка ридаят
за морен взор пред морен сън.
ЖИЗНЬ
Сначала жизнь пленяет нас:
В ней все тепло, все сердце греет
И, как заманчивый рассказ,
Наш ум причудливый лелеет.
Кой-что страшит издалека, –
Но в этом страхе наслажденье:
Он веселит воображенье,
Как о волшебном приключенье
Ночная повесть старика.
Но кончится обман игривой!
Мы привыкаем к чудесам.
Потом – на все глядим лениво,
Потом – и жизнь постыла нам:
Ее загадка и развязка
Уже длинна, стара, скучна,
Как пересказанная сказка
Усталому пред часом сна.
-----
СОНЕТ
Живях спокойно в долината на живота;
веселие ме галеше, зовях мечта;
фантазията в родния ми край свободно
ме радваше с познатата си красота.
Но рано пламъкът на чувствата загасна,
вълшебна сила разруши ме с порив див:
лъча щастлив изгубих на живота ясен,
бе само споменът от миналото жив.
О, музо, опознах чаровния ти трепет!
Аз виждах мълниите, гневните вълни,
аз чувах трясъка и бурите свирепи:
как туй със страстния певец да се сравни?
Прощавай! Твоят питомец те изоставя,
но знай, дори загиващ, той те благославя.
СОНЕТ
Спокойно дни мои цвели в долине жизни;
Меня лелеяли веселие с мечтой.
Мне мир фантазии был ясный край отчизны,
Он привлекал меня знакомой красотой.
Но рано пламень чувств, душевные порывы
Волшебной силою разрушили меня:
Я жизни сладостной теряю луч счастливый,
Лишь вспоминание от прежнего храня.
О муза! я познал твоё очарованье!
Я видел молний блеск, свирепость ярых волн;
Я слышал треск громов и бурей завыванье:
Но что сравнить с певцом, когда он страсти полн?
Прости! питомец твой тобою погибает
И, погибающий, тебя благословляет.
1825 г.
---------------------------------------------
Дмитрий Горчаков
Руският поет, писател и драматург Дмитри Горчаков (княз Дмитрий Петрович Горчаков) е роден на 1/12 януари 1758 г. в с. Пушкино, Костромска губерния. Средно образование получава в пансиона към Московския университет, където се обучава по френски и немски, философия и естествени науки. Като младеж е зачислен в армията, участва в походите при Хотин, Кубан и Крим. През 1790 г. се сражава при обсадата и щурма на турската крепост Измаил. След 1807 г. е губернски прокурор в Псков, прокурор в Таврическа губерния, отговорен служител в Министерството на народната просвета в Санкт Петербург. От 1813 до 1816 г. е вицегубернатор на Костромска губерния. Взима активно участие в дейността на московската масонска ложа. Публикува стихове, сатири и епиграми в издания като „Аониды”, „Санкт-Петербургский Меркурий”, „Минерва”, „Друг просвещения”, „Чтении”, „Сын Отечества” и др. Автор е на сатирични битови пиеси като „Калиф на час” (1786 г.), „Счастливая Тоня” (1786 г.), „Баба Яга” (1788 г.), „Разговор. Он и Я” (1790 г.), на комедията в стихове „Беспечный” (1799 г.), повестта „Пламир и Раида” (1796 г.) и др. Член е на Русийската академия (1807 г.), действителен член е на литературното обществото „Беседа любителей русского слова” (1811 г.). Умира на 29 ноември/11 декември 1824 г. в Москва. Негови стихове са публикувани през 1827 и 1828 г. в алманах „Памятник отечественных Муз”, негови избрани съчинения са издадени през 1890 г.
СТАНСИ
Спокоен час животът с мен не сподели
и сред тълпа с коварни хора ме остави;
срещу честта аз виждах облак от стрели
и помрачено бе достойнството от завист.
Разкош и рангове за мен нелеп са сън,
причина в тях съзрях за глупостта в живота.
Терзаех се, дочул бедняшки стон навън,
и паяжината видях в света на злото.
Понасях ругатни безброй, охулен бях,
посрещах не в дела, а в думи добродетел
и царстващата над света лъжа видях,
и само на беди на смъртни бях свидетел.
Сърдечни скърби да избегна не успях,
измамен от любовниците бях безсрамно
и както да съм строг и честен се старах,
бях жертва на мошениците все по-явно.
За сетен път света ни слънчев виждам аз,
към смъртния си одър кротко приближавам.
Приятен е за мен последният ми час
и смело в бездната на вечността оставам.
СТАНСЫ
Спокойного часа я в жизни не имел,
Коварствами людей отвсюду окруженный;
Противу честности я видел тучу стрел
И завистию блеск достоинств помраченный.
Я пышность и чины считал за вздорный сон;
В них видел глупости сугубую причину.
Терзался, слушая вседневно бедных стон
И бесконечную зря в мире зол пучину.
Ругательства сносил несчетны от святош,
Не в деле, но в словах встречая добродетель;
И, царствующу зря везде над светом ложь,
Я смертных только был лишь бедствия свидетель.
Сердечных горестей избегнуть я не мог.
Любовницей моей обманут был бесстыдно,
Чем больше в честности старался быть я строг,
Тем более плутам был жертвой очевидно.
Свет солнечный теперь в последний видя раз,
Я к смертному одру спокойно приближаюсь.
Не страшен для меня, приятен смерти час,
И в бездну вечности я смело погружаюсь.
1804 г.
---------------------------------------------
Дмитрий Минаев
Руският поет, сатирик, журналист, литературен критик и преводач Дмитри Минаев (Дмитрий Дмитриевич Минаев) е роден на 21 октомври/2 ноември 1835 г. в гр. Симбирск. Публикува поезия, сатира и преводи в списания като „Иллюстрация”, „Ласточка”, „Русский мир”, „Развлечение”, „Светоч”, „Современник”, „Русское слово”, „Искра”, „Будильник”, „Отечественные записки”, „Петербургская газета”, „Московский Наблюдатель” и др. Редактира сатиричното списание „Гудок” (1862 г.). Превежда творби на Байрон, Данте, Хайне, Мицкевич, Шели, Юго, Ювенал и др. Автор е на стихосбирките „Перепевы. Стихотворения обличительного поэта” (1859 г.), „Думы и песни” (в 2 части, 1863-1864 г.), „Здравия желаю” (1867 г.), „В сумерках” (1868 г.), „Песни и поэмы” (1870 г.), „Чем хата богата” (1880 г.), „Всем сестрам по серьгам” (1881 г.), „Не в бровь, а в глаз” (1882 г.), на книги с публицистика, литературна критика, приказки и комедии като „Проказы черта на железной дороге” (1862 г.), „Евгений Онегин” (1877 г.), „Людоеды, или Люди шестидесятых годов” (1881 г.) и мн. др. Умира на 10/22 юли 1889 г. в Симбирск.
МОСКОВСКА ЛЕГЕНДА ОТ ХIХ ВЕК
С безкористна, топла любов се обичаха двама,
изглеждаше, че е до гроб любовта им голяма!
Той беше славянин, одет с файтонджийски одежди,
а тя сарафан бе облякла, корсет не поглежда.
Тез дрехи за двамата бяха удобни, красиви,
облечени тъй, се разхождаха в парка щастливи.
Четеше й Хегел, Якушкин, за приказни птички,
целувайки устни и бузки, и сини очички.
Развиваше в нея неверие към либерали,
прогреса, Европа и вси немосковски скрижали.
На френски език да общува й бе забранено,
говореше с нея за род и народ вдъхновено.
Заветът му строг бе за нея нелека верига,
но Кирша Данилов бе нейна настолна всекнига.
Минаваха дните щастливо, задружно и волно,
изглеждаше, сякаш са двойка блажена, доволна.
Но тези любовни лъчи са невинаги жарки.
Научил ужасната вест от готвачка-клюкарка,
славянинът беше изплашен в съмнения лоши,
че тайно корсет с кринолин годеницата носи!
Разбра, че спасение не е намерила още –
романи на Жорж Санд разлиства славянката нощем.
Разбра – и по принципа стар на московски събратя
към свойта любов най-сурови проклятия прати.
Навъсено, мрачно минаваше той по „Лубянка”
със страх да не срещне коварната псевдославянка.
Един с друг завинаги тъй разделиха се двама,
а мислеха, че е до гроб любовта им голяма.
* Павел Якушкин (1822-1872 г.) – руски писател-етнограф, събирач на народни песни и народни творения.
* Кирша Данилов – предполагаем съставител на първия сборник с епоси, духовни стихове, исторически и лирични песни от ~1742 г.
* Стихотворението е представено от автора на конкурса за получаване на званието „Любител на руската словесност”.
МОСКОВСКАЯ ЛЕГЕНДА ХIХ ВЕКА
Друг друга любили они с бескорыстием оба;
Казалось – любви бы хватило с избытком до гроба!
Он был Славянин – и носил кучерскую поддевку,
А ей сарафан заменял и корсет, и шнуровку.
То платье обоим казалось и краше, и проще,
И в нем они вместе гуляли по Марьиной роще.
Читал он ей Гегеля, песни Якушкина, сказки,
Цалуя то в губки, то в щечки, то в синие глазки.
И в ней развивал он вражду к молодым либералам,
К прогрессу, к Европе, ко всем не московским журналам.
Он ей по-французски болтать запретил совершенно,
И с ней о народности он говорил вдохновенно.
Суровый завет для нее был тяжелой веригой,
Но Кирша Данилов у ней был настольною книгой.
Так дни проходили – их счастье всё шире да шире, –
Казалось, четы нет блаженней, довольнее в мире.
Но счастья лучи не всегда одинаково жарки.
Ужасную весть от соседней болтуньи-кухарки
Узнал Славянин, весь исполнен грозы и испуга,
Что носит украдкой корсет с кринолином подруга!
Узнал – не спасла, не пошла, верно, впрок пропаганда, –
Что ночью Славянка... читает романы Жорж Занда.
Узнал он и, верный принципу московских собратий,
Любовь свою предал всей силе суровых проклятий.
Угрюмо и мрачно всегда проходил он Лубянкой,
Страшась повстречаться с коварною псевдославянкой.
Друг с другом навеки они так рассталися оба,
А счастья, казалось, обоим хватило б до гроба!
1860 г.
---------------------------------------------
Дмитрий Ознобишин
Руският поет, писател, краевед и преводач Дмитрий Ознобишин (Дмитрий Петрович Ознобишин) е роден на 3/15 октомври 1804 г. в с. Троицко, Симбирска губерния. Завършва пансиона към Московския университет (1823 г.). Първата му публикация на преводно стихотворение е от 1820 г. в алм. „Каллиопа”, а първото му отпечатано авторско стихотворение е от 1821 г. в сп. „Вестник Европы”. Член е на творческия кръг „Общество друзей” (1822 г.). Лингвист, полиглот, владее френски, немски, английски, шведски, италиански, латински, древногръцки, арабски, персийски, чувашки и мордовски език. Превежда поезия от древногръцки, персийски, арабски, санскрит и др. източни езици, а също творби на Байрон, Мур, Юго, Беранже, Хайне, Калдерон и др. Работи като цензор в управлението на московските пощи (1824-1828 г.), съиздател и редактор е на алм. „Северная лира” (1827-1828 г.) и сп. „Русский зритель” (1828-1830 г.), съставя първия персийско-руски речник. Публикува поезия, проза и преводна поезия в антологии, алманаси, сборници и издания като „Подснежник”, „Полярная звезда”, „Московский вестник”, „Сын отечества”, „Московский наблюдател”, „Галатея”, „Телескоп”, „Молва”, „Отечественные записки”, „Москвитянин”, „Урания”, „Северные цветы”, „Невский альманах” и др. Член е на редица симбирски губернски комитети, почетен съдия, от 1875 г. е действителен статски съветник. Автор е на книгата „Селам, или Язык цветов” (1830 г.). Умира на 1/14 август 1877 г. в гр. Кисловодск. Приживе няма издадена стихосбирка. Първият сборник с негова поезия „Стихотворения” е издаден през 1992 г., през 2001 г. излиза двутомникът „Ознобишин Д. П. Стихотворения” с по-пълни негови събрани съчинения.
ВЕНЕЦ
За теб венец от лилии, едни
блестящи снежно с белотата,
усърдно те зова, Киприда, чуй молбата:
на Делия сърцето докосни.
Уви, презира любовта ми зло и мрачно
и даже моите цветя с досада мачка,
които сам в безмълвието на нощта
разсипах тайничко пред нейната врата.
* Киприда – богинята на плодородието, пролетта и живота Афродита.
ВЕНОК
Тебе венок сей из лилей,
Блестящих снежной белизною,
Киприда, приношу с усердною мольбою:
Тронь сердце Делии моей.
Увы! жестокая любовью презирает
И даже те цветы с досадой обрывает,
Которые один, в безмолвии ночей,
Я тайно рассыпал вблизи ее дверей.
1822 г.
-----
СВЕТЪТ НА ФАНТАЗИЯТА
Там с нега повява ветрец вихроок,
сребристият бряг там си шепне с поток,
с вълшебен светлик там зорница сияй,
там всичко припламва в природен омай.
Там златно потрепва в клонака лимон,
там стеле се клас на цветущия склон,
там младият грозд е живително мил,
свенливата праскова с нежност пленил.
Там вечно е утро, безоблачно днес,
там дълги години се мяркат без вест,
сред вечност за миг, на безвремие в плен:
поетът за този свят е вдъхновен.
МIРЪ ФАНТАЗIИ
Тамъ негою веетъ вокругъ ветерокъ,
Тамъ шепчется съ брегомъ сребристой потокъ,
Тамъ светомъ волшебнымъ денница горитъ,
Тамъ все наслаждаться природой манитъ.
Тамъ златомъ трепещетъ лимонъ на ветвяхъ,
Тамъ стелются класы въ цветущихъ поляхъ,
И жизнію дышитъ тамъ гроздъ молодой,
И персикъ стыдливой пленяетъ красой.
Тамъ вечное утро, безоблачный день,
Тамъ длинные годы мелькаютъ какъ тень,
Тамъ вечность ничтожна, тамъ времени нетъ:
Въ сей міръ вдохновенный стремится поэтъ.
1825 г.
---------------------------------------------
Дмитрий Садовников
Руският поет, фолклорист, етнограф и преводач Дмитрий Садовников (Дмитрий Николаевич Садовников) е роден на 25 април/7 май 1847 г. в гр. Симбирск. Пише стихове от 8-годишен. Първите му публикации са от 1864 г. в сп. „Северная Пчела”. Завършва гимназия (1867 г.). Работи като учител и преводач. Превежда поезия на английски и американски поети като Байрон, По, Тенисън, Лонгфелоу и др. Събира приказки, песни, предания и народни умотворения. Публикува поезия, проза, стихотворни преводи и статии в издания като „Иллюстрированная газета”, „Семья и школа”, „Беседа”, „Век”, „Русские ведомости”, „Современник” и др. Съставител е на сборниците „Загадки русского народа” (1875 г.) и „Сказки и предания Самарского края” (1884 г.). Автор е на фолклорни съчинения, учебници и книги с етнографски разкази като „Русская земля, Жегули и Усолье на Волге” (1872 г.), „Подвиги русских людей” (1873 г.), „Из летней поездки по Волге” (1873 г.), „Наши землепроходцы” (1874 г.), „Языческие сны русского народа” (1882 г.), монографии като „Письма А. Пушкина к Н. Языкову” (1884 г.), „Отзывы современников о Пушкине” (1884 г.) и др. Приживе няма издадена стихосбирка. Умира на 19/31 декември 1883 г. в Санкт Петербург. Негови стихове са включени в книгите „Певец Волги Д. Н. Садовников” (1940 г.), „Загадки русского народа” (1959 г.) и „Избранные произведения” (1989 г.).
КЪМ ВОЛГА
На тебе нося стихове, река любима,
те – вдъхновени и създадени от теб –
се мяркаха пред мен с окраските си зрими,
като свободни рибки бляскаха напред.
Простор на пясъците ти, цвят на горите,
звънтящи разливи на пролетни води
и странни приказки жигуловски се сплитат,
оставили забележителни следи.
До теб израснах, горд с природата ти станах,
на бреговете ти речта си аз ковах,
сред тихи вечери и шумни урагани,
когато ти разгонваше вълни и страх...
И не забравих, щом съдбата ме прокуди,
по пътя ти как живата вълна шурти,
и ето, на метежни песни нося звуци,
те твои песни са, навяваше ги ти!
* Жигуловски приказки – поволжски предания и легенди.
К ВОЛГЕ
Тебе несу стихи, река моя родная,
Они – навеяны и созданы тобой –
Мелькали предо мной, окраскою сверкая,
Как рыбки вольные сверкают чешуей.
Простор песков твоих, лесов живые краски,
Разливы вешние ликующей воды
И темных Жигулей предания и сказки
На них оставили заметные следы.
Я вырос близ тебя, среди твоей природы;
На берегах твоих я речь свою ковал
В затишье вечеров и в шуме непогоды,
Когда, сердитая, ты разгоняла вал...
И я не позабыл, живя с тобой в разлуке,
Разбега мощного твоей живой волны
И вот несу тебе мятежных песен звуки,
Ты навевала их, тобой они полны!..
1883 г.
---------------------------------------------
Дмитрий Трилунний
Руският поет, писател, композитор, изкуствовед и преводач Дмитри Трилунни (Дмитрий Юрьевич Струйский/Трилунный) е роден на 6/18 септември 1806 г. в с. Рузаевка, Пензенска губерния. Завършва нравствено-политическия факултет при Московския университет (1821 г.). Работи в Чуждестранната колегия и в Министерството на правосъдието. В печата дебютира през 1827 г. с поемата „Аннибал на развалинах Карфагена”. Публикува стихове, повести, пътеписи и статии за музиката и живописта в списания и алманаси като „Современник”, „Телескоп”, „ Литературная Газета”, „Галатея”, „Антей” и др., пише романси, симфонии и опери. Превежда творби на Байрон. Автор е на стихосбирките „Стихотворения Трилунного. Альманах на 1830 год” (1830 г.), „Картина” (1830 г.) и „Мелодии” (1837 г.). Умира на 3/15 януари 1856 г. в Париж.
МОЯТА МОЛИТВА
Прати ми, милосърдни Боже,
насъщния ми къшей хляб,
да дишам аз на този свят
без покровителства велможи.
МОЯ МОЛИТВА
Пошли мне, милосердый Боже,
Всегда насущного кусок,
Чтоб я дышать в сем мире мог
Без покровительства вельможи.
1830 г.
-----
ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ И ПРОСВЕЩЕНИЕ
Хилядолетна длъж,
а мумията сякаш жива в гроба хладен,
но гибелният лъч проникна изведнъж
и от отшелницата само прах остана.
ПРЕДРАССУДКИ И ПРОСВЕЩЕНИЕ
Прошло пять тысяч лет,
А мумия лежит в могиле как живая;
Но вдруг к отшельнице проник тлетворный свет,
И от неё лишь пыль осталась вековая.
1830 г.
-----
ВОПЪЛ НА СЪВЕСТТА
Сам в глуха нощ, сред пусто място хитро скрит,
извърших злодеяние, със злост изпълнен,
и никой жертвата не чу... освен звезди!
Защо ли плаши ме светликът им безмълвен?
ВОПЛЬ СОВЕСТИ
Один в глухую ночь, среди пустынных мест,
Как хитрый, робкий тать свершил я злодеянье;
Его мольбы никто не слышал... кроме звезд!
Почто ж мне страшно их безмолвное сиянье?
1830 г.
---------------------------------------------
Дмитрий Хвостов
Руският поет, писател и преводач Дмитри Хвостов (граф Дмитрий Иванович Хвостов) е роден на 19/30 юли 1757 г. в Санкт Петербург. Завършва Московския университет. В периода 1797-1803 г. е обер-прокурор на Светия Синод, през 1799 г. е удостоен с графска титла, след това е сенатор и член на Държавния съвет. Съиздател е на сп. „Друг просвещения” (1802-1806 г.), подготвя речник на руските писатели. Пише стихове, басни, оди, драми и послания, превежда творби на Расин и Буало. Представител е на литературното направление класицизъм. Почетен член е на Императорската академия на науките и изкуствата (1791 г.) и на литературното общество „Беседа любителей русского слова” (1800 г.), действителен таен съветник. Автор е на книгите „Избранные притчи из лучших сочинителей российскими стихами” (1802 г.), „Лирические творения графа Хвостова” (1810 г.), „Послания в стихах графа Дмитрия Хвостова” (1814 г.), „Андромаха” (1815 г.), „Полное собрание стихотворений графа Хвостова” (в 4 тома, 1817-1818 г.) и др. Поезията му е критикувана и осмивана от неговите съвременници, смятат го за посредствен стихотворец. Умира на 22 октомври/2 ноември 1835 г. в Санкт Петербург.
ВРАНА И СИРЕНЕ
Притча
Веднъж след пир чудесен
парченце сирене си враната отнесе
и бързо кацна с плячката в уста на храст
лесков таз наша птица.
Пристигна хитрата лисица
и зад ласкателства прикри се
(насила няма как): „Аз слушам те в захлас –
приятен, нежен и висок е твоят глас.”
Раззина в радост човка глупавата врана
с грак, че е Каталани,
парчето пусна пеещата паст,
докопа го завчас коварната лисица
и каза: „Ти не вярвай на хвалби, сестрице!
На враната хвалби кажи,
когато сирене държи...”
* Анджелика Каталани (1779-1849 г.) – италианска оперна певица, колоратурно сопрано.
ВОРОНА И СЫР
Притча
Однажды после пира
Ворона унесла остаток малый сыра,
С добычею в губах не медля на кусток
Ореховый присела.
Лисица к сыру подоспела
И лесть, как водится, запела
(Насильно взять нельзя): „Я чаю, голосок
Приятен у тебя и нежен и высок”.
Ворона глупая от радости мечтала,
Что Каталани стала,
И пасть разинула – упал кусок,
Который подхватя, коварная лисица
Сказала напрямки: „Не верь хвале, сестрица
Ворону хвалит мир,
Когда у ней случится сыр”.
1802 г.
-----
НА ПЕРЕСЛАВЛ-ЗАЛЕСКОТО ЕЗЕРО
Гордей се, Переславл, със свойто езеро;
крилати питомци вопият за добро,
след гневни бури на стихии
с геройски преход през беди
над бездни на американските води
бдят за величието на Русия.
* Переславл Залески е град в Ярославска област на Русия. Основан е през 1152 г. като бъдеща столица на Североизточна Русия. От 1688 до 1692 г. цар Петър I строи на брега на Плешчеевото езеро край града флотилия, с която се поставя началото на руския военен флот.
ОЗЕРУ ПЕРЕСЛАВЛЯ-ЗАЛЕССКОГО
Гордися, Переславль! Ты озером своим;
Крылатые птенцы, взлелеянные им,
Средь бурь разгневанных стихии,
Геройский совершая ход
В пучине яростной Американских вод,
Блюстят величество России.
1823 г.
---------------------------------------------
Дмитрий Цертелев
Руският поет, публицист, литературен критик, философ и преводач Дмитрий Цертелев (князь Дмитрий Николаевич Цертелев) е роден на 30 юни/12 юли 1852 г. в с. Смолково, Пензенска губерния. Завършва юридическия факултет на Московския университет (1874 г.), учи право и философия в Берлинския университет (до 1878 г.), защитава дисертация „О теории познания Шопенгауэра” и става доктор по философия в Лайпцигския университет (1879 г.). Първото му отпечатано стихотворение е в сп. „Русский вестник” през 1875 г. Основател и главен редактор е на сп. „Русское обозрение” (1890-1893 г.), публикува поезия и публицистика в издания като „Вестник Европы”, „Русская мысль”, „Московские ведомости”, „Журнал Министерства народного просвещения”, „Дело”, „Православное обозрение”, „Печать и общественное мнение” и др. Превежда от немски и английски творби на Гьоте, Хайне, Байрон и др. Издава монографии, литературоведчески есета и религиозно философски разработки като „Границы религии, философии и естествознания” (1879 г.), „Философия Шопенгауэра. Теория познания и метафизика” (1880 г.), „Современный пессимизм в Германии” (1885 г.), „Спиритизм с точки зрения философии” (1885 г.), „Эстетика Шопенгауэра” (1888 г.), „Свобода и либерализм” (1888 г.) и „Нравственная философия графа Л. Н. Толстого” (1889 г.). Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1883 г.), „Стихотворения кн. Д. Н. Цертелева, 1883-1891” (1892 г.) и „Стихотворения” (1902 г.). Умира на 15/28 август 1911 г. в с. Липяги, Тамбовска губерния.
НИЙ ДЪЛГО СЪВМЕСТНО ПО ОБЩ ПЪТ ВЪРВЯХМЕ
Ний дълго съвместно по общ път вървяхме
и искахме думите да подредим,
с мечти и надежди един до друг бяхме,
но все не успявахме да споделим.
Днес искам да люшна живота отново,
но рязко разминахме се аз и ти.
Какво да се прави? Едно само слово
и то е печалната дума – прости!
МЫ ДОЛГО ШЛИ РЯДОМ ОДНОЮ ДОРОГОЙ
Мы долго шли рядом одною дорогой,
И много хотелось друг другу сказать,
Надежд и желаний теснилось так много, –
Но мы не решались молчанья прервать.
Теперь всё начать мне хотелось бы снова, –
Но круто расходятся наши пути.
Что делать? Осталось одно только слово,
И это печальное слово – прости!
1881 г.
-----
НА А. А. ФЕТ
Макар годините да се изнизват,
безсилни дните са да те сломят:
по-ярко днес от първия ти изгрев
вечерните ти пламъци горят.
А. А. ФЕТУ
Пусть лучшие давно промчались лета,
Над пламенем твоим бессильны дни:
Светлей и ярче первого рассвета
Горят твои вечерние огни.
1889 г.
Електронна брошура
Антология на руската поезия. Руски поети от ХІX век, А-Д
В раздела са включени 136 превода от 65 руски поети, творили през ХІX в.
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
Руски поети от 19 век, A-Д. Електронна брошура
© Copyright: Красимир Георгиев, 2020
Свидетельство о публикации №120120400007
Свидетельство о публикации №120120400007
Рецензии
Замечательная коллекция стихов и отличные переводы, Красимир. Какая изумительная, титаническая работа! Не всё ещё я пока прочла - выборочно, но буду возвращаться к чтению. Открытием стали для меня лёгкие и глубокие басни Акима Нахимова и изящные стихи Дмитрия Цертелева, а раньше мне были вовсе не знакомы эти имена. Благодарю Вас за этот огромный просвещенческий труд.
С уважением и теплотой -
Марина Юрченко Виноградова 04.12.2020 03:27 • Заявить о нарушении
С уважением и теплотой -
Марина Юрченко Виноградова 04.12.2020 03:27 • Заявить о нарушении
Спасибо за оценку, дорогая Марина.
Примите мои поздравления с Новым годом и искренние пожелания доброго здоровья и творческой энерги в 2021-ом году.
С теплом,
К.
Красимир Георгиев 05.01.2021 19:12 Заявить о нарушении
Примите мои поздравления с Новым годом и искренние пожелания доброго здоровья и творческой энерги в 2021-ом году.
С теплом,
К.
Красимир Георгиев 05.01.2021 19:12 Заявить о нарушении