Антология на руската поезия. Руски поети от ХІX век, Е-М
В раздела са включени 101 превода от 46 руски поети, творили през ХІX в.
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
А-Д – 136 превода от 65 руски поети http://stihi.ru/2020/12/04/7
Е-М – 101 превода от 46 руски поети http://stihi.ru/2020/12/05/4
Н-Я – 70 превода от 41 руски поети http://stihi.ru/2020/12/06/3
Общо за ХІX век – 307 превода от 152 руски поети
СЪДЪРЖАНИЕ
Евгений Баратинский
Раздяла / Разлука
Тя / Она
О, пролет, пролет / Весна, весна
Безнадеждност / Безнадежность
Униние / Уныние
Епиграма / Эпиграмма
Епиграма. Кой яростен е мой ругател / Эпиграмма. Кто непременный мой ругатель
Евгений Гребенка
Очи черни / Черные очи
Евгений Милкеев
Утешение / Утешение
Евдокия Ростопчина
Пердета бързичко вдигнете / Скорей гардины поднимите
Какво е по-добре? / Что лучше?
Егор Алипанов
Запалително стъкло / Зажигательное стекло
Чадърът / Зонтик
Кучешки живот / Собачья жизнь
Едуард Губер
Охладняване / Охлаждение
Екатерина Краснова
Летни видения / Летние видения
Елизавета Кулман
Утешение / Утешение
Ефим Зайцевский
Към неразцъфналата роза / К нераспустившейся розе
Черно море / Черное море
Иван Аксаков
Виж людската тълпа с намръщен взор и нрав / Смотри! толпа людей нахмурившись стоит
Тъй става, че строителят гради / Бывает так, что зодчий много лет
Иван Клюшников
Не те обичам / Я не люблю тебя
Иван Кованко
Песен на руския войник от съюзническата армия, събираща се на Рейн за последен поход против Наполеон Бонапарт / Песня русского солдата в союзной армии, собирающейся на Рейне в последний поход против Наполеона Бонапарта
Иван Козлов
Вечерен звън / Вечерний звон
Иван Крешев
Дриада / Дриада
Иван Крилов
Лебед, щука и рак / Лебедь, щука и рак
Общинско събрание / Мирская сходка
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Иван Ларионов
Калинка / Калинка
Иван Лялечкин
Не до вчера ли в сянката между зелените клони / Не вчера ли в тени, меж зеленых ветвей
Иван Мятлев
Звезда / Звезда
Розите / Розы
Иван Никитин
Славей млъкна в заспал храсталак / В темной чаще замолк соловей
Утро / Утро
Иван Пнин
Разликата между прахосника и скъперника / Различие между роскошным и скупым человеком
Завист / Зависть
Иван Суриков
Офика / Рябина
Иван Тургенев
С отсъстващи очи / Отсутствующими очами
На пътя / В дороге
Пясъчен часовник / Песочные часы
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Инокентий Омулевский
Безредие / Разлад
Каролина Павлова
Когато скъпо в тежък час / За тяжкий час, когда я дорогою
Козма Прутков
Есен / Осень
Епиграма III / Эпиграмма III
Юнкер Шмидт / Юнкер Шмидт
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Кондратий Рилеев
Та аз ли в туй съдбовно време / Я ль буду в роковое время
Смъртта на Ермак / Смерть Ермака
Пролет / Весна
Константин Аксаков
Да, пеех аз, когато бях примамен / Да, я певал, когда меня манило
Константин Батюшков
Ти знаеш ли какво е рекъл / Ты знаешь, что изрек
Живот без смърт не е живот / Без смерти жизнь не жизнь
Числата, честно, аз не зная / Числа по совести не знаю
Коментари / Комментарии
Животът изнемогва / Изнемогает жизнь
Константин Бахтурин
Автоепиграма / Автоэпиграмма
Високата гръд и очите ви черни / Высокие груди и черные очи
Константин Случевский
Аз видях своето погребение / Я видел свое погребенье
Годеница / Невеста
Константин Фофанов
С печален руж залезът свети / Печальный румянец заката
Ти помниш ли / Ты помнишь ли
Нали обичаме се ние / Мы любим, кажется, друг друга
Лев Мей
Четири реда / Четыре строки
Здрач / Сумерки
Лев Толстой
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Леонид Радин
Смело, другари, на поход / Смело, товарищи, в ногу
Леонид Трефолев
Към моя стих / К моему стиху
В глухата градина / В глухом саду
Лиодор Палмин
Опозореният храм / Опозоренный храм
Лукиян Якубович
Гений / Гений
Матвей Дмитриев-Мамонов
В тоз ден ще се излее злато / В той день пролиется злато
Мира Лохвицкая
Аз не зная защо ме упрекват / Я не знаю, зачем упрекают меня
Небесно цвете / Небесный цветок
От розовия изгрев нещо тъжно свети / Есть что-то грустное и в розовом рассвете
Аз обичам те / Я люблю тебя, как море любит солнечный восход
Михаил Деларю
Антологично четиристишие / Анфологическое четверостишие
Гробът на поета / Могила поэта
Михаил Дмитриев
Към европейците / К европейцам
Епиграма / Эпиграмма
Михаил Загорский
Песен на черкезина / Песнь черкеса
Михаил Лермонтов
Аз излизам сам-самин на пътя / Выхожу один я на дорогу
И скучно, и тъжно / И скучно и грустно
Тръстика / Тростник
Прекрасна си ти, родна равнина / Прекрасны вы, поля земли родной
Покой е / Все тихо
Над никой, никой, никой няма власт / Никто, никто, никто не усладил
Sentenz / Sentenz
Ний деца ако не бяхме / Если б мы не дети были
Силует / Силуэт
Облаци / Тучи
Под тайнствената хладна полумаска / Из-под таинственной, холодной полумаски
Листец / Листок
Един друг влюбени бяха / Они любили друг друга
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Михаил Милонов
На неграмотния сенатор-стихотворец / На безграмотного сенатора-стихотворца
Към издателя на „Пантеон” / К издателю „Пантеона”
Към този същия / К нему же
Михаил Михайлов
А има дни – и те са дни немалко / Бывают дни – и дней таких немало
На деспота / Деспоту
Михаил Розенгейм
Черно море / Черное море
---------------
Евгений Баратинский
Руският поет, писател и преводач Евгени Баратински (Евгений Абрамович Боратынский/ Баратинский) е роден на 19 февруари/2 март 1800 г. в с. Мара, Тамбовска губерния. Учи в Пажевския военен корпус, от 1820 г. служи като офицер в различни полкове, през 1830 г. получава чин губернски секретар. Публикува стихове и разкази в издания и алманаси като „Московский телеграф”, „Новостях литературы”, „Северные цветы”, „Европеец”, „Новоселье” и др. Един от най-значимите руски поети от първата половина на ХІХ в., той е автор на елегиите „Разуверение”, „Признание”, „Две доли” и „Финляндия” (1820 г.), на поемите „Эда” (1826 г.), „Бал” (1828 г.) и „Наложница” (1831 г.), на поетичните сборници „Стихотворения” (1827 г.), „Стихотворения Евгения Баратынского” (в два тома, 1835 г.), „Сумерки” (1842 г.) и др. Умира на 29 юни/11 юли 1844 г. в Неапол, погребан е в Тихвинското гробище в Александро-Невската лавра в Санкт Петербург. Първите издания с цялостното му творчество излизат през 1869, 1883 и 1884 г.
РАЗДЯЛА
Раздяла с теб; след миг очарование –
в живота любовта бе кратък миг,
пресъхна в мен любовният ми вик,
не вдишвам днес любовното дихание!
Аз имах всичко, всичко разпилях;
едва започнал сън, но сън изчезнал!
Унило притеснение ме дебне,
от щастието ми остана прах.
РАЗЛУКА
Расстались мы; на миг очарованьем,
На краткий миг была мне жизнь моя;
Словам любви внпмать не буду я,
Не буду я дышать любви дыханьем!
Я все имел, лишился вдруг всего;
Лишь начал сон... исчезло сновиденье!
Одно теперь унылое смущенье
Осталось мне от счастья моего.
-----
ТЯ
Стои от красотата по-прекрасно,
сред нея е не с чувства, а с душа
туй нещо, над сърцето по-всевластно
от всички земни обични неща.
В душата грее сладък спомен личен,
от нейната звезда надежди пил,
с очарование те пак привлича
на нейните нозе уютът мил.
Тя с теб е, на мечтата ти неясна
неясна притежателка е тя:
не мислиш ти – всестрастното прекрасно
присъствие в душата ти влетя.
А бродиш ли самин по път възвратен,
в пустинен ъгъл разделен сега,
изпълнен си с мечтата необятна,
изцяло пълен с тайнствена тъга.
ОНА
Есть что-то в ней, что красоты прекрасней,
Что говорит не с чувствами – с душой;
Есть что-то в ней над сердцем самовластней
Земной любви и прелести земной.
Как сладкое душе воспоминанье,
Как милый свет родной звезды твоей,
Какое-то влечет очарованье
К ее ногам и под защиту к ней.
Когда ты с ней, мечты твоей неясной
Неясною владычицей она:
Не мыслишь ты – и только лишь прекрасной
Присутствием душа твоя полна.
Бредешь ли ты дорогою возвратной,
С ней разлучась, в пустынный угол твой –
Ты полон весь мечтою необъятной,
Ты полон весь таинственной тоской.
-----
О, ПРОЛЕТ, ПРОЛЕТ
О, пролет, пролет! Въздух чист!
Небе като на длан!
Лазурът жив блести лъчист
в очите ми събран.
О, пролет, пролет! Висини
поят ветрец крилат,
гальовни слънчеви лъчи
край облаци летят!
Шуми поток! Блести поток!
От хребета иззет,
с гръмовен тържествуващ скок
реката носи лед!
Напъпват дървесата пак,
а стар в гората лист
като преди под моя крак
е шумен, с мирис чист.
Под слънцето с възторг се рей
и в ярка висота
незрима чучулига пей
зрим химн на пролетта.
В душата ми какво трепти?
С потока е поток
и птичка с птичката! Шурти,
лети над свят широк!
Защо ли радват я заря
и слънце в пролетта!
Дали стихийна дъщеря
на вихрен пир е тя?
Щастлив е, който пие там
забрава в този час,
далечно чудо идва, знам,
и се заселва в нас!
ВЕСНА, ВЕСНА
Весна, весна! Как воздух чист!
Как ясен небосклон!
Своей лазурию живой
Слепит мне очи он.
Весна, весна! Как высоко
На крыльях ветерка,
Ласкаясь к солнечным лучам,
Летают облака!
Шумят ручьи! Блестят ручьи!
Взревев, река несет
На торжествующем хребте
Поднятый ею лед!
Еще древа обнажены,
Но в роще ветхий лист,
Как прежде, под моей ногой
И шумен и душист.
Под солнце самое взвился
И в яркой вышине
Незримый жавронок поет
Заздравный гимн весне.
Что с нею, что с моей душой?
С ручьем она ручей
И с птичкой птичка! С ним журчит,
Летает в небе с ней!
Зачем так радует ее
И солнце, и весна!
Ликует ли, как дочь стихий,
На пире их она?
Что нужды! Счастлив, кто на нем
Забвенье мысли пьет,
Кого далеко от нее
Он дивный унесет!
1832 г.
-----
БЕЗНАДЕЖДНОСТ
Мерак за щастие от боговете плод е;
аз от небето и земята го желах,
след призрак към простор примамващ извървях
до половината живота,
но вече за съдба капризна съм невеж:
щастлив от отдиха, край щастие останал,
на попрището от невзрачния рубеж
към минувачите се кланям.
БЕЗНАДЕЖНОСТЬ
Желанье счастия в меня вдохнули боги;
Я требовал его от неба и земли
И вслед за призраком, манящим издали,
Жизнь перешел до полдороги,
Но прихотям судьбы я боле не служу:
Счастливый отдыхом, на счастие похожим,
Отныне с рубежа на поприще гляжу –
И скромно кланяюсь прохожим.
1823 г.
-----
УНИНИЕ
Тъга приспа на пировете весел шум.
Над обща чаша за познати
сред братя полкови, удавил своя ум,
реших да възкреся душата.
Над хълмовете мракът бе мъгла разстлал,
край езерото – шатри сънни,
а ний будувахме – пенливия бокал
с възторг изпразвахме до дъно.
Какво? Напразно с порив да живея бях
и хвалехме вино и Бакхус:
безрадостно с другарите за радост пях,
възторзите им чужди бяха.
В сърцето всеки свойте тъжби е избрал.
В съдбата зла – ревниво злобна,
униние да чувства само и печал
унилият е най-способен.
УНЫНИЕ
Рассеивает грусть пиров веселый шум.
Вчера за чашей круговою
Средь братьев полковых, в ней утопив мой ум,
Хотел воскреснуть я душою.
Туман полуночный на холмы возлегал;
Шатры над озером дремали,
Лишь мы не знали сна – и пенистый бокал
С весельем буйным осушали.
Но что же? вне себя я тщетно жить хотел:
Вино и Вакха мы хвалили;
Но я безрадостно с друзьями радость пел:
Восторги их мне чужды были.
Того не приобресть, что сердцем не дано.
Рок злобный к нам ревниво злобен:
Одну печаль свою, уныние одно
Унылый чувствовать способен.
1821 г.
-----
ЕПИГРАМА
В творбите му, ах, скука диша,
приспиват ни досадно те.
Не питам аз: защо той пише,
ала защо ли той чете?
ЭПИГРАММА
Его творенье скукой дышет,
На бедных нас наводит сон.
Не говорю: зачем он пишет,
Но для чего читает он?
1821 г.
-----
ЕПИГРАМА. КОЙ ЯРОСТЕН Е МОЙ РУГАТЕЛ
Кой яростен е мой ругател?
Необходимият предател?
Завистник неизменен мой?
О, да: роднината е той!
Врагът е често по-полезен –
така устроен е светът;
как скъп е той и как любезен,
природен дар ни е врагът!
ЭПИГРАММА. КТО НЕПРЕМЕННЫЙ МОЙ РУГАТЕЛЬ
Кто непременный мой ругатель?
Необходимый мой предатель?
Завистник непременный мой? –
Тут думать нечего: – родной!
Нам чаще друга враг полезен:
Подлунный мир устроен так; –
О как же дорог, как любезен
Самой природой данный враг!
1832 г.
---------------------------------------------
Евгений Гребенка
Руският и украински поет, писател и преводач Евгени Гребенка (Евгений Павлович Гребёнка/ Гребинка) е роден на 21 януари/2 февруари 1812 г. в с. Убежище, сега Маряновка, Полтавска губерния. Завършва Нежинската гимназия за висши науки (1831 г.). Първите си стихове и разкази публикува в гимназиални ръкописни списания, а първата му официална поетична публикация е в алм. „Украинский альманах” през 1831 г. До 1838 г. работи като чиновник в образователната сфера, след което е преподавател по руски език и словесност в различни средни и висши учебни заведения. Превежда на украински стихове на Пушкин. Публикува стихове, разкази и очерци в издания и сборници като „Московский телеграф”, „Современник”, „Ластівка”, „Санкт-петербургские ведомости” и др. Автор е на сборника с басни „Малороссийские присказки” (1834 г.), на книгите с битоописателни разкази и повести „Рассказы пирятинца” (1837 г.), „Братья” (1840 г.), „Нежинский полковник Золотаренко” (1842 г.) и „Полтавские вечера” (1848 г.), на историческия роман „Чайковский” (1843 г.), на книжната поредица „Сочинений Е. П. Гребенки” (в 8 тома, 1847-1848 г.) и др., както и на текстовете на много песни. Умира на 3/15 декември 1848 г. в Санкт Петербург.
ОЧИ ЧЕРНИ
Очи чорнъйе, очи страстнъйе!
Вий сте пламенни и прекрасни сте!
Как ви любя аз! С нежен страх от вас!
Знам, видях ви аз в лош и труден час!
Ох, недаром май – в глъбини без край!
Към душата ми – с траурно лице,
виждам плам във вас и в подобен час
изгори се там бедното сърце.
Няма в мен тъга, няма в мен печал,
утешително пак съдба звучи.
Всичко най-добро, що нам Бог е дал,
ще пожертвам за огнени очи!
ЧЕРНЫЕ ОЧИ
Очи черные, очи страстные!
Очи жгучие и прекрасные!
Как люблю я вас! Как боюсь я вас!
Знать, увидел вас я в недобрый час!
Ох, недаром вы глубины темней!
Вижу траур в вас по душе моей,
Вижу пламя в вас я победное:
Сожжено на нем сердце бедное.
Но не грустен я, не печален я,
Утешительна мне судьба моя:
Все, что лучшего в жизни бог дал нам,
В жертву отдал я огневым глазам!
---------------------------------------------
Евгений Милкеев
Руският поет Евгени Милкеев (Евгений Лукич Милькеев) е роден през 1815 г. в гр. Тоболск, Тюменска област. Работи като чиновник в Тоболск, Петербург и Москва. Подкрепян е творчески от В. Жуковски. Първите му публикувани стихотворения са в сп. „Современник” през 1839 г. Посещава московските литературни салони. Автор е на стихосбирката „Стихотворения” (1843 г.), която предизвиква и хвалебстени, и крайно отрицателни отзиви. Самоубива се през 1845 г. в Москва. Данни за живота и творчеството му има в книги и монографии като „Неизвестный поэт-сибиряк Е. Милькеев”, „Сибирский поэт Е. Л. Милькеев”, „Сибирский литературный календарь” и „Очерки русской литературы Сибири”.
УТЕШЕНИЕ
Със залеза тих мрак се спуска над земята
и със звезди се гизди сводът необятен,
едва забележими точици безчет
в редици построяват звездния просвет.
Роб на тъгите земни и на страст житейска,
към тях издигнах взор – и чувство на утеха
усетих, непознато в моите била:
безбройността на необятни светила
и дълбината в свят на свята безконечност
представиха в душата тайнствената вечност...
Метежен земен син – си казах, – в тез дела
какво са твоите страдания нищожни?
Пред гледката небесна чезне болна жал.
Безумно не пилей роптания тревожни,
безсмъртна е, повярвай, твоята душа.
УТЕШЕНИЕ
С закатом тихий мрак на землю опускался,
Величественный свод звездами убирался,
И точками, едва приметными, оне
Являлись чередой на ясной вышине.
Раб горестей земных, житейского волненья,
К ним поднял я глаза – и чувство утешенья,
Неведомое мне дотоле, ощутил:
Бесчисленность вдали затепленных светил,
Святая глубина небес, их бесконечность
Представили душе таинственную вечность...
Мятежный сын земли! – себе я говорил, –
Что значат все твои мгновенные страданья?
Пред зрелищем небес умолкнуть им должно.
Вперед не изъяви безумного роптанья
И верь: твоей душе бессмертие дано.
1842 г.
---------------------------------------------
Евдокия Ростопчина
Руската поетеса, писателка, драматург и преводач Евдокия Ростопчина (графиня Евдокия Петровна Сушкова-Ростопчина) е родена на 23 декември 1811/4 януари 1812 г. в Москва. Първото й публикувано стихотворение е от 1831 г. в алм. „Северные цветы”. От 1836 г. е видна представителка на интелектуалното общество в Петербург. Пише лирични стихове, поеми, комедии, повести и романи. Знае немски, френски, италиански и английски език, превежда творби на западноевропейски поети. Публикува поезия в издания като „Библиотека для чтения”, „Московский наблюдатель”, „Современник”, „Сын отечества”, „Северная пчела”, „Москвитянин” и др. Авторка е на стихосбирките „Стихотворения” (1841 г.), „Насильный брак” (1845 г.) и „Ростопчина Е. П. Стихотворения” (в 4 тома, 1857-1860 г.), повестите „Очерки большого света” (1839 г.) и „Счастливая женщина” (1852 г.), романите „Семейная тайна”, „Палаццо Форли” и др. Умира на 3/15 декември 1858 г. в Москва. Представителна част от творчеството й е събрана в книгата „Когда в Москву вернулась я” (2012 г.).
ПЕРДЕТА БЪРЗИЧКО ВДИГНЕТЕ
Пердета бързичко вдигнете,
пуснете слънчице при мен,
прозорче широм отворете
за среща с пролетния ден!
Той долетя – наш гост желан е,
усмихна ни се, светъл май!
Живота наш благоуханен
твори, топли, благовещай!
СКОРЕЙ ГАРДИНЫ ПОДНИМИТЕ
Скорей гардины поднимите,
Спустите солнышко ко мне,
Окошко настежь отворите
Навстречу утру и весне!
Он прилетел, наш гость желанный,
Он улыбнулся, светлый май!
Всей жизнью нам, благоуханный,
Твори, и грей, и воскрешай!
-----
КАКВО Е ПО-ДОБРЕ?
Възторг в душата, дар да чувства по-приветно,
да мисли, плаче и мечтае дар богат,
да вижда всичко все по-ярко и по-светло –
от жребий бич или небесна благодат?
Какво е по-добре: при разум да остава,
да съди, всичко да претегля, да цени,
небрежно с чужди мисли да се съгласява,
живот, сърце, съдба в разчет да подчини?
Или желания, миражи да изкарва,
с крилатата мечта света да облети,
съчувствие да търси, на звезди да вярва,
с копнеж за щастие душата да трепти?
Доброто – бог го знай! И опитът ще каже;
въпрос загадъчен не ние ще решим!
Кой истина или заблуда ще докаже,
когато вътрешният глас сред нас мълчи?
Но често тайничко мечтите ни просветват
и щом в сърцето в сладък плач покълне стрък
с молба безмълвна да се възнесе в небето
или пък светлия възторг да вкуси тук –
не ще се противим! Благоговейно сити,
на весели криле да отлетим без страх...
Как чисти, топли, миловидни са сълзите,
как радостно е на сърцето ни след тях!
ЧТО ЛУЧШЕ?
Восторженность души, дар чувствовать полнев
И мыслить глубоко, дар плакать и мечтать
И видеть в жизни сей все ярче и светлее, –
То кара ль жребия?.. то неба ль благодать?
Что лучше: разуму спокойно повинуясь,
Судить, как судит свет, все взвешивать, ценить;
С условным мнением небрежно согласуясь,
Жизнь, сердце и судьбу расчету подчинить?
Или, дав волю снам, и думам, и желаньям,
Преображать весь мир своей живой мечтой,
Искать сочувствия, и верить предвещаньям,
И ждать... и счастье звать трепещущей душой?
Что лучше – знает бог!.. что лучше – опыт скажет;
Не нам, не нам решить загадочный вопрос!
Кто заблужденье нам иль истину докажет,
Когда глас внутренний еще не произнес?
Но если втайне нам мечтается порою
Иль сладко плачется и рвется сердце в пас
На небо вознестись беззвучною мольбою
Иль на земле вкусить восторга светлый час, –
Зачем противиться?.. Полны благоговенья,
На крыльях радужных умчимся высоко...
Как чисты, как теплы те слезы умиленья,
Как сердцу после них отрадно и легко!..
1841 г.
---------------------------------------------
Егор Алипанов
Руският поет Егор Алипанов (Егор Ипатьевич Алипанов) е роден през 1800 г. в селище към Людиновския завод в Калужска губерния. Самоук поет, той работи като дърводелец, общ работник и чиновник в различни предприятия и заводи и като управител на имения и вили. Смятат го за първия руски поет, описващ в стиховете си заводския труд. Пише стихотворения, басни, приказки, идилии и водевили. Първите му поетични публикации са в сп. „Отечественные записки” от 1824 г. Публикува стихове в издания като „Новая детская литература”, „Санкт-Петербургские ведомости”, „Литературные прибавления к Русскому инвалиду”, „Новгородские губернские ведомости” и др. Автор е на стихосбирките „Стихотворения крестьянина Егора Алипанова” (1830 г.), „Басни крестьянина Егора Алипанова” (1832 г.), „Феофил, духовная повесть” (1842 г.), „Военные песни” (1842 г.), „Досуги для детей” (1842 г.) и на водевилите в стихове „Ханский чай” (1835 г.) и „Сказка о мельнике-колдуне Федоте, хлопотливой старухе, о двух жидках и о двух батраках” (1838 г.). Умира на 6 февруари 1860 г. в селището Червинск, Новгородска губерния.
ЗАПАЛИТЕЛНО СТЪКЛО
Стъкло обикновено там
със слънчице се запознава
и от лъчите му създава ярък плам.
Щастливи сме, щом знание ни просвещава!
ЗАЖИГАТЕЛЬНОЕ СТЕКЛО
Простое белое стекло
В знакомство с солнышком вступило
И от лучей его огонь произвело.
Счастливец тот, кого ученье просветило!
1832 г.
-----
ЧАДЪРЪТ
Чадър захвърлен. В хубав ден
услугите му минали съвсем забравят.
Щом плисне дъжд, е пак пазител вдъхновен.
В беда – намираме приятел изоставен.
ЗОНТИК
Валялся зонтик. С красным днем
Забыта вся его бывалая услуга.
Пошло ненастье, дождь – тут вспомнили о нем.
Приди беда, найдем оставленного друга.
1832 г.
-----
КУЧЕШКИ ЖИВОТ
Играе си Фиделка, в къщата прибран,
а, пазещ двора, там Барбос е прикован,
за кокъли и кости на студа работи.
Да, на заслужилия е по-лош животът!
СОБАЧЬЯ ЖИЗНЬ
За пляску нежилась Фиделька у господ;
Барбос хранящий двор, прикован у ворот.
А потчуют его костями лишь на стуже.
Вот правда светская почетному – жизнь хуже!
1832 г.
---------------------------------------------
Едуард Губер
Руският поет и преводач Eдуард Губер (Эдуард Иванович Губер) е роден на 1/13 май 1814 г. в гр. Екатериненщадт, Саратовска губерния. Съчинява стихотворения от 7-годишен. Завършва саратовската гимназия (1830 г.) и Института по пътни съобщения (1834 г.). Първите му публикувани стихотворения са във в. „Северный Меркурий” през 1831 г. Работи в редакциите на списанията „Современник”, „Новогодник”, „Литературные прибавления к Русскому инвалиду” и „Библиотека для чтения”. Публикува стихове, поетични преводи, фейлетони и литературна критика в издания като „Санкт-Петербургские ведомости”, „Русский инвалид”, „Московские ведомости”, „Сын отечества”, „Иллюстрация” и др. Той е първият преводач на руски език на „Фауст” от Гьоте (1838 г.). Автор е на стихосбирката „Стихотворения” (1845 г.). Умира на 11/23 април 1847 г. в Санкт Петербург. „Сочинения Э. И. Губера” в 3 тома излизат през 1860 г.
ОХЛАДНЯВАНЕ
Мъчително следим как чезне и се мята
с години закупувана, с любов богата
и близка нам душа; заветният й глас
безсилен е. Съюзът тайнствен между нас
е разрушен вовек; не замисъл коварен
изменно е съзрял в душа неблагодарна;
не лекомислие и не изгодна лен
за бивши връзки вдигат в нея зид студен.
Друг път лежи пред нея, други впечатления
заменят предни; не за гняв, не за презрение,
а за молитви пламенни, сълзи добри
достойна е. Блажен е, който се смири,
падението й не среща с грешен укор
и престъпление не й вменява тука,
и целомъдрено в душата съхрани
възпоминанията за предишни дни,
за нея който пазил е благословения
и дружба тъжна, и сълзи на умиление.
ОХЛАЖДЕНИЕ
Мучительно следить за медленной утратой
Годами купленной, любовию богатой
И близкой нам души; нести заветных уз
Не в силах бедная. Таинственный союз
Разрушен навсегда; не умысел коварный
Созрел изменою в душе неблагодарной;
Не легкомыслие, не медленный расчет
На связи прежние в ней холодно встает.
Другой лежит ей путь, другие впечатленья
Уносят прежние; не гнева, не презренья,
А пламенных молитв и непритворных слез
Достойна бедная. Блажен, кто перенес
Падение ее без грешного укора,
Кто в преступление ей не вменял позора,
Кто целомудренно хранит в душе своей
Воспоминание одних прошедших дней,
Кто для нее сберег одни благословенья,
Да дружбу грустную, да слезы умиленья.
1842 г.
---------------------------------------------
Екатерина Краснова
Руската писателка, поетеса и преводачка Екатерина Краснова (Екатерина Бекетова Андреевна Краснова) е родена на 17/29 август 1855 г. в Москва. Първите й публикации са в сп. „Детское чтение” през 1878 г. Публикува стихове и разкази в издания като „Вестник Европы”, „Отечественные записки”, „Огонёк”, „Вестник моды”, „Всемирная иллюстрация”, „Наблюдатель”, „Вестник воспитания”, „Мой журнал”, „Родник” и др. Добива известност като детска писателка и автор на преработени творби на Чарлз Дарвин, Виктор Юго, Робърт Стивънсън и др. Превежда от френски, немски, испански, английски и италиански език. Произведенията й за деца са събрани в книгата „Счастливое царство. Рассказы в стихах и прозе для юношества” (1878 г.). След смъртта й са издадени много от книгите й като „Стихотворения. Посмертное издание” (1895 г.), „Рассказы” (1896 г.) и др. Умира на 4/16 май 1892 г. в Санкт Петербург.
ЛЕТНИ ВИДЕНИЯ
Златните облаци плавно пълзят по небето,
носят със себе си ведрия лик на зората;
вятърът стихна, спокойни са гъсти дървета.
Тихо е. Как се люлеят цветята в полята?
Кой ли с дихание нежно цветчетата гушва?
Как ли, поръсени с чиста елмазна прохлада,
скланят главици? Отново раздвижване люшва
трепетна ивица в росна ливада...
Ето, минават в невидима групичка нежна
нимфи красиви, закачайки с дрехи цветята.
Тихо цветята под леките стъпки се свеждат,
въздуха пълнят със сладки добри аромати...
ЛЕТНИЕ ВИДЕНИЯ
Плавно по небу скользят облака золотые,
Вдаль унося за собою зари отраженье;
Ветер утих, не колышет деревья густые.
Тихо. Откуда ж в цветочных полянах движенье?
Что так колеблет цветы, будто ветра дыханье?
Что, окропленные чистой алмазной росою,
Клонят головки они? Пронеслось колыханье,
Трепет прошел по лугам полосою...
Это, незримы для глаз, пронеслися толпою
Нимфы по лугу, одеждой цветы задевая;
Клонятся тихо цветы под их нежной стопою,
В воздухе сладкий кругом аромат разливая...
1878 г.
---------------------------------------------
Елизавета Кулман
Руската поетеса, писателка и преводачка Елизавета Кулман (Елизавета Борисовна Кульман) е родена на 5/17 юли 1808 г. в Санкт Петербург. Получава домашно образование. Пише стихове и приказки от 11-годишна. В детството си проявява феноменални филологически способности, свободно владее немски, английски, френски и италиански, научава 11 древни и съвременни езици. Превежда на руски, немски и италиански оди на Анакреон, драми на Владислав Озеров и др. Пише поезията си на руски, немски, италиански и френски език. За стиховете й е хвалена от Йохан Гьоте и Александър Пушкин, по нейни творби пише музика Роберт Шуман. През последната година от краткия й живот е покровителствана от царското семейство. Умира от туберкулоза на 19 ноември/11 декември 1825 г. в Санкт Петербург. След смъртта й излизат книгите с нейни стихове и преводи „Пиитические опыты” (1833 г.), „Sаmmtliche Gedichte” (1835 г.), „Сказки Елисаветы Кульман в трех частях” (1839 г.), „Кульман Е. Б. Полное собрание русских, немецких и итальянских стихотворений” (1841 г.), „Елисавета Кульман и ее стихотворения” (1849 г.) и др.
УТЕШЕНИЕ
Аз чувам твоя смях обиден!
Но мойте песни не гнети,
знай, аз избрах си път завиден,
не можеш да ме стигнеш ти!
Надменна си! За теб в земята
и споменът ще изгори,
а мен смъртта към небесата
със слава ще ме озари!
Аз с песните ще утешавам
на страдащи печален дух,
с тях гостите ще забавляват
на празненства сърца и слух!
УТЕШЕНИЕ
Я слышу хохот твой обидный!
Но, звуки струн моих браня,
Знай, я избрала путь, завидный,
И не догнать тебе меня!
Надменная! С тобою в землю
И память о тебе сойдет;
Меня же смерть, я свыше внемлю,
Сияньем славы обведет!
Моими песнями утешит
Страдалец свой печальный дух,
И ими ж гости будут тешить
На празднествах сердца и слух!
---------------------------------------------
Ефим Зайцевский
Руският поет Ефим Зайцевски (Ефим Петрович Зайцевский) е роден през 1799 г. (по други източници през 1800 г. или 1801 г.). Завършил е морско училище в гр. Николаев. Участвал е като морски офицер в Руско-турската война от 1828-1829 г., работил е в Министерството на външните работи на Русия, бил е на дипломатически мисии в Сицилия (1851-1853 г.) и в Неапол (от 1853 г.). Първите си стихове публикува през 1816 г. в сп. „Славянин”. Пише предимно елегически стихотворения. Публикува свои творби и преводна поезия в списания и алманаси като „Новости литературы”, „Сын Отечества”, „Полярная звезда”, „Невский альманах”, „Северные цветы”, „Литературная газета”, „Телескоп”, „Весенние цветы”, „Маяк”, „Новоселье” и др. Умира в края на 1860 г. в Неапол.
КЪМ НЕРАЗЦЪФНАЛАТА РОЗА
Фрагмент
Чия ли дързост ще посмее
да гали девствения цвят?
Непреходна любов лелее
мигът на весел цветен свят.
К НЕРАСПУСТИВШЕЙСЯ РОЗЕ
Фрагмент
Чья дерзкая рука посмеет
Коснуться девственных листов?
Сама любовь тебя лелеет
В веселой области цветов.
1830 г.
-----
ЧЕРНО МОРЕ
Фрагмент
Като в прозорец на тъмница
ветрец и поглед на зорница;
като в селения далеч
звук близък, топла родна реч;
като любовен глас на птица
в разходка нощна на девица;
като мил Пушкинов рефрен,
прохладна сянка в зноен ден;
като тържествено бравурно
над угнетената страна –
ме радват твоята луна
и твоите води лазурни,
и тишина, и вихри бурни
над вечна пенеста вълна!
Водите тихи на Таврида,
скалите, хладните гори...
И твойта лунна светлина
обичам, с нега сладострастна
когато над харема ясни
пристигат нощ и тишина.
Морфей когато клепки свежда,
с покой плувецът е залят
и там безбрежните надежди
над бездната съдбовна спят...
ЧЕРНОЕ МОРЕ
Фрагмент
Как узнику в окно темницы
Дыханье ветра, луч денницы;
Как в дальней стороне чужой
Речей приветных звук родной;
Как в час вечерний милой девы
Любви веселые напевы;
Как лира Пушкина, как тень
Прохладной рощи в знойный день;
Как глас торжественной свободы
Над угнетенною страной –
Отрадны мне твой шум ночной,
Твои лазуревые воды,
И тишина, и непогоды
Твоей стихии вековой!..
Люблю у тихих вод Тавриды
Приюты скал и тень лесов...
Люблю твой нежный свет, луна,
Когда для неги сладострастной
На кров гарема безопасный
Сойдут и ночь, и тишина.
Когда Морфей, смыкая вежды,
Хранит младых пловцов покой,
Заснувших тихим сном надежды
У края бездны роковой...
1826 г.
---------------------------------------------
Иван Аксаков
Руският поет, публицист и обществен деец славянофил Иван Аксаков (Иван Сергеевич Аксаков) е роден на 26 септември/8 октомври 1823 г. в с. Надеждино, Оренбургска губерния в семейството на писателя Сергей Аксаков. Като редактор на вестниците „Московский сборник“, „Русская беседа“, „Парус“, „Москва“, „День“ и „Русь” почти непрекъснато е под полицейски надзор за проявите си на свободомислие. От 1857 г. е председател на Московския славянски комитет и водещ идеолог на славянофилството. Аксаков е ярък застъпник на българската национална кауза по време на Руско-турската война (1877-1878 г.). Със средства на Московския славянски комитет е закупена голяма част от оръжието, униформите и снаряжението на Българското опълчение. Като яростен критик на решенията на Берлинския конгрес през 1878 г. е изселен от Москва, а в навечерието на свикването на Учредителното събрание е издигната кандидатурата му за български княз. Почетен чуждестранен член е на Българското книжовно дружество към Българската академия на науките (1884 г.). Умира на 27 януари/8 февруари 1886 г. в Москва. След смъртта му съпругата му издава 9 тома с негови стихове, преписки и публицистика. На него са наименувани много български обекти като гр. Аксаково, Варненска област, централни улици в София и във Варна, гимназия „Иван Аксаков“ в Пазарджик и др.
ВИЖ ЛЮДСКАТА ТЪЛПА С НАМРЪЩЕН ВЗОР И НРАВ
Виж людската тълпа с намръщен взор и нрав:
Какъв печален хор! Какъв народ са здрав!
Какво страдание незнайно е изляла
с душа мечтателна и зряло силно тяло;
хортуват умно, но с глупашки натюрел,
мъдруват за живота, но живот без цел,
и губят времето лениво и безплодно,
с умението да съчувстват благородно!
Нима не ще открият те добро и чест?
Досада тайничка ме завладява днес
и ми се иска, вместо скуката им вяла,
топор в ръцете им да дам, лизгар и рало
и вече никой празноти да не плете,
работнически дързък полк да станат те.
СМОТРИ, ТОЛПА ЛЮДЕЙ НАХМУРИВШИСЬ СТОИТ
Смотри! толпа людей нахмурившись стоит:
Какой печальный взор! какой здоровый вид!
Каким страданием томяся неизвестным,
С душой мечтательной и телом полновесным,
Они речь умную, но праздную ведут;
О жизни мудрствуют, но жизнью не живут
И тратят свой досуг лениво и бесплодно,
Всему сочувствовать умея благородно!
Ужели племя их добра не принесет?
Досада тайная меня подчас берет,
И хочется мне им, взамен досужей скуки,
Дать заступ и соху, топор железный в руки
И, толки прекратя об участи людской,
Работников из них составить полк лихой.
1846 г.
-----
ТЪЙ СТАВА, ЧЕ СТРОИТЕЛЯТ ГРАДИ
Тъй става, че строителят гради,
над сградата се труди търпеливо
и остарял от мъки и беди,
накрая я приключва горделиво.
В душата му – доволна ведрина,
към зданието весел поглед лъска...
Но куполът е крив! Пукнатина
голяма се пропуква, дъжд пропуска!
Събаряй всичко, ново ще градим...
Но новият му труд е пак безплоден,
защото планът е неизпълним,
с градител лош, с материал негоден!
Така ли ти се трудиш, мой човек,
над сградата на общество несито?
Завършва труд... Минава век след век
и истина могъща е разбита!
И всеки път до нея се ломят
невинни жертви в трудовата същност!
Нима назад завива този път
и в кръговрат се колелото връща?
О, род човешки! В своята съдба
ти Истина и Вяра често браниш,
за да откриеш новата борба,
да проектираш нов размер на храма!
Как търси цели в радост и беда,
какви ли богове не моли слисан?
Но много ли въпроси разгада,
разбра ли тайния житейски смисъл?
Пак кърши туй, каквото е било,
съдбите хорски с жива скоротечност!
Все таз вражда на властващото зло,
все същата непостижима вечност.
Но опитът ума ни примири –
изчезнаха надежди и утехи;
и с бреме носим дните недобри
без вяра в наши бъдещи успехи!
БЫВАЕТ ТАК, ЧТО ЗОДЧИЙ МНОГО ЛЕТ
Бывает так, что зодчий много лет
Над зданием трудится терпеливо
И, постарев от горестей и бед,
К концу его подводит горделиво.
Доволен он упрямою душой,
Веселый взор на здание наводит...
Но купол крив! Но трещиной большой
Расселся он, и дождь в него проходит!
Ломает всё, что выстроено им...
Но новый труд его опять бесплоден,
Затем что план его неисполним,
И зодчий плох, и матерьял не годен!
Не так ли ты трудишься, человек,
Над зданием общественного быта?
Окончен труд... Идет за веком век,
И истина могучая разбита!
И всякий раз как много с ней падет
Безвинных жертв рабочего движенья!..
Ужель твое развитие идет,
Как колесо, путем круговращенья?
О род людской! Не раз в судьбе своей
Ты мнил найти и Истину, и Веру,
Затем чтоб вновь разуверяться в ней
И строить храм по новому размеру!
Каким путем ты цели не искал,
К каким богам не воссылал моленья?
Но много ль ты вопросов разгадал,
Но тайный смысл ты понял ли творенья?
К чему же ты нас ныне привела,
Судеб мирских живая скоротечность!
Всё та же власть враждующего зла,
Всё так же нам непостижима вечность.
Но опытом смирилися умы,
Исчезли с ним надежды и утехи;
И жизнь теперь, как бремя, носим мы,
И веры нет в грядущие успехи!..
1846 г.
---------------------------------------------
Иван Клюшников
Руският поет и писател Иван Клюшников (Иван Петрович Клюшников) е роден на 2/14 декември 1811 г. в имението Кринични, Харковска губерния. Завършил е Московския университет (1832 г.), защитава степен кандидат на словесните науки. Води курс по история в Московския дворянски институт (1838-1839 г.). Първото му отпечатано стихотворение е от 1838 г. в сп. „Московский наблюдатель”. Публикува стихове, разкази, повести, епиграми и каламбури в списания и алманаси като „Отечественные записки”, „Литературная газета”, „Телескоп”, „Русский вестник”, „Знакомые”, „Современник” и др. Приживе няма издадена книга. Умира на 16/28 февруари 1895 г. в с. Кринични, Харковска губерния.
НЕ ТЕ ОБИЧАМ
Не те обичам: отредила е съдбата
нелюбил да разлюбвам в мрак.
Не те обичам: тежкоболна е душата
и никого не ще обикна пак.
Не ме проклинай! Аз природата измамих,
и теб, и мен, щом порив ме обзе –
сърцето празно, свободата бедна, с рани
и сълзи хвърлих в твоите нозе.
Не те обичам, но ако се влюбя в друга,
презрял бих своята горчива страст,
като безумен ще ридая, ще тъгувам
в тъмата, че не те обичам аз...
Я НЕ ЛЮБЛЮ ТЕБЯ
Я не люблю тебя: мне суждено судьбою,
Не полюбивши, разлюбить.
Я не люблю тебя; больной моей душою
Я никого не буду здесь любить.
О, не кляни меня! Я обманул природу,
Тебя, себя, когда в волшебный миг
Я сердце праздное и бедную свободу
Поверг в слезах у милых ног твоих.
Я не люблю тебя, но, полюбя другую,
Я презирал бы горько сам себя,
И, как безумный, я и плачу и тоскую,
И всё о том, что не люблю тебя!..
1838 г.
---------------------------------------------
Иван Кованко
Руският поет Иван Кованко (Иван Афанасьевич Кованько) е роден на 6/17 януари 1773 г. (или 1774 г.) в гр. Полтава, Новорусийска губерния. Завършил е минно училище в Санкт Петербург (1792 г.). Работил е в различни минни учреждения и заводи, в Монетния департамент в Петербург, в Министерството на финансите и др. Член е на Свободното общество на любителите на словесността, науката и изкуствата (1802 г.). Пише стихове, оди и басни. Публикува поезия в издания като „Сын Отечества”, „Приятное и полезное препровождение времени”, „Иппокрен”, „Новая русская литература”, „Свиток муз”, „Благонамеренный”. Умира на 4/16 декември 1830 г. в Санкт Петербург.
ПЕСЕН НА РУСКИЯ ВОЙНИК ОТ СЪЮЗНИЧЕСКАТА АРМИЯ, СЪБИРАЩА СЕ НА РЕЙН ЗА ПОСЛЕДЕН ПОХОД ПРОТИВ НАПОЛЕОН БОНАПАРТ
Лудият от Елба, братя,
смята пак да влезе в бой.
Но познат е в път обхватен
всеки до Париж завой:
ще ударим крак в земята
и в ръцете ни е той.
Пакостни кроежи лее,
зли шеги, но с ясен край.
Той и другите злодеи
вдигат врява, ала знай:
в шиите им меч ще пее,
тях топор ще обладай.
В тази реч измама няма,
вярвайте, че Бог е с нас.
Ще разкъсаме тирана,
идва тоз победен час!
Идва! Над вселенска рана
глас ще извиси човек.
Да изпълним, братя, смело
царски заповеди днес.
Подвиг свят да определя
богатирската ни чест.
Нашето геройско дело
ще се слави век след век!
* Текстът е написан в навечерието на окончателното поражение на Наполеон и влизането в Париж на съюзническата армия с войските на Русия, Великобритания, Австрия и Прусия.
ПЕСНЯ РУССКОГО СОЛДАТА В СОЮЗНОЙ АРМИИ, СОБИРАЮЩЕЙСЯ НА РЕЙНЕ В ПОСЛЕДНИЙ ПОХОД ПРОТИВ НАПОЛЕОНА БОНАПАРТА
Эльбский сорванец тревогу,
Братцы, снова начал бить.
Но уже в Париж дорогу
Нам не надо находить:
Лишь пошире двинем ногу –
То и в наших он руках.
Нынешни его затеи
Будут каверз всех концом.
Он и прочие злодеи,
С ним поднявшие содом,
На свои спесивы шеи
Топоры теперь куют.
В этой речи нет обмана,
Верьте, что сам бог за нас.
Мы взведем на казнь тирана,
Близок сей великий час!
Близок! – и вселенной рана
Станет скоро заживать.
Порадеемте же, братцы,
Выполнить приказ царей.
Подвиг наш запишут в святцы
На хвалу богатырей.
И в потомстве наше дело
Прогремит сто тысяч лет!
1815 г.
---------------------------------------------
Иван Козлов
Руският поет и преводач Иван Иванович Козлов е роден на 11/22 април 1779 г. в Москва. Служи в Канцеларията на московския главнокомандващ и в Департамента за държавните имущества. През 1818 г. след паралич изгубва краката си, а през 1821 г. ослепява напълно. През 1824 г. излиза книгата му „Стихотворения”. Известен е с нежните си лирически стихове и с романтичната поема „Чернец” (1825 г.). През 1828 г. написва „Вечерний звон” (преводна адаптация на една от баладите на ирландския поет Томас Мур) и стихотворението бързо се превръща в народна песен. Знае френски, италиански, английски, полски и немски език, превежда творби на Байрон, Бърнс, Ламартин, Шение, Манцони, Петрарка, Мур, Мицкевич, Уърдсуърд и др. Умира на 30 януари/11 февруари 1840 г. в Петербург.
ВЕЧЕРЕН ЗВЪН
(„Вечерний звон” – преводна адаптация на едно от стихотворенията на ирландския поет Томас Мур)
Вечерен звън, вечерен звън!
О, мисли вдън, о чуден сън
за млади дни в любовен рай,
за бащин дом и роден край.
Там се простих с божествен кът
и този звън чух сетен път!
Не греят днес кристални дни,
лъжовна пролет ме плени!
О, колко много в този час
с младежки блян не са сред нас!
Те спят си здрав гробовен сън,
не чуват вън вечерен звън.
Ще легна аз в земя без глас!
И вятър тих над гроба мой
напев унил ще е склонил
при нов певец сред тоз покой;
и вече друг – не аз, а той,
ще пее вън: „Вечерен звън...”
ВЕЧЕРНИЙ ЗВОН
Вечерний звон, вечерний звон!
Как много дум наводит он
О юных днях в краю родном,
Где я любил, где отчий дом,
И как я, с ним навек простясь,
Там слушал звон в последний раз!
Уже не зреть мне светлых дней
Весны обманчивой моей!
И сколько нет теперь в живых
Тогда веселых, молодых!
И крепок их могильный сон;
Не слышен им вечерний звон.
Лежать и мне в земле сырой!
Напев унывный надо мной
В долине ветер разнесет;
Другой певец по ней пройдет,
И уж не я, а будет он
В раздумье петь вечерний звон!
---------------------------------------------
Иван Крешев
Руският поет, публицист и преводач Иван Крешев (Иван Петрович Крешев) е роден през 1824 г. в Петербург. Завършва юридическия факултет на Петербургския университет (1845 г.). Първите му поетични публикации са от 1840 г. в сп. „Памятник искусств”. Публикува поезия в издания като „Отечественные записки”, „Библиотека для чтения”, „Пантеон”, „Маяк”, „Сын отечества”, „Русский инвалид” и др. Превежда от френски, немски, английски и латински поезия от Гьоте, Шилер, Хайне, Байрон, Мур, Юго, Катул, Хораций и др. Приживе няма своя стихосбирка, издава само преводната комедия в стихове на Емил Оже „Габриэль” (1853 г.). Умира на 21 март/2 април 1859 г. в Петербург. През 1862 г. излиза книгата му „Переводы и подражания”.
ДРИАДА
Виж, в ручея отломки дива ива свежда!
Сега покрит е стволът с кукувича прежда,
а бе с листа облечен; бликаше навред
на младата дриада топлият привет.
Уби дървото зима с набег безпощаден
и нимфата умря! Приюта й прохладен
обичаше пастир – Бион. По пладина
със свирка от тръстика свиреше прекрасно
и нимфата зовеше с прелестна свирня.
Дриадата, прикрита в ароматни храсти
акациеви златни, слушаше в захлас.
Вълшебно-стройната мелодия край нас
бе звук от флейта, жив фонтан бе непрекъсващ,
летеше сладостно сред кестените гъсти.
ДРИАДА
Ты видишь у ручья обломок ивы дикой?..
Засохший этот ствол, повитый повиликой,
Был листьями одет; в нем слышались сперва
Дриады молодой приветные слова.
Но дерево сломил зимы набег нещадный,
И нимфа умерла!.. Приют ее прохладный
Любил пастух Бион. Полуденной порой
Здесь звонкий свой тростник он оживлял устами
И нимфу вызывал искусною игрой.
Дриада, скрытая душистыми кустами
Златой акации, внимала ей не раз.
Волшебно-стройная мелодия лилась
Как флейты звук, когда под шум живых фонтанов
Летит он, сладостный, в тени густых каштанов.
1842 г.
---------------------------------------------
Иван Крилов
Руският поет, писател, драматург, публицист и преводач Иван Крилов (Иван Андреевич Крылов) е роден на 2/13 февруари 1769 г. в Москва. Първото му произведение е либретото „Кофейница” (1784 г.). Издател и редактор е на сатирични и просветителски списания като „Почта духов” (1789 г.), „Зритель” (1792 г.) и „Санкт-Петербургский Меркурий” (1793 г.). Превежда творби на Езоп, Расин, Лафонтен и др. Сътрудник е на Императорската публична библиотека (1810 г.), член е на литературното общество „Беседы любителей русской словесности” (1811 г.), статски съветник, действителен член на Руската императорска академия (1811 г.), академик по руски език и словесност в Петербургската академия на науките (1841 г.). Автор е на 9 сборника с 236 басни (в периода 1809-1843 г.), на десетки трагедии, комедии и либрета за опери като „Клеопатра” (1785 г.), „Филомела” (1786 г.), „Бешеная семья” (1786 г.), „Сочинитель в прихожей” (1788 г.), „Проказники” (1788 г.), „Американцы” (1788 г.), „Каиб” (1792 г.), „Ночи” (1792 г.), „Пирог” (1801 г.), „Модная лавка” (1806 г.), „Урок дочкам” (1807 г.), „Илья Богатырь” (1807 г.) и др. Умира на 9/21 ноември 1844 г. в Санкт Петербург.
ЛЕБЕД, ЩУКА И РАК
Когато няма сговор, няма как
другари да работят в крак,
от работата – само мъка.
Веднъж тъй лебед, рак и щука
се впрегнали в кола с товар,
напънали се тримата за старт,
с все сила дърпат, а не движи се колата!
Товарът им изглежда лек, а си стоят –
нагоре дърпа лебедът крилат,
назад отстъпва рак, а щука – към водата.
И кой виновен е, кой прав от тях, не знам;
колата и до днес е там.
ЛЕБЕДЬ, ЩУКА И РАК
Когда в товарищах согласья нет,
На лад их дело не пойдет,
И выйдет из него не дело, только мука.
Однажды Лебедь, Рак, да Щука
Везти с поклажей воз взялись,
И вместе трое все в него впряглись;
Из кожи лезут вон, а возу все нет ходу!
Поклажа бы для них казалась и легка:
Да Лебедь рвется в облака,
Рак пятится назад, а Щука тянет в воду.
Кто виноват из них, кто прав, – судить не нам;
Да только воз и ныне там.
-----
ОБЩИНСКО СЪБРАНИЕ
Дори порядък да е налице,
като попадне той в безсъвестни ръце,
с уловки бързо го потискат
и хитрини въртят, където си поискат.
МИРСКАЯ СХОДКА
Какой порядок ни затей,
Но если он в руках бессовестных людей,
Они всегда найдут уловку,
Чтоб сделать там, где им захочется, сноровку.
1816 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Услужливият глупак е по-опасен от врага.
* * *
За силния винаги е виновен безсилният.
* * *
Когото врагът ни хвали, от него наистина няма полза.
* * *
Не презирай ничий съвет, но най-напред го разгледай.
* * *
– Ах, аз какво съм виновен?
– Мълчи! Изморих се да слушам, нямам свободно време да разбирам твоите вини, пале! Ти си виновен даже за това, че съм гладен!
* * *
Добре е да си силен, да си умен е два пъти по-добре.
* * *
От радост не можа да си поеме дъх.
* * *
Където не може да се вземе със сила, там е необходим похват.
* * *
Някъде бог пратил на враната парченце сирене.
* * *
Истинските таланти не се сърдят за критиката. Тя не може да повреди красотата им. Само изкуствените цветя се страхуват от дъжда.
* * *
Мнозина, макар да им е срамно да си признаят, се страхуват от умните хора и по-охотно търпят около себе си глупаци.
* * *
А вие, приятели, както и да сядате, за музиканти не ставате.
* * *
Но за глупаците разумните думи са като за глухи.
* * *
На орлите се налага да се спускат и по-ниско от кокошките, но кокошките никога не се издигат до облаците.
* * *
Колкото и да е мъчително да се живее, още по-тежко е да се умира.
* * *
В произхода и в ранговете възвишеността е добра, но каква е ползата от нея, когато душата е долна?
* * *
Обяснението било много лесно.
* * *
Захвърлиха щуката в реката.
* * *
А Васка слушка и папка...
* * *
Лебедът се стреми към облаците, ракът дърпа назад, а щуката тегли към водата.
* * *
Кой ще бъде прав на света, ако слуша клевети?
* * *
Разравяйки купчината оборски тор, петелът намери бисерно зърно.
* * *
Скъперникът губи всичко, желаейки да получи всичко.
* * *
Беда е, когато обущарят започне да пече банички, а баничарят да шие ботуши.
* * *
А където пастирът е глупак, там и кучетата са глупави.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Услужливый дурак опаснее врага.
* * *
У сильного всегда бессильный виноват.
* * *
Кого нам хвалит враг, в том, верно, проку нет.
* * *
Не презирай совета ничьего, но прежде рассмотри его.
* * *
– Ах, я чем виноват?
– Молчи! Устал я слушать, досуг мне разбирать вины твои, щенок! Ты виноват уж тем, что хочется мне кушать!
* * *
Быть сильным хорошо, быть умным лучше вдвое.
* * *
От радости в зобу дыханье сперло.
* * *
Где силой взять нельзя, там надобна ухватка.
* * *
Вороне где-то бог послал кусочек сыру.
* * *
Таланты истинны за критику не злятся: их повредить она не может красоты, одни поддельные цветы дождя боятся.
* * *
Многие, хоть стыдно в том признаться, с умом людей боятся и терпят при себе охотней дураков.
* * *
А вы, друзья, как ни садитесь, все в музыканты не годитесь.
* * *
Но глупым, что глухим разумные слова.
* * *
Орлам приходится и ниже кур спускаться, но курам никогда до облак не подняться.
* * *
Как бывает жить ни тошно, умирать еще тошней.
* * *
В породе и в чинах высокость хороша, но что в ней прибыли, когда низка душа?
* * *
А ларчик просто открывался.
* * *
Щуку бросили в реку.
* * *
А Васька слушает, да ест...
* * *
Лебедь рвется в облака, рак пятится назад, а щука тянет в воду.
* * *
Кто ж будет в мире прав, коль слушать клеветы?
* * *
Навозну кучу разрывая, петух нашел жемчужное зерно.
* * *
Скупой теряет все, желая все достать.
* * *
Беда, коль пироги начнет печи сапожник, а сапоги тачать пирожник.
* * *
А где пастух дурак, там и собаки дуры.
---------------------------------------------
Иван Ларионов
Б И О Г Р А Ф И Я ПОДГОТВЯ СЕ
КАЛИНКА
Калинка, калинка, калинка лети!
Плод в градината – малинка, малинка блести!
Калинка, калинка, калинка лети!
Плод в градината – малинка, малинка блести!
Ах! Там под мура в зеленината
ме оставете да поспя;
ай, люли-люли, ай, люли-люли,
ме оставете да поспя!
Калинка, калинка, калинка лети!
Плод в градината – малинка, малинка блести!
Ах! В блян пленена мура зелена
ти над мене не шуми;
ай, люли-люли, ай, люли-люли,
ти над мене не шуми!
Калинка, калинка, калинка лети!
Плод в градината – малинка, малинка блести!
Ах! Красавице, огън-девица,
обикни ме, мила, ти;
ай, люли-люли, ай, люли-люли,
обикни ме, мила, ти!
Калинка, калинка, калинка лети!
Плод в градината – малинка, малинка блести!
КАЛИНКА
Калинка, калинка, калинка моя!
В саду ягода-малинка, малинка моя!
Калинка, калинка, калинка моя!
В саду ягода-малинка, малинка моя!
Ах, под сосною под зеленою
Спать положите вы меня;
Ай, люли-люли, ай, люли-люли,
Спать положите вы меня!
Калинка, калинка, калинка моя!
В саду ягода-малинка, малинка моя!
Ах, сосёнушка зелёная,
Не шуми ты надо мной;
Ай, люли-люли, ай, люли-люли,
Не шуми ты надо мной!
Калинка, калинка, калинка моя!
В саду ягода-малинка, малинка моя!
Ах, красавица, душа-девица,
Полюби же ты меня;
Ай, люли-люли, ай, люли-люли,
Полюби же ты меня!
Калинка, калинка, калинка моя!
В саду ягода-малинка, малинка моя!
---------------------------------------------
Иван Лялечкин
Руският поет, драматург и преводач Иван Лялечкин (Иван Осипович Лялечкин) е роден на 1 април 1870 г. в гр. Пенза. От 1889 до 1893 г. учи в лесотехнически институт в Петербург. Известно време работи в Департамента по земеделие и държавни имущества. Първите му публикации са от 1891 г. Публикува поезия в издания като „Всемирная иллюстрация”, „Труд”, „Живописное обозрение”, „Звезда”, „Наблюдатель”, „Неделя”, „Север”, „Петербургский листок”, „Новости и биржевая газета”, „Свет”, „Петербургская жизнь”, „Новости” и др. Превежда сонети на Петрарка. Участва като актьор в самодейни театри и в Новоохотинския театър в Петербург, изявява се като театрален рецензент, автор е на комедии и водевили като „Воинственные жены”, „Мамушки”, „В дебрях лесных” и „Любовь на выдумки хитра”. Приживе няма издадена стихосбирка. Негови стихове са включени в сборника „Молодая поэзия” (1895 г.). Умира на 27 декември 1895 г. в гр. Калуга.
НЕ ДО ВЧЕРА ЛИ В СЯНКАТА МЕЖДУ ЗЕЛЕНИТЕ КЛОНИ
Не до вчера ли в парка, със слънце облят,
за надежди ни свиреше славеят млад?
Не до вчера ли, скръб непознали,
ние двамата бяхме мечтали?
Беше тихо, след бурята свежо бе там
и земята, обвяна от дрямка, тамян
кротко пушеше, в сън да преваля,
и се вихреше залезът ален.
А сега си печална и бледа до мен
и следиш от прозореца мрачния ден,
търсиш блян, сред душата изгубен,
не проронваш усмихнати думи.
Моя радост, почакай, след бурния час
тюркоазът небесен ще блесне над нас
и след лошото време, засмяно
идва щастието ни желано.
НЕ ВЧЕРА ЛИ В ТЕНИ, МЕЖ ЗЕЛЕНЫХ ВЕТВЕЙ
Не вчера ли в тени, меж зеленых ветвей,
Нам о счастье свистал молодой соловей?
Не вчера ли, не зная печали,
Мы сидели вдвоем и мечтали?
Было тихо в саду, освещенном грозой,
И земля, вся обвеяна нежной дремой,
Фимиамы куря, засыпала,
И заря разгоралася ало.
А сегодня печальна, тиха и бледна,
Как и пасмурный день, ты сидишь у окна,
Смутным грезам отдавшись душою,
И не вымолвишь слова со мною.
Подожди, моя радость, промчится гроза –
И над нами заблещет небес бирюза,
И на смену глухому ненастью
Улыбнется желанное счастье.
1891 г.
---------------------------------------------
Иван Мятлев
Руският поет Иван Петрович Мятлев е роден на 28 януари/8 февруари 1796 г. в Санкт Петербург. Автор е на две стихосбирки с лирични стихове, сатирични каламбури, експромти и епиграми (1834 и 1835 г.). Голяма популярност има хумористичната му поема „Сенсации и замечания госпожи Курдюковой за границей, дан лэтранже” (1840-1844 г.). Умира на 13/25 февруари 1844 г. в Санкт Петербург. Пълни събрани съчинения с творчеството му са издавани в Петербург (1857 г.), в Киев (1893 г.), в Москва (1894 г.) и др.
ЗВЕЗДА
Звезда, прощавай! Идва сън,
че се разделяме жалея,
с теб свикнах да мечтая вън,
а днес с мечтите си живея.
Дали сънят ще ме дари
в мираж измамен с радост светла?
Не, той без плам ще претвори
в сърцето дневните несрети.
А ти, звезда вълшебна, ти
сияеш горе неизменно,
сърцето тъжно с теб блести,
напомняш дни благословени.
И там, където светиш ти,
желанията си раздавам,
да сбъдна моите мечти...
Довиждане! Звезда, прощавай!
ЗВЕЗДА
Звезда, прости! – пора мне спать,
Но жаль расстаться мне с тобою,
С тобою я привык мечтать,
А я теперь живу мечтою.
И даст ли мне тревожный
Отраду ложного виденья?
Нет, чаще повторяет он
Дневные сердцу впечатленья.
А ты, волшебная звезда,
Неизменимая, сияешь,
Ты сердцу грустному всегда
О лучших днях напоминаешь.
И к небу там, где светишь ты,
Мои стремятся все желанья,
Мои там сбудутся мечты...
Звезда, прости же. До свиданья!
-----
РОЗИТЕ
Какви чудесни, свежи рози бяха
в градината ми! Радвах им се там!
Как молех пролетния студ да махне
от мойте рози хладната си длан!
Обгрижвах с ласки крехката им младост,
те бяха моя цветен благослов;
и виждах как сред тях разцъфва радост,
и виждах как сред тях цъфти любов.
Но в моя свят девица посети ме,
с небесна прелест ангел беше тя,
венец от рози искаше да има
и аз откъснах нежните цветя.
Цветята във венеца разцъфтяха,
за челото й бяха райски дар,
как нежно сплетоха, как мило вляха
в къдрици кестеняви своя чар!
Те бяха дружки с милата девица!
Вълнения и танци до зори –
тя за венеца с рози бе царица,
прегръщаха я с обич розите добри.
Очите й – безгрижни, с весел пламък,
на дълго щастие обречен жив живец.
Къде е тя? Сред гробището камък,
на камъка са мойте рози в сух венец.
РОЗЫ
Как хороши, как свежи были розы
В моём саду! Как взор прельщали мой!
Как я молил весенние морозы
Не трогать их холодною рукой!
Как я берёг, как я лелеял младость
Моих цветов заветных, дорогих;
Казалось мне, в них расцветала радость,
Казалось мне, любовь дышала в них.
Но в мире мне явилась дева рая,
Прелестная, как ангел красоты,
Венка из роз искала молодая,
И я сорвал заветные цветы.
И мне в венке цветы ещё казались
На радостном челе красивее, свежей,
Как хорошо, как мило соплетались
С душистою волной каштановых кудрей!
И заодно они цвели с девицей!
Среди подруг, средь плясок и пиров,
В венке из роз она была царицей,
Вокруг её вились и радость и любовь.
В её очах – веселье, жизни пламень;
Ей счастье долгое сулил, казалось, рок.
И где ж она?.. В погосте белый камень,
На камне – роз моих завянувший венок.
1834 г.
---------------------------------------------
Иван Никитин
Руският поет и писател Иван Никитин (Иван Саввич Никитин) е роден на 21 септември/3 октомври 1824 г. във Воронеж. Завършил е духовно училище (1839 г.), учи и духовна семинария (до 1843 г.). Работил е като съдържател на хан и като книжар. Ползва френски и немски език. Първите му поетични публикации са от 1853 г., печата в сп. „Москвитянин”, сп. „Москвитянин” и др. Първата му стихосбирка е издадена през 1856 г., втората си поетична книга издава през 1859 г. В стиховете и в разказите му присъстват критични мотиви към руската политическа действителност, майстор е на поетичния пейзаж, съчувства на руския народ за странанията му, протестира срещу несправедливото устройство на живота. Голяма популярност навремето имат поемата му „Кулак” (1858 г.) и книгата му с проза „Дневник семинариста” (1860 г.). Умира на 16/28 октомври 1861 г. във Воронеж.
СЛАВЕЙ МЛЪКНА В ЗАСПАЛ ХРАСТАЛАК
Славей млъкна в заспал храсталак,
търкули се звезда в синевата;
сред клонака проврял се все пак,
пали месец роса на тревата.
Дремят розите. Стеле се хлад.
Някой свирва... Покой – свеж и чист.
Чуваш падащ сред плах листопад
поразен от насекоми лист.
Как под месеца кротък и тих
с мила нежност ликът ти сияй!
Тази нощ на златисти мечти
аз безкрай бих оставил, безкрай!
В ТЕМНОЙ ЧАЩЕ ЗАМОЛК СОЛОВЕЙ
В темной чаще замолк соловей,
Прокатилась звезда в синеве;
Месяц смотрит сквозь сетку ветвей,
Зажигает росу на траве.
Дремлют розы. Прохлада плывет.
Кто-то свистнул... Вот замер и свист.
Ухо слышит, едва упадет
Насекомым подточенный лист.
Как при месяце кроток и тих
У тебя милый очерк лица!
Эту ночь, полный грез золотых,
Я б продлил без конца, без конца!
-----
УТРО
Избледняват и гаснат звезди. Златен зрак.
Бяла пара облива ливадите.
Над кристална вода и къдрив върбалак
лее блясъци утрото алено.
Дреме тънка тръстика. Безлюден покой.
Вие поглед пътечка наоколо.
Храст докоснеш ли с рамо – росата безброй
дръзко пръска в лицето ти сокове.
Тих ветрец сред водата премрежва вълни.
Диви патици в ятото карат се.
А далече-далече камбана звъни.
От колибите тръгват рибарите,
свалят мрежи от прътите, носят весла...
Бляска изтокът, пали се вихрено.
Птички слънцето чакат, зора е дошла
и гората я гледа усмихната.
Ето, вдига се слънцето, в ниви върви,
своя сън зад морета потулило.
Над поля и ливади, над млади върби
златни слънчеви зайчета втурват се.
Рало стиснал, орач крачи, пее, оре;
за младежа и трудното лесно е...
Не скърби ти, душа! Отдъхни си добре!
С поздрав срещам те, слънчице весело!
УТРО
Звезды меркнут и гаснут. В огне облака.
Белый пар по лугам расстилается.
По зеркальной воде, по кудрям лозняка
От зари алый свет разливается.
Дремлет чуткий камыш. Тишь – Безлюдье вокруг.
Чуть приметна тропинка росистая.
Куст заденешь плечом – на лицо тебе вдруг
С листьев брызнет роса серебристая.
Потянул ветерок, воду морщит-рябит.
Пронеслись утки с шумом и скрылися.
Далеко-далеко колокольчик звенит.
Рыбаки в шалаше пробудилися,
Сняли сети с шестов, весла к лодкам несут...
А восток все горит-разгорается.
Птички солнышка ждут, птички песни поют,
И стоит себе лес, улыбается.
Вот и солнце встает, из-за пашен блестит,
За морями ночлег свой покинуло,
На поля, на луга, на макушки ракит
Золотыми потоками хлынуло.
Едет пахарь с сохой, едет – песню поет;
По плечу молодцу все тяжелое...
Не боли ты, душа! Отдохни от забот!
Здравствуй, солнце да утро веселое!
1854 г.
---------------------------------------------
Иван Пнин
Руският поет и публицист Иван Пнин (Иван Петрович Пнин) е роден през 1773 г. в Москва. Учил е в Московския университет и в Артилерийски инженерен корпус, а след това работи в Департамента на народната просвета. Първата му публикация е през 1788 г. Пише стихове, оди и басни, през 1798 г. издава сп. „Санкт-Петербургский журнал”, в което освен литературни материали редовно се печатат статии в защита на необходимостта от ограмотяване на населението. В книгата си „Опыт о просвещении относительно России” (1804 г.) Пнин ратува за освобождаването на селяните и за широка народна просвета. Член е на популярното „Вольное общество любителей словесности, наук и художеств”, а през 1805 г. е президент на организацията. Негови стихове се печатат в „Журнал российской словесности”, „Журнал для пользы и удовольствия”, „Благонамеренный”, „Пантеон русской поэзии” и др. издания. Автор е на одите „Время”, „Слава”, „Человек”, „Надежда”, „Бог”, „Правосудие”, „Любовь” и др. Подготвя стихосбирката си „Моя лира”, но не успява да я издаде. Умира на 17/29 септември 1805 г. в Санкт Петербург.
РАЗЛИКАТА МЕЖДУ ПРАХОСНИКА И СКЪПЕРНИКА
Прахосникът от свойте страсти е залят,
живее, сякаш винаги смъртта съзира;
скъпернкът, напротив, все пари събира,
очаква вечно да живей на този свят.
РАЗЛИЧИЕ МЕЖДУ РОСКОШНЫМ И СКУПЫМ ЧЕЛОВЕКОМ
Роскошный человек, страстям предавшись всем,
Живёт, как будто бы он смерти ожидает;
Скупой же, напротив, всё деньги собирает,
Как будто вечно жить ему на свете сем.
1798 г.
-----
ЗАВИСТ
Порок по-пагубен от завистта не срещам.
Съревнованието ни е друго нещо.
Към него трябва всячески да се стремим,
а завистта, напротив, трябва да ломим.
Съревнованието се превръща в слава,
а нрави с подлост завистта ни заразява.
Показва хидрата й на безброй места,
че майка е на мъст и злоба завистта.
Ако в гръдта разлом на завистта остане
с отрова само нечие сърце да храни,
какъвто и да е, аз ще го обвиня
за таен враг – той в обществото е змия:
злодей опасен, лицемерно раболепен,
изглеждащ честен, а сърцето му свирепо.
Порок жесток, ужасни изверги родил,
раздори, ужаси, нещастия развил,
съюзи най-свещени подло разрушава,
жарта на чисти земни чувства угасява.
В семейството, в което обща кръв струи
и нежно пламъче на обичта гори,
ако искра на завист влезе в тази къща,
в пожари огъня на любовта превръща,
отрови вместо кръв във вени ще текат...
Животът на семейството ще бъде ад.
ЗАВИСТЬ
Порока пагубней я зависти не знаю.
С соревнованием я зависть не мешаю.
То нужно всячески стараться возбуждать,
Сию же, напротив, сколь можно истреблять.
Соревнование на верх возводит славы,
А зависть подлая лишь заражает нравы.
Примеров множество нам могут показать,
Что злобе, мщению, сим гидрам зависть – мать.
Пучину кто сию в груди своей скрывает
И сердце ядом лишь ее одним питает,
Кто б ни был он таков, того считаю я
За тайного врага – он в обществе змея:
Опаснейший злодей, прикрывшись лицемерством,
Он честный кажет вид, как сердце дышит зверством.
Порок сей извергов ужаснейших творит,
Раздоры, ужасы, несчастия родит,
Союзы самые священны разрушает,
Чистейших чувствий жар природы погашает.
Семейство, где во всех одна струится кровь
И в сердце коего одна горит любовь,
Коль искра зависти в сем сердце зародится,
В свирепый пламень огнь любви вдруг превратится
И в жилах потечет на место крови яд...
Жилище же сего семейства будет ад.
1805 г.
---------------------------------------------
Иван Суриков
Руският поет Иван Захарович Суриков е роден на 25 март/6 април 1841 г. в с. Новоселово, Ярославска губерния. Представител е на т.нар. селско направление в руската литература. Първата му публикация на стихове е в сп. „Развлечение” през 1860 г., през следващите години публикува в изданията „Воскресный досуг”, „Иллюстрированная газета”, „Дело”, „Отечественные записки”, „Семья и школа”, „Воспитание и обучение”. Работил е като писар, полиграфист и търговец. Първата му стихосбирка излиза през 1871 г., след което става член на Обществото на любителите на руската словесност; през 1875 и 1877 г. издава още две поетични книги. Сред добилите голяма популярност творби на поета са „Нужда” (1864 г.), „Тихо тощая лошадка” (1864 г.), „У могилы матери” (1865 г.), „Осень… Дождик ведром” (1866 г.), „Безработный” (1871 г.), „Горе” (1872 г.), „В остроге” (1875 г.), „Покойник” (1875 г.), „Доля бедняка” (1875 г.), „Умирающая швейка” (1875 г.) и др. Умира в бедност на 24 април/6 май 1880 г. в Москва.
ОФИКА
„Шумно клонки свеждаш,
ти, офика тънка,
но защо поглеждаш
през стобора вънка?”
„На ветреца всичко
споделих злощастна,
че съвсем самичка
в таз градина расна.
Тъжно съм сираче
и от стръкче страдам,
люшкам се и плача,
тегли ме ограда.
Там, в поле прекрасно
до река дълбока
волно е израснал
клонест дъб високо.
Как желая щуро
при дъба да бъда,
в самота и в бури
да не се огъвам.
Клонки да притисна
в клоните му крепки,
с неговите листи
ден и нощ да шепнем.
Не, офика няма
до дъба да кротне!
Знам, ще си остана
в самота сиротна.”
РЯБИНА
„Что шумишь, качаясь,
Тонкая рябина,
Низко наклоняясь
Головою к тыну?” –
„С ветром речь веду я
О своей невзгоде,
Что одна расту я
В этом огороде.
Грустно, сиротинка,
Я стою, качаюсь,
Что к земле былинка,
К тыну нагибаюсь.
Там, за тыном, в поле,
Над рекой глубокой,
На просторе, в воле,
Дуб растёт высокий.
Как бы я желала
К дубу перебраться;
Я б тогда не стала
Гнуться и качаться.
Близко бы ветвями
Я к нему прижалась
И с его листами
День и ночь шепталась.
Нет, нельзя рябинке
К дубу перебраться!
Знать, мне, сиротинке,
Век одной качаться”.
1864 г.
---------------------------------------------
Иван Тургенев
Руският писател и поет Иван Тургенев (Иван Сергеевич Тургенев) е роден на 29 октомври/9 ноември 1818 г. в гр. Орел. Започва своята литературна дейност на страниците на сп. „Съвременник” през 1840 г. Учи в Московския университет (1833 г.), завършва Петербургския университет (1837 г.). Член-кореспондент е на Петербургската академия на науките (1860 г.). Почетен доктор е на Оксфордския университет (1877 г.), вице-президент е на Международния литературен конгрес в Париж (1878 г.). В цикъла с разкази „Записки охотника” (1847-1852 г.) описва духовните качества и заложби на руските селяни и поетичната красота на природата. В социално-психологическите си романи „Рудин” (1856 г.), „Дворянское гнездо” (1859 г.), „Накануне” (1860 г.), „Отцы и дети” (1862 г.), в повестите „Ася” (1858 г.), „Вешние воды” (1872 г.), поемите „Параша” (1843), „Помешчик” (1846 г.), драмите „Нахлебник” (1848 г.), „Завтрак у предводителя” (1849 г.), „Холостяк” (1849 г.), „Месяц в деревне” (1850 г.) и др. създава образи на отиващата си дворянска култура, зараждането на новия герой на епохата, самоотвержеността на руските жени. В романите си „Дым” (1867 г.) и „Новь” (1877 г.) описва живота на руските емигранти зад граница и новите народни движения в Русия. В зрялата си възраст създава ярките лирико-философски „Стихотворения в прозе” (1882 г.). Майстор на езика и на психологическия анализ, Тургенев оказва огромно влияние на руската и на световната литература. Умира на 22 август/3 септември 1883 г. в селището Бужнзал близо до Париж. Погребан е на Волковото гробище в Петербург.
С ОТСЪСТВАЩИ ОЧИ
С отсъстващи очи ще видя
невидим свят в невиждан взор,
с отсъстващи уши перфидно
ще чуя ням планетен хор.
С отсъстващи ръце прокажни
рисувам без бои портрет.
С отсъстващи зъби изяждам
абстрактния незрим пастет.
И разсъждавам за това
с несъществуваща глава.
ОТСУТСТВУЮЩИМИ ОЧАМИ
Отсутствующими очами
Увижу я незримый свет,
Отсутствующими ушами
Услышу хор немых планет.
Отсутствующими руками
Без красок напишу портрет.
Отсутствующими зубами
Съем невещественный паштет,
И буду рассуждать о том
Несуществующим умом.
-----
НА ПЪТЯ
Утро мъгливо е, утро сребристо,
тъжни са нивите, сняг обладава ги,
време отминало спомняш си, мисли
виждат лицата, отдавна забравени.
Спомняш си страстните думи горещи,
плахия порив на жадните погледи,
първите срещи, последните срещи,
тихия шепот в любимите полети.
Помниш раздялата; странно в полята
мярка се спомен за родното минало,
чувайки тропота на колелата,
свода небесен оглеждаш замислено.
В ДОРОГЕ
Утро туманное, утро седое,
Нивы печальные, снегом покрытые,
Нехотя вспомнишь и время былое,
Вспомнишь и лица, давно позабытые.
Вспомнишь обильные страстные речи,
Взгляды, так жадно, так робко ловимые,
Первые встречи, последние встречи,
Тихого голоса звуки любимые.
Вспомнишь разлуку с улыбкою странной,
Многое вспомнишь родное далекое,
Слушая ропот колес непрестанный,
Глядя задумчиво в небо широкое.
1843 г.
-----
ПЯСЪЧЕН ЧАСОВНИК
Ден след ден минават без следа, еднообразно и припряно.
Страшно бързо полетя животът, бързо и без шум, бе като речен бързей, лят пред водопад.
Той се сипе равномерно, гладко, като пясъка в часовниците, що държи в ръката костелива фигурата на Смъртта.
Аз, когато си лежа в леглото и ме мрак от вси страни заобикаля, непрекъснато дочувам слабото и непрестанно шумолене на изтичащия ни живот.
Не, не ми е жал за него и не ми е жал за туй, което можех още да направя... Страшно ми е.
Струва ми се: край кревата ми стои онази неподвижна фигура... В едната й ръка е пясъчен часовник, другата е вдигнала над моето сърце...
И потръпва, блъска моето сърце в гърдите, сякаш бързо да изчука своите последни удари.
ПЕСОЧНЫЕ ЧАСЫ
День за днем уходит без следа, однообразно и быстро.
Страшно скоро помчалась жизнь, скоро и без шума, как речное стремя перед водопадом.
Сыплется она ровно и гладко, как песок в тех часах, которые держит в костлявой руке фигура Смерти.
Когда я лежу в постели и мрак облегает меня со всех сторон, мне постоянно чудится этот слабый и непрерывный шелест утекающей жизни.
Мне не жаль ее, не жаль того, что я мог бы еще сделать... Мне жутко.
Мне сдается: стоит возле моей кровати та неподвижная фигура... В одной руке песочные часы, другую она занесла над моим сердцем...
И вздрагивает и толкает в грудь мое сердце, как бы спеша достучать свои последние удары.
1876 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Умей да искаш и ще бъдеш свободен.
* * *
Аз мога да се справя с всичко, освен с изкушението.
* * *
Изкуството е безкрайно разнообразно.
* * *
Скептицизмът винаги се е отличавал с безплодие и безсилие.
* * *
Истината е въздух, без който не може да се диша.
* * *
Ден, когато не ми светят твоите очи, е загубен.
* * *
Музиката – това е разум, въплътен в прекрасни звуци.
* * *
Знаеш ли какво може да даде свобода на човека? Волята, собствената желязна воля.
* * *
Тайните на човешкия живот са велики, а любовта е най-недостъпната от тези тайни.
* * *
Когато се разочароваш от човек, разбираш: той не е толкова лош! Ти си се отнасяла към него по-добре, отколкото е заслужавал, и си очквала от него нещо, на което той изобщо не е способен.
* * *
Любовта дори не е чувство; тя е болест, известно състояние на душата и тялото; тя не се развива постепенно, в нея не може да се съмнявате, с нея не може да се хитрува; обикновено тя завладява човек, без да пита, против волята му – също като холера или треска. В любовта едното лице е роб, а другото – господар.
* * *
Аз не споделям ничии мнения, имам свои.
* * *
У нас всичко е до време.
* * *
Удивителна работа е как човек още вярва на думите.
* * *
Отвратителни са паричните дела.
* * *
Старите листа на дъба падат само тогава, когато младите започнат да прокарват. Точно така става със старата любов в силното сърце: тя вече е умряла, но все още се държи, само друга нова любов може да я изгони.
* * *
Русия може да мине без всеки от нас, но никой от нас не може да мине без нея. Нещастие е за този, който мисли така, двойно нещастие е за този, който действително може без нея.
* * *
– А жените имат цели три коня, от които никога не слизат, може би само когато спят.
– Какви са тези три коня?
– Натякване, намек и упрек.
* * *
– Жалко, че ние, хората, нямаме крила.
– Да, жалко. Но затова пък имаме чувства, които ни издигат над земята.
* * *
Спори с човек с по-слаб ум: спори не от желание за победа, а защото можеш да му бъдеш полезен. Спори дори с глупак! Нито слава, нито изгода ще имаш. Но защо понякога да не се позабаляваш!
* * *
Времето понякога лети като птица, понякога пълзи като червей, но на човек му е особено добре тогава, когато даже не забелязва бързо ли, тихо ли то минава.
* * *
Слабите хора никога сами не свършват – все чакат края.
* * *
Прекомерната гордост – завеса на незначителна душа.
* * *
Щастието е като здравето, когато не го забелязваш – тогава го има.
* * *
Думата „утре” е измислена за нерешителните хора и за децата.
* * *
Само на нея, само на любовта се крепи и движи животът.
* * *
Честността беше неговият капитал и той вземаше от него лихварски проценти.
* * *
Свободен човек или скучае, или лудува.
* * *
Има само две рамена, на които твърдо можеш да се опреш. Но всеки път се убеждаваш, че тези рамена са твоите собствени.
* * *
Нищо не може да бъде по-лошо и по-обидно от твърде закъснялото щастие. Удоволствие то няма да ви достави, но затова пък ще ви лиши от правото да ругаете и да проклинате съдбата.
* * *
Има три вида егоисти: егоисти, които си живеят и дават на другите да живеят; егоисти, които си живеят и не дават на другите да живеят; и накрая егоисти, които сами не живеят и не дават на другите да живеят.
* * *
Аз бих дал целия си гений и всички свои книги за това някъде да има жена, която се тревожи от мисълта дали ще закъснея, или не за обяд.
* * *
Искаш да бъдеш спокоен? Познавай се с хора, но живей сам, не предприемай нищо и не съжалявай за нищо. Искаш да бъде щастлив? Първо се научи да страдаш.
* * *
Спори с човек, по-умен от теб: той ще те победи, но от самото си поражение ти можеш да извлечеш полза за себе си.
* * *
Спори с човек, равен по ум с теб: който и да победи, в крайна сметка ще изпиташ удоволствие от борбата.
* * *
Безпричинният смях е най-добрият смях на света – цялото това радостно кипене на младия, свеж живот, този порив напред – където и да е, само да бъде напред.
* * *
Древните гърци ненапразно са казвали, че последният и най-висш дар на боговете за човека е чувството за мярка.
* * *
В дни на съмнения, в дни на тягостни размисли за съдбата на моята родина ти един си ми поддръжка и опора, о, велик, могъщ, правдив и свободен руски език! Ако те нямаше теб, как да не изпадна в отчаяние пред това, което става у дома? Но не може да не се вярва, че такъв език не е бил даден на велик народ.
* * *
Пазете нашия език, нашия прекрасен руски език, това съкровище, това достояние, предадено ни от предшествениците ни, начело на които блести все пак Пушкин!
* * *
Пазете чистотата на езика като светиня! Никога не използвайте чужди думи. Руският език е толкова богат и гъвкав, че няма какво да вземаме от тези, които са по-бедни от нас.
* * *
Жената не само е способна да разбере саможертвата: тя самата умее да се жертва.
* * *
Помните ли, вие вчера говорихте за крила? Израснаха ми крила – но няма накъде да летя.
* * *
Руските хора са най-свикналите да лъжат хора в цял свят, но нищо не уважават така, както истината, на нищо не съчувстват така, както на нея.
* * *
Себелюбието е самоубийство. Себелюбивият човек изсъхва като самотно, безплодно дърво; но себелюбието като действащ стремеж към съвършенство е изворът на всичко велико.
* * *
В живота на мъжа настъпва – както и в живота на жената – време, когато най-много от всичко държиш на тихи и здрави отношения.
* * *
В еднообразното тихо и плавно течение на живота се крият големи прелести.
* * *
Всяка любов, щастливата, както и нещастната, е истинско бедствие, когато й се отдадеш изцяло.
* * *
Ако се чака минутата, когато всичко, абсолютно всичко бъде готово – никога няма да се наложи да се започне.
* * *
Вървете напред, докато можете, а като се подкосят краката ви, седнете близо до пътя и гледайте минаващите без досада и завист: нали и те няма да стигнат далеч.
* * *
Поглед на жена, която се е влюбила – кой ще ти го опише? Те молят, тези очи, те се доверяват, питат, отдават се...
* * *
Всяка молитва се свежда до следното: „Велики Боже, направи така, че две по две да не бъде четири!”
* * *
Животът – това е червеникава искрица в мрачния и ням океан на вечността, това е единственият миг, който ни принадлежи.
* * *
Сърцето й беше много обичащо и меко: животът бързо я смля.
* * *
Казах, че от този ден започна моята страст; бих могъл да добавя, че и страданията ми започнаха от този същия ден.
* * *
Всеки човек виси на клонче, пропастта под него може всяка минута да се отвори, а той сам още си измисля всякакви неприятности, съсипва си живота.
* * *
Бракът, основан на взаимно влечение и на разум, е едно от най-големите блага на човешкия живот.
* * *
О, младост! Може би цялата тайна на твоята прелест се състои не във възможността да направиш всичко, а във възможността да мислиш, че ще направиш всичко.
* * *
Щастието няма утрешен ден, няма и вчерашен, то не помни миналото, не мисли за бъдещето, то има настояще – и то не ден, а миг.
* * *
Ако ми бяхте казали една дума, само една дума – аз бих останала. Вие не я казахте.
* * *
Когато изчезнат донкихотовците, нека се затвори книгата на историята. В нея няма да има какво да се чете.
* * *
Ние всички имаме една котва, от която, ако сам не пожелаеш, никога не ще се откъснеш: чувството за дълг.
* * *
Всяка мисъл е като тесто, струва си да се поомачка добре – всичко ще
направиш от нея.
* * *
Ако стремежът произтича от чист източник, той все пак, дори и да не се удаде напълно, дори да не достигне целта, може да допринесе голяма полза.
* * *
Любовта е по-силна от смъртта и от страха от смъртта. Само на нея, само на любовта се крепи и движи животът.
* * *
Когато жена може да поддържа половинчасов разговор, това вече е добър знак.
* * *
На света няма нищо по-силно... и по-безсилно от думите.
* * *
Да порицава и да хока има право само този, който обича.
* * *
Няма щастие извън семейството и извън родината: всеки да стои в своето гнездо и да пуска корени в родната земя!
* * *
Трябва да умееш да принадлежиш на самия себе си – в това е целият майсторлък на живота.
* * *
Ум, насочен към едното отрицание, обеднява и изсъхва.
* * *
Всеки човек остава такъв, какъвто го е създала природата. И повече не бива да се изисква от него.
* * *
Сълзите са като буря, след тях човек става по-тих.
* * *
Не ревнува този, който няма дори капка надежда.
* * *
Предалият един път ще предаде и втори.
* * *
Няма нищо по-тягостно от съзнаването на току-що сторената глупост.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Умей хотеть и будешь свободным.
* * *
Я могу справиться со всем, кроме искушения.
* * *
Искусство бесконечно разнообразно.
* * *
Скептицизм всегда отличался бесплодностью и бессилием.
* * *
Правда – воздух, без которого дышать нельзя.
* * *
День, когда мне не светили твои глаза, потерянный.
* * *
Музыка – это разум, воплощённый в прекрасных звуках.
* * *
Знаешь, что человеку может дать свободу? Воля, собственная железная воля.
* * *
Тайны человеческой жизни велики, а любовь – самая недоступная из этих тайн.
* * *
Когда разочаровываешься в человеке, понимаешь: это не он такой плохой! Это ты относилась к нему лучше, чем он этого заслуживал, и ждала от него того, на что он вообще не способен.
* * *
Любовь – вовсе даже не чувство; она – болезнь, известное состояние души и тела; она не развивается постепенно, в ней нельзя сомневаться, с ней нельзя хитрить; обыкновенно она овладевает человеком без спроса, против его воли — ни дать ни взять холера или лихорадка. В любви одно лицо – раб, а другое – властелин.
* * *
Я ничьих мнений не разделяю; я имею свои.
* * *
У нас всё до поры.
* * *
Удивительное дело, как человек еще верит в слова.
* * *
Противные денежные дела.
* * *
На дубе старые листья только тогда опадают, когда молодые начнут пробиваться. Точно так же случается со старой любовью в сильном сердце: она уже вымерла, но все еще держится; только другая новая любовь может ее выжить.
* * *
Россия без каждого из нас обойтись может, но никто из нас без нее не может обойтись. Горе тому, кто это думает, вдвойне горе тому, кто действительно без нее обходится.
* * *
– А у женщин целых три конька, с которых они никогда не слезают — разве когда спят.
– Какие же это коньки?
– Попрёк, намёк и упрёк.
* * *
– Жаль, что у нас, людей, нет крыльев.
– Да, жаль. Но зато есть чувства, которые поднимают нас от земли.
* * *
Спорь с человеком ума слабейшего: спорь не из желания победы, но ты можешь быть ему полезным. Спорь даже с глупцом! Ни славы ни выгоды ты не добудешь. Но отчего иногда не позабавиться!
* * *
Время летит иногда птицей, иногда ползет червяком; но человеку бывает особенно хорошо тогда, когда он даже не замечает – скоро ли, тихо ли оно проходит.
* * *
Слабые люди никогда сами не кончают – всё ждут конца.
* * *
Чрезмерная гордость – вывеска ничтожной души.
* * *
Счастье – как здоровье, когда его не замечаешь – тогда оно и есть.
* * *
Слово „завтра” придумано для людей нерешительных и для детей.
* * *
Только ею, только любовью держится и движется жизнь.
* * *
Честность была его капиталом, и он брал с него ростовщичьи проценты.
* * *
Человек свободный либо скучает, либо дурачится.
* * *
Есть только два плеча на которые то можешь твердо положиться. Но каждый раз ты убеждаешься, что эти плечи твои собственные.
* * *
Ничего не может быть хуже и обиднее, чем слишком поздно пришедшее счастье. Удовольствия оно вам все-таки не доставит, но зато лишит вас права браниться и проклинать судьбу.
* * *
Есть три разряда эгоистов: эгоисты, которые сами живут и жить дают другим; эгоисты, которые сами живут и не дают жить другим; наконец, эгоисты, которые сами не живут и другим жить не дают.
* * *
Я бы отдал весь свой гений и все свои книги за то, чтобы где-нибудь была женщина, которую беспокоила мысль, опоздаю или нет я к обеду.
* * *
Хочешь быть спокойным? Знайся с людьми, но живи один, не предпринимай ничего и не жалей ни о чем. Хочешь быть счастливым? Выучись сперва страдать.
* * *
Cпорь с человеком умнее тебя: он тебя победит, но из самого твоего поражения ты можешь извлечь пользу для себя.
* * *
Спорь с человеком ума равного: за кем бы ни оставалась победа, ты по крайней мере испытаешь удовольствие от борьбы.
* * *
Смех без причины – лучший смех на свете – все это радостное кипение жизни юной, свежей, этот порыв вперед – куда бы то ни было, лишь бы вперед.
* * *
Древние греки недаром говорили, что последний и высший дар богов человеку – чувство меры.
* * *
Во дни сомнений, во дни тягостных раздумий о судьбах моей родины, – ты один мне поддержка и опора, о великий, могучий, правдивый и свободный русский язык! Не будь тебя – как не впасть в отчаяние при виде всего, что совершается дома? Но нельзя верить, чтобы такой язык не был дан великому народу.
* * *
Берегите наш язык, наш прекрасный русский язык, этот клад, это достояние, переданное нам нашими предшественниками, в челе которых блистает опять-таки Пушкин!
* * *
Берегите чистоту языка, как святыню! Никогда не употребляйте иностранных слов. Русский язык так богат и гибок, что нам нечего брать у тех, кто беднее нас.
* * *
Женщина не только способна понять самопожертвование: она сама умеет пожертвовать собой.
* * *
Помните, вы вчера говорили о крыльях? Крылья у меня выросли – да лететь некуда.
* * *
Русские люди – самые изолгавшиеся люди в целом свете; а ничего так не уважают, как правду, ничему так не сочувствуют, как именно ей.
* * *
Себялюбие – самоубийство. Себялюбивый человек засыхает, словно одинокое, бесплодное дерево; но самолюбие, как деятельное стремление к совершенству, есть источник всего великого.
* * *
В жизни мужчины наступает – как и в жизни женщины – пора, когда более всего дорожишь отношениями тихими и прочными.
* * *
В однообразно тихом и плавном течении жизни таятся великие прелести.
* * *
Всякая любовь, счастливая, равно как и несчастная, настоящее бедствие, когда ей отдаешься весь.
* * *
Если ждать минуты, когда все, решительно все будет готово, – никогда не придется начинать.
* * *
Идите вперёд, пока можете, а подкосятся ноги, сядьте близ дороги и глядите на проходящих без досады и зависти: ведь и они недалеко уйдут.
* * *
Взгляд женщины, которая полюбила, – кто тебя опишет? Они молили, эти глаза, они доверялись, вопрошали, отдавались…
* * *
Всякая молитва сводится на следующее: „Великий Боже, сделай, чтобы дважды два – не было четыре”
* * *
Жизнь – это красноватая искорка в мрачном и немом океане Вечности, это единственное мгновение, которое нам принадлежит.
* * *
Сердце у нее было очень любящее и мягкое: жизнь её скоро перемолола.
* * *
Я сказал, что с того дня началась моя страсть; я бы мог прибавить, что и страдания мои начались с того же самого дня.
* * *
Каждый человек на ниточке висит, бездна ежеминутно под ним развернуться может, а он еще сам придумывает себе всякие неприятности, портит свою жизнь.
* * *
Брак, основанный на взаимной склонности и на рассудке, есть одно из величайших благ человеческой жизни.
* * *
О молодость! Может быть, вся тайна твоей прелести состоит не в возможности все сделать, а в возможности думать, что все сделаешь.
* * *
У счастья нет завтрашнего дня, у него нет и вчерашнего, оно не помнит прошедшего, не думает о будущем, у него есть настоящее – и то не день, а мгновение.
* * *
Если б вы мне сказали одно слово, одно только слово – я бы осталась. Вы его не сказали.
* * *
Когда переведутся донкихоты, пускай закроется книга Истории. В ней нечего будет читать.
* * *
У нас всех есть один якорь, с которого, если сам не захочешь, никогда не сорвешься: чувство долга.
* * *
Всякая мысль подобна тесту, стоит помять ее хорошенько – все из нее сделаешь.
* * *
Если стремление происходит из источника чистого, оно все-таки, и не удавшись вполне, не достигнув цели, может принести пользу великую.
* * *
Любовь сильнее смерти и страха смерти. Только ею, только любовью держится и движется жизнь.
* * *
Коли может женщина получасовую беседу поддержать, это уж знак хороший.
* * *
Нет ничего на свете сильнее… и бессильнее слова.
* * *
Порицать, бранить имеет право только тот, кто любит.
* * *
Нет счастья вне семьи и вне родины: каждый сиди на своём гнезде и пускай корни в родную землю!
* * *
Надо уметь принадлежать самому себе – в этом вся штука жизни.
* * *
Ум, направленный на одно отрицание, беднеет, сохнет.
* * *
Каждый остается тем, чем сделала его природа. И больше требовать от него нельзя.
* * *
Слезы – это как гроза, после них человек становится тише.
* * *
Не ревнует тот, у кого нет хотя бы капли надежды.
* * *
Предавши один раз, предаст и второй.
* * *
Нет ничего тягостнее сознания только что сделанной глупости.
---------------------------------------------
Инокентий Омулевский
Руският поет, писател и преводач Инокенти Омулевски (Иннокентий Васильевич Фёдоров/ Омулевский) е роден на 26 октомври 1836 г. в гр. Петропавловск Камчатски, Камчатския полуостров. Завършва гимназия в Иркутск. През 1857-1858 г. посещава занятия в юридическия факултет на Петербургския университет. Като студент издава книга с преводи на Адам Мицкевич. Публикува поезия и проза в издания като „Современник”, „Русское слово”, „Вестник”, „Амур” и др. Автор е на книги с поезия и проза, сред които „Шаг за шагом” (1871 г.), „Попытка – не шутка” (~1873 г., забранена от цензурата) и „Песни жизни” (1883 г.). Умира на 26 декември 1883 г. в Санкт Петербург. Двутомник с негови творби излиза през 1906 г.
БЕЗРЕДИЕ
Тъма в душата, сякаш в морска буря
талази след талази се тълпят
и неуморно скръб след скръб притуря
надигащ се от дъното бивш свят.
Край мен сияещи лица надничат,
аз чувам людския ликуващ смях;
а нейде в стичаща се върволица
от сенки мрачни образи видях...
Отдавна да сплете ума ми с мрежи
край мен чудовищен раздор кръжи,
могъщ е той над умове невежи –
кой прав е, кой виновен е, кажи!
Не ми е до ликувания топли,
тържествено достигащи до мен,
съпътствани от стонове и вопли;
аз чакам лъч – не призрачния ден!
Блещукащата мълния безлица
не озарява ширното шосе,
а слънчев лъч в дълбоката тъмница
отрада на затворника ще донесе.
Тъма в душата, сякаш в бурен пъкъл
вълни натрупват скръб и тъмнина...
Но може да изчисти тази мъка
със себе си деветата вълна!
РАЗЛАД
В душе темно, как ночью в бурном море,
И там, во тьме, как за волной волна,
Без устали идет за горем горе,
Вновь поднимая прошлое со дна.
Вокруг меня сияющие лица,
Я слышу смех ликующих людей;
А издали проходит вереница
Угрюмых лиц, страдальческих теней...
Давно мой ум опутать, как сетями,
Стремится тот чудовищный разлад;
Но он могуч над слабыми умами, –
Я знать хочу: кто прав, кто виноват?
Мне дела нет до этих ликований,
Пока они доходят до меня
В сопутствии подавленных рыданий:
Я света жду – не призрачного дня!
Ведь слабый блеск мерцающей зарницы
Не озарит широкого пути,
А солнца луч и в глубину темницы
Способен узнику отраду занести.
В душе темно, как ночью в бурном море,
Находит скорбь волною за волной...
Но, может быть, ты смоешь это горе,
Девятый вал, когда-нибудь собой!
1881 г.
---------------------------------------------
Каролина Павлова
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – ПОДГОТВЯТ СЕ
КОГАТО СКЪПО В ТЕЖЪК ЧАС
Когато скъпо в тежък час цената
заплащам аз,
а ти разплиташ времето с вината
и съдник строг пред мен си – съдията
без капка страст,
ти нашта близост си спомни отново,
обет свещен;
не се забравя нежното ни слово,
но думите ти днес звучат сурово
от теб към мен.
Дори и да си прав, а аз предател,
но ти кажи,
че всичко в нас – и истинско, и свято,
не може да изчезне безвьзвратно
дори в лъжи.
Да чакам имам още сили много
и дълго тлях,
макар че бях наказана тъй строго
с неволната, безумната тревога –
в сърцето страх.
С немощ в гърдите си да чакам мога
сред зли мечти,
в душата има болка, не тревога:
нали до мен ръката си ще сложиш
другарски ти!
ЗА ТЯЖКИЙ ЧАС, КОГДА Я ДОРОГОЮ
За тяжкий час, когда я дорогою
Плачусь ценой,
И, пользуясь минутною виною,
Когда стоишь холодным судиею
Ты предо мной, –
Нельзя забыть, как много в нас родного
Сошлось сперва;
Радушного нельзя не помнить слова
Мне твоего, когда звучат сурово
Твои слова.
Пускай ты прав, пускай я виновата,
Но ты поймешь,
Что в нас все то, что истинно и свято,
Не может вдруг исчезнуть без возврата,
Как бред и ложь.
Я в силах ждать, хотя бы дней и много
Мне ждать пришлось,
Хотя б была наказана и строго
Невольная, безумная тревога
Сердечных гроз.
Я в силах ждать, хоть грудь полна недуга
И злой мечты;
В душе моей есть боль, но нет испуга:
Когда-нибудь мне снова руку друга
Протянешь ты!
---------------------------------------------
Козма Прутков
Козма Прутков (Козьма Петрович Прутков) е колективен псевдоним на Алексей К. Толстой и братята Алексей, Владимир и Александр М. Жемчужникови. През 50-те и 60-те години на ХІХ в. „опекуните” на Козма Прутков му измислят биография и външен вид и публикуват „негови” творби в списания като „Современник”, „Искра”, „Развлечение” и др. Сатиричните абсурдни стихове, басни, пиеси, епиграми и афоризми на Козма Прутков пародират литературното епигонство. Творчеството на Козма Прутков е събрано в десетки книги, сред които „Полное собрание сочинений” (1884 г.), „Не всегда с точностью понимать должно” (1926 г.), „Избранный Прутков” (1927 г.) и мн. др.
ЕСЕН
Есен. Скучно. Вие вятър.
Ситен дъжд в стъкла ръми.
Ум тъгува, жал в сърцата,
а душата се стреми...
Как покоя да преборя,
как таз скука да смота...
Аз не зная: що да сторя?
Книжка май да прочета?
ОСЕНЬ
С персидского, из ибн-Фета
Осень. Скучно. Ветер воет.
Мелкий дождь по окнам льет.
Ум тоскует; сердце ноет;
И душа чего-то ждет.
И в бездейственном покое
Нечем скуку мне отвесть...
Я не знаю: что такое?
Хоть бы книжку мне прочесть!
* Замечание: Козма Прутков – коллективный псевдоним, под которым в журналах „Современник”, „Искра” и др. выступали в 50-60-е гг. ХІХ в. поэты Алексей К. Толстой и братья Алексей, Владимир и Александр М. Жемчужниковы. Сатирические стихи Козьмы Пруткова пародировали литературное эпигонство.
-----
ЕПИГРАМА III
От всеки цвят пчелата смуче
нектар и ние мед ядем.
Под челото ти – празна бъчва,
но в теб не виждам Диоген.
ЭПИГРАММА III
Пия душистый сок цветочка,
Пчела дает нам мед взамен;
Хотя твой лоб – пустая бочка,
Но все же ты не Диоген.
-----
ЮНКЕР ШМИДТ
Вехне лист. Изчезва лято.
Скреж сребрист се стеле...
Юнкер Шмидт пищов замята –
иска да се стреля.
Спри, глупако, пак ще блесне,
ще цъфти земята!
Юнкер Шмидт, Вам дума честна,
пак ще има лято!
ЮНКЕР ШМИДТ
Вянет лист. Проходит лето.
Иней серебрится...
Юнкер Шмидт из пистолета
Хочет застрелиться.
Погоди, безумный, снова
Зелень оживится!
Юнкер Шмидт, честное слово,
Лето возвратится!
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Кой ти пречи да измислиш непромокаем барут?
* * *
Никой не ще обгърне необятното.
* * *
По-добре говори малко, но добре.
* * *
В търговията няма приятелство.
* * *
Първо купи картината, а после рамката!
* * *
Сънят е най-добрият начин за борба със сънливостта.
* * *
Отслабващата памет прилича на загасващ светилник.
* * *
Къде е началото на онзи край, с който свършва началото?
* * *
На дъното на всяко сърце има утайка.
* * *
Говорейки с хитрец, претегляй своя отговор.
* * *
Усърдието преодолява всичко!
* * *
Не всяко гъделичкане доставя удоволствие.
* * *
Случва се, че усърдието превъзмогва и разсъдъка.
* * *
И в най-празните глави любовта често ражда твърде пикантни измислици.
* * *
Погъделичкай кобилата по носа – тя ще размаха опашка.
* * *
Няма толкова голям предмет, който да не бъде надминат по големина от още по-голям. Няма толкова малък предмет, в който да не се вмести още по-малък.
* * *
Извънредно богатият, който не помага на бедните, прилича на яка кърмачка, сучеща с апетит собствената си гръд край люлката на гладуващото дете.
* * *
– Защо – казва егоистът, – защо ще започна да работя за потомството, като то нищо не е направило за мен?
– Несправедлив си, безумецо! Потомството вече направи за теб това, че ти, сближавайки миналото с настоящето и бъдещето, можеш произволно да се смяташ за младенец или юноша до старец.
* * *
Философът лесно тържествува над бъдещето и миналото с тъги, но той лесно се побеждава от настоящето.
* * *
Бди!
* * *
Ревнивият мъж прилича на турчин.
* * *
Мъдростта, подобно на супата от костенурки, не е достъпна за всеки.
* * *
Не във всяка игра печелят асата.
* * *
Идеалист – човек, който вярва не само в идеали, а и в това, че другите също вярват в тях.
* * *
Няма на света по-свободна държава от нашата, която, наслаждавайки се на либерални политически учреждения, заедно с това се подчинява и на най-малките указания на властта.
* * *
Приятелството топли душата, дрехите – тялото, а слънцето и печката – въздуха.
* * *
Всяка човешка глава прилича на стомах: една преработва влизащата в нея храна, а друга се задръства от нея.
* * *
Само природата е неизменна, но и тя има своите пролет, лято, зима и есен; как искаш да придадеш неизменност на формите на човешкото тяло?
* * *
Труди се като мравка, ако искаш да бъдеш оприличен на пчела.
* * *
Пороците влизат в състава на добродетелта както отровните билки в състава на лечебните средства.
* * *
Ако на клетката на слона прочетеш надпис „бивол”, не вярвай на очите си.
* * *
Обичай ближния, но не позволявай да те мами!
* * *
Много хора приличат на колбаси: с каквото ги натъпчат, това носят в себе си.
* * *
Не подлютявай раните на ближния, на страдащия предлагай балсам. Копаейки гроб другиму, сам в него ще паднеш.
* * *
Необходимо е всеки да носи полза, прилагана на своето място. Обратното: упражненията по химия на най-добрия танцьор са неуместни; съветите на опитния астроном в танците са глупави.
* * *
Земното кълбо, въртящо се в безкрайното пространство, служи за пиедестал на всичко, намиращо се на него.
* * *
От дребни причини биват твърде сериозни последствия, така отгризването на забелена кожица от нокътя причини рак на мой познат.
* * *
Бърборкото е подобен на махалото – и единият, и другото трябва да бъдат спрени.
* * *
Ако те попитат: кое е по-полезно, слънцето или луната – отговаряй: луната. Защото слънцето свети денем, когато и без това е светло, а луната – през нощта. Но, от друга страна, слънцето е по-добро, защото свети и топли, а месецът само свети, и то само в лунна нощ.
* * *
Намери началото на всичко и много неща ще разбереш.
* * *
Знай, че мъдростта намалява оплакванията, а не страданията!
* * *
Веднъж излъгал, кой ще ти повярва?
* * *
Не нахлузвай панталони на чужди крака.
* * *
Гледай в корена на нещата!
* * *
Понякога е достатъчно да наругаеш човек, за да не бъдеш измамен от него.
* * *
Век живей – век се учи! И накрая ще стигнеш, подобно на мъдрец, до това да имаш право да кажеш, че нищо не знаеш.
* * *
Нещата биват големи и малки не само по волята на съдбата и обстоятелствата, а също и според разбиранията на всеки.
* * *
Здраве без сила е същото като твърдост без еластичност.
* * *
Вредата и ползата от действието се обуславят от съвкупността от обстоятелства.
* * *
Преди да се запознаеш с човек, разбери: приятно ли е на другите познанството им с него.
* * *
Много неща са неразбираеми за нас не защото нашите понятия са слаби, а защото тези неща не влизат в кръга на нашите понятия.
* * *
Поощрението е толкова необходимо на гениалния писател, колкото е необходим колофонът за лъка на виртуоза.
* * *
Животът е албум. Човекът – молив. Делата – ландшафт. Времето – еластична гума: и отскача, и трие.
* * *
Каквото имаме – не пазим, губейки – плачем.
* * *
Геният мисли и създава. Обикновеният човек привежда в изпълнение. Глупакът се възползва и не благодари.
* * *
Добродетелта служи сама на себе си като награда, човек превъзхожда добродетелта, когато служи и не получава награди.
* * *
Не на всеки човек му отива дори хусарският мундир.
* * *
Хвърляйки камъчета във водата, гледай кръговете, образувани от тях; иначе такова хвърляне ще бъде празно забавление.
* * *
Ако искаш да си щастлив, бъди такъв.
* * *
Стопявай восъка, но запазвай меда.
* * *
Влюбен страстно в една особа – търпи друга само по сметка.
* * *
На безпристрастния кантар на историята четката на Рафаел има еднакво тегло с меча на Александър Македонски.
* * *
По-лесно е да се държат юздите, отколкото управлението.
* * *
Не всеки генерал е пълен по природа.
* * *
По-полезно е да се премине пътят на живота, отколкото цялата вселена.
* * *
Под сладките изрази се крият мисли коварни: както от пушещия тютюн понякога мирише на парфюм.
* * *
Вярващият не се страхува от бедите, но и не се отчайва при несполуките на съдбата.
* * *
Паметта на човека е лист бяла хартия: понякога се пише добре, а понякога лошо.
* * *
Магнитът сочи на север и на юг, от човека зависи да избере добър или лош път в живота.
* * *
Чувствителният човек прилича на ледена висулка: сгрей го и той се стопява.
* * *
Най-отдалечената точка на земното кълбо е близка към нещо, а най-близката е отдалечена от нещо.
* * *
При вида на изправна амуниция колко презрени са всички конституции!
* * *
Спокойствието на мнозина би било по-сигурно, ако е позволено всички неприятности да са за сметка на държавата.
* * *
Какво за теб ще кажат другите, което ти сам за себе си не можеш да кажеш?
* * *
Взирайки се в слънцето, примижи с очите си и смело ще откриеш петна на него.
* * *
Геният прилича на хълм, който се извисява в равнината.
* * *
Всички казват, че здравето е по-скъпо от всичко, но никой не го спазва.
* * *
Не търси единство в съвкупността, а повече в еднообразието на разделението.
* * *
Покорността охлажда гнева и оразмерява взаимните чувства.
* * *
Времето прилича на изкусен управленец, който непрекъснато произвежда нови таланти в замяна на изчезващите.
* * *
Добрия управник справедливо го оприличават на кочияш.
* * *
Смъртта затова е сложена в края на живота, за да се подготвим по-удобно за нея.
* * *
Ноктите и косите са дадени на човека, за да му доставят постоянно, но лесно занимание.
* * *
Перото, което пише за пари, смело ще оприлича на латерна в ръцете на скитащ се чужденец.
* * *
Не се плаши от врага: най-свирепият враг на човека е той самият.
* * *
Започвай от по-ниската степен, за да стигнеш до по-високата; с други думи: не чеши тила, а чеши петите.
* * *
Бойната брадва в ръцете на воин е като точната дума в ръцете на писател.
* * *
В сградата на човешкото щастие приятелството издига стените, а любовта образува купола.
* * *
Науката изостря ума, ученето изостря паметта.
* * *
Първата крачка на младенеца е първата крачка към неговата смърт.
* * *
Какво е хитростта? Хитростта е оръжието на слабия и умът на слепия.
* * *
Венчалният пръстен е първото звено във веригата на съпружеския живот.
* * *
Дълбоко в себе си всяка гръд има своя змия.
* * *
Едно яйце не можеш да излюпиш два пъти.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Кто мешает тебе выдумать порох непромокаемый?
* * *
Никто не обнимет необъятного.
* * *
Лучше скажи мало, но хорошо.
* * *
В коммерции нет дружбы.
* * *
Купи прежде картину, а после рамку!
* * *
Сон – лучший способ борьбы с сонливостью.
* * *
Слабеющая память подобна потухающему светильнику.
* * *
Где начало того конца, которым оканчивается начало?
* * *
На дне каждого сердца есть осадок.
* * *
Говоря с хитрецом, взвешивай ответ свой.
* * *
Усердие все превозмогает!
* * *
Не всякая щекотка доставляет удовольствие.
* * *
Бывает, что усердие превозмогает и рассудок.
* * *
И в самых пустых головах любовь нередко преострые выдумки рождает.
* * *
Щелкни кобылу в нос – она махнет хвостом.
* * *
Нет столь великой вещи, которую не превзошла бы величиною еще большая. Нет вещи столь малой, в которую не вместилась бы еще меньшая.
* * *
Чрезмерный богач, не помогающий бедным, подобен здоровенной кормилице, сосущей с аппетитом собственную грудь у колыбели голодающего дитяти.
* * *
– Зачем, – говорит эгоист, – стану я работать для потомства, когда оно ровно ничего для меня не сделало?
– Несправедлив ты, безумец! Потомство сделало для тебя уже то, что ты, сближая прошедшее с настоящим и будущим, можешь по произволу считать себя: младенцем, юношей к старцем.
* * *
Философ легко торжествует над будущею и минувшею скорбями, но он же легко побеждается настоящею.
* * *
Бди!
* * *
Ревнивый муж подобен турку.
* * *
Мудрость, подобно черепаховому супу, не всякому доступна.
* * *
Не во всякой игре тузы выигрывают.
* * *
Идеалист – человек, верующий не только в идеалы, но и в то, что другие тоже в них верят.
* * *
Нет на свете государства свободнее нашего, которое, наслаждаясь либеральными политическими учреждениями, повинуется вместе с тем малейшему указанию власти.
* * *
Дружба согреет душу, платье – тело, а солнце и печка – воздух.
* * *
Всякая человеческая голова подобна желудку: одна переваривает входящую в оную пищу, а другая от нее засоряется.
* * *
Одна природа неизменна, но и та имеет свои: весну, лето, зиму и осень; как же хочешь ты придать неизменность формам тела человеческого?
* * *
Трудись, как муравей, если хочешь быть уподоблен пчеле.
* * *
Пороки входят в состав добродетели, как ядовитые снадобья в состав целебных средств.
* * *
Если на клетке слона прочтешь надпись „буйвол”, не верь глазам своим.
* * *
Люби ближнего, но не давайся ему в обман!
* * *
Многие люди подобны колбасам: чем их начинят, то и носят в себе.
* * *
Не растравляй раны ближнего, страждущему предлагай бальзам. Копая другому яму, сам в нее попадешь.
* * *
Всякий необходимо причиняет пользу, употребленный на своем месте. Напротив того: упражнения лучшего танцмейстера в химии неуместны; советы опытного астронома в танцах глупы.
* * *
Земной шар, обращающийся в беспредельном пространстве, служит пьедесталом для всего, на нем обретающегося.
* * *
От малых причин бывают весьма важные последствия; так, отгрызение заусенца причинило моему знакомому рак.
* * *
Болтун подобен маятнику: того и другой надо остановить.
* * *
Если у тебя спрошено будет: что полезнее, солнце или месяц? – отвечай месяц. Ибо солнце светит днем, когда и без того светло, а месяц – ночью. Но, с другой стороны: солнце лучше тем, что светит и греет, а месяц только светит, и то лишь в лунную ночь!
* * *
Отыщи всему начало, и ты многое поймешь.
* * *
Знай, что мудрость уменьшает жалобы, а не страдания!
* * *
Единожды солгавши, кто тебе поверит?
* * *
На чужие ноги лосины не натягивай.
* * *
Зри в корень!
* * *
Иногда достаточно обругать человека, чтобы не быть им обманутым.
* * *
Век живи – век учись! И ты наконец достигнешь того, что, подобно мудрецу, будешь иметь право сказать, что ничего не знаешь.
* * *
Вещи бывают великими и малыми не только по воле судьбы и обстоятельства, но также по понятиям каждого.
* * *
Здоровье без силы – то же, что твердость без упругости.
* * *
Вред и польза действия обуславливаются совокупностью обстоятельств.
* * *
Прежде, чем познакомишься с человеком, узнай: приятно ли его знакомство другим.
* * *
Многие вещи нам не понятны не потому, что наши понятия слабы, но потому, что сии вещи не входят в круг наших понятий.
* * *
Поощрение столь же необходимо гениальному писателю, сколь необходима канифоль смычку виртуоза.
* * *
Жизнь – альбом. Человек – карандаш. Дела – ландшафт. Время – гумиэластик: и отскакивает, и стирает.
* * *
Что имеем – не храним; потерявши – плачем.
* * *
Самолюбие и славолюбие суть лучшие удостоверения бессмертия души человеческой.
* * *
Самолюбието и славолюбието всъщност са най-добрите удостоверения за безсмъртието на човешката душа.
* * *
Гений мыслит и создает. Человек обыкновенный приводит в исполнение. Дурак пользуется и не благодарит.
* * *
Добродетель служит сама себе наградой; человек превосходит добродетель, когда служит и не получает награды.
* * *
Не всякому человеку даже гусарский мундир к лицу.
* * *
Бросая в воду камешки, смотри на круги, ими образуемые; иначе такое бросание будет пустою забавою.
* * *
Если хочешь быть счастливым, будь им.
* * *
Вытапливай воск, но сохраняй мед.
* * *
Влюбленный в одну особу страстно – терпит другую только по расчету.
* * *
На беспристрастном безмене истории кисть Рафаэля имеет одинаковый вес с мечом Александра Македонского.
* * *
Легче держать вожжи, чем бразды правления.
* * *
Не всякий генерал от природы полный.
* * *
Полезнее пройти путь жизни, чем всю вселенную.
* * *
Под сладкими выражениями таятся мысли коварные: так, от курящего табак нередко пахнет духами.
* * *
Верующий не боится напастей, но при невзгоде судьбы не отчаивается.
* * *
Память человека есть лист белой бумаги: иногда напишется хорошо, а иногда дурно.
* * *
Магнит показывает на север и на юг; от человека зависит избрать хороший или дурной путь жизни.
* * *
Чувствительный человек подобен сосульке; пригрей его, он растает.
* * *
Самый отдаленный пункт земного шара к чему-нибудь да близок, а самый близкий от чего-нибудь да отдален.
* * *
При виде исправной амуниции как презренны все конституции!
* * *
Спокойствие многих было бы надежнее, если бы дозволено было относить все неприятности на казенный счет.
* * *
Что о тебе скажут другие, коли ты сам о себе сказать не можешь?
* * *
Взирая на солнце, прищурь глаза свои, и ты смело разглядишь в нём пятна.
* * *
Гений подобен холму, возвышающемуся на равнине.
* * *
Все говорят, что здоровье дороже всего; но никто этого не соблюдает.
* * *
Не в совокупности ищи единства, но более – в единообразии разделения.
* * *
Покорность охлаждает гнев и дает размер взаимным чувствам.
* * *
Время подобно искусному управителю, непрестанно производящему новые таланты взамен исчезнувших.
* * *
Хорошего правителя справедливо уподобляют кучеру.
* * *
Смерть для того поставлена в конце жизни, чтобы удобнее к ней приготовиться.
* * *
Ногти и волосы даны человеку для того, чтобы доставить ему постоянное, но легкое занятие.
* * *
Перо, пишущее для денег, смело уподоблю шарманке в руках скитающегося иностранца.
* * *
Не робей перед врагом: лютейший враг человека – он сам.
* * *
Начинай от низшего степени, чтобы дойти до высшего; другими словами: не чеши затылок, а чеши пятки.
* * *
Бердыш в руках воина то же, что меткое слово в руках писателя.
* * *
В здании человеческого счастья дружба возводит стены, а любовь образует купол.
* * *
Наука изощряет ум, ученье вострит память.
* * *
Первый шаг младенца есть первый шаг к его смерти.
* * *
Что есть хитрость? Хитрость есть оружие слабого и ум слепого.
* * *
Обручальное кольцо есть первое звено в цепи супружеской жизни.
* * *
В глубине всякой груди есть своя змея.
* * *
Одного яйца два раза не высидишь.
---------------------------------------------
Кондратий Рилеев
Руският поет-декабрист и преводач Кондратий Рилеев (Кондратий Федорович Рылеев) е роден на 18 септември/1 октомври 1795 г. в селцето Батово, Санктпетербургска губерния. Член е на Северното революционно общество, един от ръководителите е на въстанието на декабристите от 14 декември 1825 г. Автор е на алманаха „Полярная звезда”. В лириката си застъпва исторически и граждански теми – сборникът му „Думы” (1825 г.), поемите „Наливайко” и „Войнаровский” (1825 г.) са наситени с политически асоциации, характерни за руския граждански романтизъм. След декабристкото въстание двете книги на поета са забранени и почти изцяло унищожени, но творбите му се разпространяват нелегално с ръкописни преписи. Осъден на смърт от царското правителство, той е обесен на 13/25 юли 1826 г. в Петропавловската крепост в Санкт Петербург.
ТА АЗ ЛИ В ТУЙ СЪДБОВНО ВРЕМЕ
Та аз ли в туй съдбовно време
ще цапам гражданския сан
да подражавам на изнеженото племе
на изроден славянски хам?
Не, аз не мога тъй в прегръдки сладострастни
с безделни младини позорно да греша,
да влача в мъки буйната душа
под тежко иго самовластно.
Щом младите не следват своята съдба
да бъдат дан в предназначението тежко
и не подготвят се за бъдната борба
за угнетените ни свободи човешки;
щом с хладния си разум хвърлят хладен взор
към родни бедствия преломни
и не усещат бъдещия си позор
и яростния гняв на нашите потомци,
ще се разкайват те – народът, вдигнал бунт,
ще ги завари в плен на празна нега,
ще бъдат в бурния метеж за правда шум,
но няма да са Брут или Риега.
Я ЛЬ БУДУ В РОКОВОЕ ВРЕМЯ
Я ль буду в роковое время
Позорить гражданина сан
И подражать тебе, изнеженное племя
Переродившихся славян?
Нет, неспособен я в объятьях сладострастья,
В постыдной праздности влачить свой век младой
И изнывать кипящею душой
Под тяжким игом самовластья.
Пусть юноши, своей не разгадав судьбы,
Постигнуть не хотят предназначенье века
И не готовятся для будущей борьбы
За угнетенную свободу человека.
Пусть с хладною душой бросают хладный взор
На бедствия своей отчизны,
И не читают в них грядущий свой позор
И справедливые потомков укоризны.
Они раскаются, когда народ, восстав,
Застанет их в объятьях праздной неги
И, в бурном мятеже ища свободных прав,
В них не найдет ни Брута, ни Риеги.
-----
СМЪРТТА НА ЕРМАК
Ревеше буря, дъжд шумя,
сред мрака мълнии летяха,
в безспирен порив гръм гърмя
и в дебри ветрове вилняха...
Към славата със страст Ермак
в страна сурова и блатиста
до дивия Иртиш на бряг
седи, обзет от буйни мисли.
Другарите, делили с брат
победи, гръмогласна слава,
в разхвърляните шатри спят
до неприветлива дъбрава.
„О, спете, спете – мисли той, –
другари, в бурята ревяща,
очаква ви съдбовен бой
към слава или смърт зовящ ви!
Наспете се, добрият сън
вън храбреците ще закриля,
в мечтите към победен звън
бойците ще са с двойни сили.
Тоз, който е болял беди,
добивайки в забои злато,
живота си не ще щади
в борбата за Русия свята!
Със своя кръв и с вража кръв
са предни буйни грешки мити
и за победната ви стръв
отечеството ви почита.
Не се страхуваме от смърт;
извършихме велико дело:
Сибир щом днес е царска твърд,
ний ненапразно сме живели!”
Ала съдба коварна бди –
приседна до героя редом –
тя жертвата си отреди
и с любопитство я погледна.
Ревеше буря, дъжд шумя,
сред мрака мълнии летяха,
в безспирен порив гръм гърмя
и в дебри ветрове вилняха.
Иртиш кипеше, в стръмен бряг
се блъскаха вълни юнашки
и с грохот прашният им зрак
ломеше лодките казашки.
В прегръдка на спокоен сън
Ермак и храбри войни спяха,
но бурята и враг Кучум
за гибелта им план крояха!
От битка плаши се Кучум,
затуй като крадец коварен
промъкна се по таен друм,
последван от тълпа татари.
Засвятка вражеският меч,
окървави се долината,
дружина смела в дива сеч,
без да извади меч, бе смлята...
След сън видя Ермак беди
и, в гибелна съдба обречен,
се хвърли в буйните води
към лодка, от брега далече!
Иртиш вълнува се, кипи –
Ермак напрегна всички сили
и мощните си длани впи
във валове пенливи сиви...
Към лодката... Почти успя,
но бе безмилостна съдбата –
водата страшно закипя
и го погълна с шум реката.
Бе ризницата свръхтовар
и в битката с вълни разломни
доспехите – от царя дар –
за гибелта му са виновни.
Бе буря... Изведнъж луна
над врящия Иртиш погледна
и труп, изхвърлен от вълна,
засвети в здрача с броня медна.
Под облаците дъжд шумя
и още мълнии летяха,
и още дълго гръм гърмя
и в дебри ветрове вилняха.
* През XVI в. са наричали Сибирско царство неголямо татарско владение със столица Искер, разположена на р. Иртиш. Сибирските татари начело с цар Кучум непрекъснато са нападали и ограбвали руските територии. През 1579 г. няколкостотин казаци, предвождани от Ермак, стигат до бреговете на р. Кама и повеждат война с татарите. През 1582 г. казаците разбиват татарите, превземат Искер и прогонват Кучум. През 1584 г. сваленият Кучум неочаквано напада казаците, които са принудени да отстъпят. Търсейки път за спасение, Ермак се хвърля в р. Иртиш и загива във вълните.
* Скоро след написването му стихотворението на Рилеев се превръща в популярна народна песен.
СМЕРТЬ ЕРМАКА
Ревела буря, дождь шумел,
Во мраке молнии летали,
Бесперерывно гром гремел,
И ветры в дебрях бушевали...
Ко славе страстию дыша,
В стране суровой и угрюмой,
На диком бреге Иртыша
Сидел Ермак, объятый думой.
Товарищи его трудов,
Побед и громозвучной славы,
Среди раскинутых шатров
Беспечно спали близ дубравы.
„О, спите, спите, – мнил герой, –
Друзья, под бурею ревущей;
С рассветом глас раздастся мой,
На славу иль на смерть зовущий!
Вам нужен отдых, сладкий сон
И в бурю храбрых успокоит;
В мечтах напомнит славу он
И силы ратников удвоит.
Кто жизни не щадил своей
В разбоях, злато добывая,
Тот думать будет ли о ней,
За Русь святую погибая?
Своей и вражьей кровью смыв
Все преступленья буйной жизни
И за победы заслужив
Благословения отчизны, –
Нам смерть не может быть страшна;
Свое мы дело совершили:
Сибирь царю покорена,
И мы – не праздно в мире жили!”
Но роковой его удел
Уже сидел с героем рядом
И с сожалением глядел
На жертву любопытным взглядом.
Ревела буря, дождь шумел,
Во мраке молнии летали,
Бесперерывно гром гремел,
И ветры в дебрях бушевали.
Иртыш кипел в крутых брегах,
Вздымалися седые волны,
И рассыпались с ревом в прах,
Бия о брег, козачьи челны.
С вождем покой в объятьях сна
Дружина храбрая вкушала;
С Кучумом буря лишь одна
На их погибель не дремала!
Страшась вступить с героем в бой,
Кучум к шатрам, как тать презренный,
Прокрался тайною тропой,
Татар толпами окруженный.
Мечи сверкнули в их руках –
И окровавилась долина,
И пала грозная в боях,
Не обнажив мечей, дружина...
Ермак воспрянул ото сна
И, гибель зря, стремится в волны,
Душа отвагою полна,
Но далеко от брега челны!
Иртыш волнуется сильней –
Ермак все силы напрягает
И мощною рукой своей
Валы седые рассекает...
Плывет... уж близко челнока –
Но сила року уступила,
И, закипев страшней, река
Героя с шумом поглотила.
Лишивши сил богатыря
Бороться с ярою волною,
Тяжелый панцирь – дар царя
Стал гибели его виною.
Ревела буря... вдруг луной
Иртыш кипящий серебрился,
И труп, извергнутый волной,
В броне медяной озарился.
Носились тучи, дождь шумел,
И молнии еще сверкали,
И гром вдали еще гремел,
И ветры в дебрях бушевали.
1821 г.
-----
ПРОЛЕТ
Приветствам ви, зелена шир в поле широко,
гърмящ планински ручей, който с рев тече,
уханна свежа сянка на липи високи,
на пролетен певец приветното гласче!
С морава млада хълмовете са покрити,
красят цветята сини с млад цъфтеж била;
на пеперуди палави летят тълпите
и пърхат сред простора златните крила.
Дочува се от храстите пищялка нежна
на бродещо със стадото овчарче; свят
уханен аромат прохладата довежда
от бели момини сълзи с ветрец крилат
и всичко диша с нега, всичко блясък става,
тук всичко сякаш обновява младостта,
и пак за щастие сърцето разцъфтява,
дарява ни с усмивка златна пролетта!
С възторг душата развълнувана се рее!
Природа пищна младия си дивен чар
възторжено споделя! Искаш да излееш
в сърцата на другарите си този дар!
Как сладко е ти да споделяш и блянуваш
с усмивка тиха и сълзица в топла нощ,
с тях вечер на природата да се любуваш
в поляните на този пролетен разкош!
ВЕСНА
Приветствую тебя, зеленый луг широкий!
И с гор резвящийся, гремящий ручеек,
И тень роскошная душистых лип высоких,
И первенца весны приветный голосок!
Холмы, покрытые муравкой молодою,
Юнеют красотой цветочков голубых;
И резвы мотыльки, собравшися толпою,
Порхают в воздухе на крыльях золотых.
Уж нежная свирель приятно раздается
В кустах бродящего со стадом пастушка;
Порою аромат с прохладою несется
От белых ландышей на крыльях ветерка,
Всё дышит негою, всё торжеством блистает,
Всё обновляется для жизни молодой,
И сердце как бы вновь для счастья расцветает,
Любуяся весны улыбкой золотой!
Душа волнуема восторгом удивленья!
Природа пышная младой красе твоей
Спешит восторженна!.. и ищет разделенья,
Спешит излить восторг в сердца своих друзей!
Как сладко с милыми от сердца поделяться
Улыбкой тихою и томною слезой,
И с ними вечерком природой любоваться,
Гуляя по лугам роскошною весной!!!
1816 г.
---------------------------------------------
Константин Аксаков
Руският поет, писател, драматург, публицист, литературен критик и преводач Константин Аксаков (Константин Сергеевич Аксаков) е роден на 29 март/10 април 1817 г. в с. Аксаково, Оренбургска губерния. От 1826 г. живее в Москва. Завършва словесния факултет при Московския държавен университет (1835 г.). Членува в литературно-философското обединение на Николай Станкевич (1832-1837 г). През 1846 г. защитава дисертация и получава звание магистър по руска словесност. Публикува поезия в издания като „Москвитянин”, „Отечественные записки”, „Московский сборник”, „Телескоп”, „Московский наблюдатель”, „Русская беседа” и др. Превежда поезия на Шилер, Гьоте и др. Редактор е на в. „Молва” (от 1857 г.), основател и редактор е на сп. „Русская беседа” (1856-1860 г.). Действителен член е на Обществото на любителите на руската словесност (1858 г.). Идеолог е на славянофилството в Русия. Автор е на водевила „Почтовая карета” (1845 г.), драмата „Освобождение Москвы в 1612 году” (1848 г.), комедията „Князь Луповицкий” (1850 г.), драматичната пародия в стихове „Олег под Константинополем” (1858 г.), монографии и обзори с литературна критика и исторически изследвания като „Несколько слов о поэме Гоголя: Похождения Чичикова или мертвые души” (1842 г.), „Ломоносов в истории русской литературы и русского языка” (1847 г.), „О внутреннем состоянии России” (1855 г.), „О русском воззрении” (1856 г.), „Краткий исторический очерк земских соборов” (1861 г.), мемоарите „Воспоминания студенчества 1832-1835 годов” (1855 г.) и др. Умира на 7/19 декември 1860 г. на о. Закинтос, Йонийския архипелаг в Гърция.
ДА, ПЕЕХ АЗ, КОГАТО БЯХ ПРИМАМЕН
Да, пеех аз, когато бях примамен
от прелестното земно битие,
когато бе луната мила, славна
и целият свят храм за нея бе.
Когато, неразбрал, че бури дебнат,
със смях платното корабно развях,
аз вярвах в щастието земно,
в горчивото съмнение не бях.
ДА, Я ПЕВАЛ, КОГДА МЕНЯ МАНИЛО
Да, я певал, когда меня манило
Прелестное, земное бытие,
Когда луна молилась и любила
И целый мир был храмом для нее.
Когда, не знав ни бури, ни ненастья,
Я весело ветрило развивал –
Я веровал в земное счастье
И горького сомнения не знал.
1834 г.
---------------------------------------------
Константин Батюшков
Руският поет Константин Батюшков (Константин Николаевич Батюшков) е роден на 18/29 май 1787 г. в гр. Вологда. Първото му публикувано стихотворение е в сп. „Новости русской литературы” през 1805 г. Работи като чиновник в Министерството на народната просвета, в Московския университет и в Публичната библиотека в Петербург и като генералски адютант. След обявяването на войната с Наполеон Батюшков встъпва в опълчението (1807 г.) и взима участие в похода в Прусия, където е тежко ранен близо до гр. Гейлсберг. Член е на литературното общество „Арзамас” (1815 г.). Основател е на анакреоническото направление в руската лирика („Веселый час”, „Мои пенаты”, „Вакханка”). Автор е на книгата „Опыты в стихах и прозе” (1817 г.), на любовни елегии („Разлука”, „Мой гений”) и на трагедии („Умирающий Тасс”). През последните години от живота си полудява. Умира на 7/19 юли 1855 г. във Вологда.
ТИ ЗНАЕШ ЛИ КАКВО Е РЕКЪЛ
Ти знаеш ли какво е рекъл
преди смъртта си мъдрият Мелхиседек?
Щом роб се е родил човек,
роб в гроба ще го сложат;
смъртта да обясни не може
защо е в рая земен сълзи лял,
живял, ридал, търпял, умрял.
ТЫ ЗНАЕШЬ, ЧТО ИЗРЕК
Ты знаешь, что изрек,
Прощаясь с жизнию, седой Мельхиседек?
Рабом родится человек,
Рабом в могилу ляжет,
И смерть ему едвали скажет,
Зачем он шел долиной чудной слез,
Страдал, рыдал, терпел, исчез.
-----
ЖИВОТ БЕЗ СМЪРТ НЕ Е ЖИВОТ
Живот без смърт не е живот: какво е? Съд,
там капка мед е сред пелина;
величествен простор. Лазурен цар пустинен,
о, слънце! Чудо сред небесен чуден път!
И на земята има хубост много,
но всичко е фалшиво, скрито е сребро!
Плачи ти, смъртен! Твоето добро
решава Немезида строга!
* Немезида – богиня на възмездието в древногръцката митология.
БЕЗ СМЕРТИ ЖИЗНЬ НЕ ЖИЗНЬ
Без смерти жизнь не жизнь: и что она? Сосуд,
Где капля меду средь полыни;
Величествен сей понт! Лазурной царь пустыни,
О солнце! чудно ты среди небесных чуд!
И на земле прекрасного столь много!
Но все поддельное иль втуне серебро:
Плачь, смертный! плачь! Твое добро
В руке у Немезиды строгой!
1821 г.
-----
ЧИСЛАТА, ЧЕСТНО, АЗ НЕ ЗНАЯ
Числата, честно, аз не зная,
сковано времето седи
и само скуката реди:
„Виж, време е за чая,
за ядене, за сън; излез
шейна в снега да вземеш...”
„И да оставиш римите е време!” –
твърди разсъдъкът ми вчера, а и днес.
ЧИСЛА, ПО СОВЕСТИ, НЕ ЗНАЮ
Числа по совести не знаю,
Здесь время сковано стоит,
И скука только говорит:
„Пора напиться чаю,
Пора нам кушать, спать пора,
Пора в санях кататься...”
„Пора вам с рифмами расстаться!” –
Рассудок мне твердит сегодня и вчера.
1817 г.
-----
КОМЕНТАРИ
В далечината всичко е добро за нас,
наблизо – всичко скучно и противно!
КОММЕНТАРИИ
Для нас всё хорошо вдали,
Вблизи – всё скучно и постыло!
1805 г.
-----
ЖИВОТЪТ ИЗНЕМОГВА
Животът изнемогва в мойта гръд студена;
борбата има край, уви, на всичко край.
С Киприда и Ерот сърцето се терзай!
Гласа ми чуйте, моя глас унил, последен.
Аз вяхна и мъчения търпя, и все
в жарта смъртта подреждам.
Аз вяхна, но обичам пламенно всуе
и днес умирам без надежда!
Тъй с жертвения сетен вик
върху олтара огънят умира ясно
и с ярък преди края клик
сред пепелта изгасва.
ИЗНЕМОГАЕТ ЖИЗНЬ
Изнемогает жизнь в груди моей остылой;
Конец борению; увы! всему конец.
Киприда и Эрот, мучители сердец!
Услышьте голос мой последний и унылый.
Я вяну и ещё мучения терплю:
;Полмертвый, но сгараю.
Я вяну, но ещё так пламенно люблю
И без надежды умираю!
;Так, жертву обхватив кругом,
На алтаре огонь бледнеет, умирает
;И, вспыхнув ярче пред концом,
На пепле погасает.
1817 г.
---------------------------------------------
Константин Бахтурин
Руският поет и драматург Константин Бахтурин (Константин Александрович Бахтурин) е роден в началото на 1809 г. в Петербург. Завършва немското училище „Св. Петр” (1822 г.), след което служи в кавалерийски хусарски полк. Публикува стихотворения в списания и алманаси като „Северная пчела”, „Русский архив”, „Pусская старина”, „Русский вестник”, „Отчет”, „Репертуар русского театра”, „Отечественные записки”, „Вестник Европы” и др. Популярни сред съвременниците му стават неговата приказка „Нил-Царевич”, сатиричната пародия „Барон Брамбеус” и пиесите „С.-Петербургская мелочная лавка”, „Кузьма Рощин”, „Пятнадцать лет разлуки”, „Староста”, „Батый в Рязани”, „Красное покрывало”, „Шестнадцать лет или зажигатели”, „Замок Нейгаузен”, „Молдаванская цыганка” и „Ибрагим и Роксана”. Автор е на повестта в стихове „Вступление на престол князя Александра Тверского” (1833 г.) и на стихосбирката „Стихотворения” (1837 г.). Умира на 19 януари 1841 г. в Петербург.
АВТОЕПИГРАМА
Бахтурин щом преплува Ахерон,
изскачайки от лодка,
попита бързо: „Хей, Харон,
къде е кръчмата, да пийна водка?”
* Ахерон – според древногръцката митология Ахерон е реката на болката, зад която е подземното царство.
* Харон – в древногръцката митология Харон е лодкарят, прекарващ мъртвите през реките Стикс и Ахерон.
АВТОЭПИГРАММА
Бахтурин, переплыв чрез Ахерон
И выпрыгнув из лодки,
Тотчас же спросит: „Эй, Харон!
Где здесь трактир, чтоб выпить водки?”
-----
ВИСОКАТА ГРЪД И ОЧИТЕ ВИ ЧЕРНИ
Високата гръд и очите ви черни!
Вий дълго, вий нежно ласкаехте мен!
Вий радост ми бяхте и в нощ благоверна,
и в блясъка свеж на щастливия ден!
Високата гръд и очите ви черни!
Тоз, който е ваш и живее при вас,
тоз, който целува ви в нощ благоверна,
той денем наслада вопие в захлас!
Високата гръд и очите ви черни!
Как вас да забравя? Кога вие мен
не ще ме терзайте ни в нощ благоверна,
ни в блясъка скучен на тъжния ден?
ВЫСОКИЕ ГРУДИ И ЧЕРНЫЕ ОЧИ
Высокие груди и черные очи!
Вы долго, вы долго ласкали меня!
Вы были отрадой и в сумраке ночи,
И в блеске веселом счастливого дня!
Высокие груди и черные очи!
Кто вами владеет, кто вами живет,
Кто вас лобызает под сумраком ночи, –
Тот днем наслажденье в мечтаниях пьет!
Высокие груди и черные очи!
Когда вас забуду? Когда вы меня
Не будете мучить ни в сумраке ночи,
Ни в блеске докучном печального дня?
1836 г.
---------------------------------------------
Константин Случевский
Руският поет, писател, драматург, литературен критик и преводач Константин Случевски (Константин Константинович Случевский) е роден на 26 юли/7 август 1837 г. в Санкт Петербург. Първите му публикации са във в. „Общезанимательный вестник” през 1857 г. През 1855 г. завършва Първи кадетски корпус, обучава се в Академията към Генералния щаб. От 1861 г. слуша лекции в Сорбоната във Франция, изучава философия и естествени науки в университетите в Берлин и Лайпциг в Германия, получава степен доктор по философия в Хайделбергския университет (1865 г.). Публикува поезия и проза в издания като „Иллюстрация”, „Современник”, „Отечественные записки”, „Новое время”, „Словцо”, „Денница”, „Русский вестник” и др. Превежда творчеството на френски и английски творци. От 1867 до 1891 г. работи в Министерството на вътрешните работи и в Министерството на държавните имущества на Русия. Главен редактор е на в. „Правительственный вестник” (1891-1902 г.). Пише лирическа поезия, поеми, мистерии, пародии, балади, повести, разкази и пътеписи. В творчеството му широко са застъпени трагични и религиозно-мистични мотиви. Лидер е на поетичния кръг „Пятница”. Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (в 4 книги, 1880-1890 г.), „Книжки моих старших детей” (1892 г.), „Песни из Уголка” (1902 г.), романа „От поцелуя к поцелую” (1872 г.), книгите с повести и разкази „Виртуозы” (1882 г.), „Застрельщики” (1883 г.), „Тридцать три рассказа” (1887 г.), „Профессор бессмертия” (1892 г.), „Исторические картинки” (1894 г.), „Сочинения К. К. Случевского” (в 6 тома, 1898 г.), „Новые повести” (1904 г.), драми и драматични сцени в стихове като „В снегах” (1879 г.), „Без имени” (1881 г.), „Город упраздняется” (1899 г.), „Поверженный Пушкин” (1899 г.), литературоведчески и историографски разработки като „Явления русской жизни под критикою эстетики” (в 3 брошури, 1866-1867 г.), „По северу России” (в 3 тома, 1888 г.), „Государственное значение св. Сергия и Троицко-Сергиевской лавры” (1889 г.), „Историческое значение св. Сергия” (1891 г.), „По северо-западу России” (в 2 тома, 1897 г.) и др. Умира на 25 септември/8 октомври 1904 г. в Санкт Петербург.
АЗ ВИДЯХ СВОЕТО ПОГРЕБЕНИЕ
Аз свойто видях погребение.
Високите свещи горяха,
прозяващ се дякон кадеше,
певците пресипнало пяха.
В ковчега с атлазена плънка
лежах аз пред гостите тихи,
молитвата попът измънка,
роднините с мен се простиха.
Жена ми с безумие скръбно
целуна челото ми светло,
с красивия креп се загърна
и някому нещо зашепна.
Сестрици и братя горещо
(О, този нагон е всесилен!)
ридаха при близката среща
с парите, от мен наследили.
Намръщили в размисли вежди,
кредитори мои помръкват
и диво блуждаят надежди
зад техните погледи мътни.
В антрето лакеите плачат,
за своето място се тръшкат,
а в кухнята сръчно готвачът
тестото набухнало ръчка…
Пирогът бе вкусен. Зарит е
ковчегът с добрите ми кости.
На помена ядоха сито
роднини, лакеи и гости.
Я ВИДЕЛ СВОЕ ПОГРЕБЕНЬЕ
Я видел свое погребенье.
Высокие свечи горели,
Кадил непроспавшийся дьякон,
И хриплые певчие пели.
В гробу на атласной подушке
Лежал я, и гости съезжались,
Отходную кончил священник,
Со мною родные прощались.
Жена в интересном безумьи
Мой сморщенный лоб целовала
И, крепом красиво прикрывшись,
Кузену о чем-то шептала.
Печальные сестры и братья
(Как в нас непонятна природа!)
Рыдали при радостной встрече
С четвертою частью дохода.
В раздумьи, насупивши брови,
Стояли мои кредиторы,
И были и мутны и страшны
Их дикоблуждавшие взоры.
За дверью молились лакеи,
Прощаясь с потерянным местом,
А в кухне объевшийся повар
Возился с поднявшимся тестом.
Пирог был удачен. Зарывши
Мои безответные кости,
Объелись на сытных поминках
Родные, лакеи и гости.
-----
ГОДЕНИЦА
Мен в разкошен ковчег ме накичиха,
а нима с красота не цъфтях?
Свещи восъчни кръгом обтичаха –
аз и тъй светлоносеща бях!
С медни гроши очите ми стиснаха –
моят взор да не би да блести,
и с иконка сърцето притиснаха,
да не може пак да затупти!
Да не кажа аз нещичко, хлипаха,
само три дни успях да летя!
И с цветя пищни гроба засипаха,
задушиха ме тези цветя...
НЕВЕСТА
В пышном гробе меня разукрасили,
А уж я ли красой не цвела?
Восковыми свечами обставили, –
Я и так бесконечно светла!
Медью темной глаза придавили мне, –
Чтобы глянуть они не могли;
Чтобы сердце во мне не забилося,
Образочком его нагнели!
Чтоб случайно чего не сказала я,
Краткий срок положили – три дня!
И цветами могилу засыпали,
И цветы придушили меня...
1899 г.
---------------------------------------------
Константин Фофанов
Руският поет Константин Фофанов (Константин Михайлович Фофанов) е роден на 18/30 май 1862 г. в Санкт Петербург. Първите си стихове публикува през 1881 г. във в. „Новое время”. За творчеството му е характерно бягането от социалната действителност към илюзорния свят, съчетано с реалистичните мотиви, характерни за литературното течение декаданс – поемите „Волки” (1889 г.) и „Весенняя поэма” (1892 г.). Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1887 г.), „Стихотворения” (1889 г.), „Тени и тайны” (1892 г.), „Барон Клакс” (повест в стихове, 1892 г.), „Стихотворения” (1896 г.), „Илюзии” (1900 г.) и „След Голгота” (1910 г.). Прекарва последните 10 години от живота си в нищета. През този период написва над 2000 стихотворения, поеми, приказки и балади, но публикува рядко. Умира на 17/30 май 1911 г. в Санкт Петербург.
С ПЕЧАЛЕН РУЖ ЗАЛЕЗЪТ СВЕТИ
С печален руж залезът свети,
през клонки елови прониква.
В душата ми, с горест обзета,
любовните звуци затихват.
Тъй тихо е в нея, тъй милно
безмълвно сърцето бленува –
тъй силно, мъчително силно
и песни, и сълзи жадува.
ПЕЧАЛЬНЫЙ РУМЯНЕЦ ЗАКАТА
Печальный румянец заката
Глядит сквозь кудрявые ели.
Душа моя грустью обьята, –
В ней звуки любви отзвенели.
В ней тихо, так тихо-могильно,
Что сердце в безмолвии страждет, –
Так сильно, мучительно сильно
И песен и слез оно жаждет.
-----
ТИ ПОМНИШ ЛИ
Ти помниш ли: сенките плахи
безмълвно наоколо спят
и люляци тихо трептят и
под светли прозорци цъфтят...
Все тихичко шепнехме нещо,
безмерно щастливи така,
и скоро блестящите свещи
запалихме с топла ръка;
седя пред рояла небрежно,
душата си пълна ти тук,
терзана от чувства метежни,
облече в любовния звук;
ти звуци безгрешни редеше,
към огъня гледах встрани...
Пред дни на раздяла туй беше,
но беше в щастливите дни...
ТЫ ПОМНИШЬ ЛИ?
Ты помнишь ли: мягкие тени
Ложились неслышно кругом,
И тихо дрожали сирени
Под нашим открытым окном...
Все тише заветные речи
С тобою тогда мы вели
И скоро блестящие свечи
Рукой торопливой зажгли;
Ты села к роялю небрежно,
И все, чем полна ты была,
Чем долго томилась мятежно,
Все в звуки любви облекла;
Я слушал безгрешные звуки
И грустно смотрел на огни...
То было пред днями разлуки,
Но было в счастливые дни!..
1891 г.
-----
НАЛИ ОБИЧАМЕ СЕ НИЕ
Нали обичаме се ние,
но някога, защо, не знам,
души от нежни думи крием,
изпълват ни с небивал срам?
Защо злословия измамни
терзаят мирните ни дни?
Как тъй, с една любов обляни,
към две сърца вражда клони?
МЫ ЛЮБИМ, КАЖЕТСЯ, ДРУГ ДРУГА
Мы любим, кажется, друг друга,
Но отчего же иногда
От нежных слов, как от недуга,
Бежим, исполнены стыда?
Зачем, привыкшие к злословью,
Друг друга любим мы терзать?
Ужель, кипя одной любовью,
Должны два сердца враждовать?
1891 г.
---------------------------------------------
Лев Мей
Руският поет, преводач и драматург Лев Мей (Лев Александрович Мей) е роден на 13/25 февруари 1822 г. в Москва. Завършил е Московския дворянски институт (1831-1836 г.) и Царскоселския лицей (1836-1841 г.). Автор е на лирически стихове, на преводна поезия от Шилер, Хайне, Беранже, Байрон, Мицкевич, Шевченко, Анакреон и др., на историческите драми „Царская невеста” (1849 г.), „Сервилия” и „Псковитянка” (1849-1859 г.), по които са създадени едноименните опери на Римски-Корсаков. Умира на 16/28 май 1862 г. в Санкт Петербург.
ЧЕТИРИ РЕДА
Няма дъно стремежът ни – жадният...
Няма изход трудът – неуспешният...
Няма край пътят сив и безрадостен...
Боже, с милост дари ме – мен, грешния!
ЧЕТЫРЕ СТРОКИ
Нет предела стремлению жадному...
Нет исхода труду безуспешному...
Нет конца и пути безотрадному...
Боже, милостив буди мне, грешному.
-----
ЗДРАЧ
Полъх... Полето чернее,
влага над храма се мята,
вее южнякът и вее –
пролет лети: зад стъклата.
Разливът долове гони,
руйва, полето разтриса;
ледено късче се рони,
в пролет снежинка топи се.
Сенки от ъгли надничат,
тъмните сънени сенки
там по стените се стичат,
бързат от мързел да легнат...
Падам в съня като в бездна...
Сенки след сенки – мечтите...
Мисъл в незнайното чезне...
Капят в сърцето сълзите.
Ах, а крилете залудо
наша съдба ако станат,
мисли безсилни да будят,
думи „неволя” да няма.
СУМЕРКИ
Оттепель... Поле чернеет;
Кровля на церкви обмокла;
Так вот и веет, и веет –
Пахнет весною: сквозь стекла.
С каждою новой ложбинкой
Водополь всё прибывает,
И огранённою льдинкой
Вешняя звёздочка тает.
Тени в углах шевельнулись,
Тёмные, сонные тени,
Вдоль по стенам потянулись,
На пол ложатся от лени...
Сон и меня так и клонит...
Тени за тенями – грёзы...
Дума в неведомом тонет...
На сердце – крупные слёзы.
Ох, если б крылья да крылья,
Если бы доля да доля,
Не было б мысли „бессилья”,
Не было б слова – „неволя”.
---------------------------------------------
Лев Толстой
Руският писател и публицист Лев Толстой (Лев Николаевич Толстой) е роден на 28 август/9 септември 1828 г. в имение в Ясна поляна, Тулска губерния. От 1843 до 1847 г. учи във филологическия и в юридическия факултет на Казанския университет. През 1849 г. открива училище за своите крепостни селяни, където понякога преподава (до 1862 г. основава още 13 училища за децата на крепостните). През 1851 г. постъпва в армията и до 1856 г. участва в Кавказката война, в Кримската война, в обсадата на Севастопол и на българския гр. Силистра. Публикува свои разкази и повести в издания като „Современник”, „Възраждане”, „Good Health”, „Русские ведомости”, „Вестник Европы”, „Русское богатство”, „Русская мысль”, „Северный вестник”, „Вопросы философии и психологии”, „Новое время”, „Журнал для всех”, „Образование” и др. Издава сп. „Ясна поляна” (1862 г.) и съставя учебниците „Азбука“ и „Нова Азбука“. Житейските и религиозните му възгледи отричат експлоатацията, насилието и суеверието на държавата и църквата. Създател е на религиозно-философското учение толстоизъм – за непротивене на злото чрез насилие. През 1901 г. е отлъчен от Руската православна църква. В завещанието си предоставя правата над литературните му творби безвъзмездно на всекиго, който желае да ги издава, т.е. на цялото човечество. Автор е на романите „Семейное счастье” (1859 г.), „Декабристы” (1861 г.), „Война и мир” (1869 г.), „Анна Каренина” (1877 г.), „Воскресение” (1899 г.), повестите „Детство” (1852 г.), „Отрочество” (1854 г.), „Юность” (1857 г.), „Два гусара” (1856 г.), „Утро помещика” (1856 г.), „Поликушка” (1862 г.), „Казаки” (1863 г.), „Смерть Ивана Ильича” (1886 г.), „Крейцерова соната” (1889 г.), „Дьявол” (1891 г.), „Фальшивый купон” (1911 г.), „Хаджи-Мурат” (1912 г.), пиесите „Зараженное семейство” (1864 г.), „Нигилист” (1866 г.), „Власть тьмы” (1886 г.), „Драматическая обработка легенды об Аггее” (1886 г.), „Первый винокур, или Как чертенок краюшку заслужил” (1886 г.), „Плоды просвещения” (1890 г.), „Петр Хлебник” (1894 г.), „Живой труп” (1900 г.), „И свет во тьме светит” (1900 г.), „От ней все качества” (1910 г.) и на над 80 разказа и религиозно-социални съчинения. Умира на 7/20 ноември 1910 г. в с. Астапово, Липецка област, днес гр. Лев Толстой.
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Най-чистата радост, радостта от природата.
* * *
Често мълчанието е най-добрият отговор.
* * *
Да обичаш – означава да живееш живота на този, когото обичаш.
* * *
Главната цел на изкуството е да прояви, да каже истината за душата на човека. Изкуството е микроскоп, който художникът насочва към тайните на своята душа и показва тези тайни на всички хора.
* * *
Любовта унищожава смъртта и я в превръща в кух призрак; тя превръща живота от безсмислица в нещо смислено и от нещастието прави щастие.
* * *
Войната е толкова несправедливо и лошо дело, че тези, които воюват, се стараят да заглушат в себе си гласа на съвестта.
* * *
Вярата всъщност е разбиране на смисъла на живота и признаване на произтичащите от това разбиране задължения.
* * *
По-добре е да се знае немного наистина добро и нужно, отколкото твърде много посредствено и ненужно.
* * *
Ако нямаш сили да гориш и да разливаш светлина, то поне не я закривай.
* * *
Какво велико зрелище представлява Кремъл. Иван Велики стои като изполин сред другите събори и църкви. Белите каменни стени са видели срама и поражението на непобедимите наполеоновски полкове, пред тези стени е изгряла зората на освобождението на Русия от наполеоновското иго, а след няколко столетия на тези стени е положено началото на освобождението на Русия от властта на поляците по времето на Самозванеца. А какво прекрасно впечатление прави тази тиха река Москва! Тя е видяла как, бивайки още село, на никого интересна, след това Москва се възвеличава, ставайки град. Видяла е всичките й нещастия и слава и накрая е дочакала нейното величие. Сега това бивше селце се е превърнало в един от най-великите и многолюдни градове на Европа.
* * *
Говори само за това, което ти е ясно, иначе мълчи. Ако един път ще съжалиш, че не си казал нещо, то сто пъти ще съжаляваш за това, че не си премълчал.
* * *
Освен смъртта, няма нито една толкова значителна, рязка, всичко променяща и безвъзвратна постъпка като брака.
* * *
Войната е противно на човешкия разум и на цялата човешка природа събитие.
* * *
Хората са като реките: водата на всички е еднаква и навсякъде е една и съща. Но реката може да бъде или тясна, или бърза, или широка, или тиха. Така са и хората. Всеки човек носи в себе си заложени всички човешки качества и понякога проявява едни, понякога други, а често се случва, оставайки един и същ, съвсем да не прилича на себе си.
* * *
Нима на хората им е тясно да живеят в този прекрасен свят, под това безкрайно звездно небе? Нима може сред тази обаятелна природа в душата на човека да има чувство на злоба, отмъщение или страст за изстребване на себеподобните?
* * *
За мен безумието, престъпността на войната, особено напоследък, когато писах и затова много мислих за войната, са така ясни, че освен това безумие и престъпност нищо друго не мога да видя в нея.
* * *
Моята мисъл е за това, че щом порочните хора са свързани помежду си и представляват сила, то честните хора трябва да направят същото.
* * *
Възпитанието е сложно и трудно дело само дотогава, докато искаме да възпитаваме своите деца или когото и да било, без да възпитаме себе си. Ако разберем, че можем да възпитаваме останалите само чрез себе си, възпитавайки себе си, то въпросът за възпитанието се премахва и остава само житейският въпрос: как трябва да живея? Аз не зная нито едно действие по възпитанието на деца, което да не включва и възпитание на самия себе си.
* * *
Аз искам любовта към мира да престане да бъде плах стремеж на народите, изпадащи в ужас при вида на бедствията от войната, а да стане непоколебимо изискване на честната съвест.
* * *
Чехов беше у нас и ми хареса. Той е много талантлив и сърцето му е добро, но досега си няма своя определена гледна точка.
* * *
Ако учителят притежава само любов към работата си – той ще бъде добър учител. Ако учителят притежава само любов към ученика, като баща и майка, той ще бъде по-добър от онзи учител, който е прочел всички книги, но няма любов нито към работата, нито към учениците. Ако учителят съчетава в себе си любовта към работата и към учениците, той е съвършен учител.
* * *
Мисълта само тогава движи живота, когато е получена със своя ум или поне отговоря на въпрос, появил се в душата. Чуждата мисъл, възприета с ума и паметта, не влияе на живота и се погажда с противни на нея постъпки.
* * *
Без своята Ясна поляна аз трудно мога да си представя Русия и моето отношение към нея. Може би, без Ясна поляна ще виждам по-ясно общите закони, нужни на моето отечество, но няма да го обичам страстно.
* * *
Хората се учат как да говорят, а главната наука е как и кога да мълчат.
* * *
Нали е съвършено очевидно, че ако ние продължаваме да живеем така, както сега, ръководейки се както в личния живот, така и в живота на отделните държави само от желанието за собственото си благо и за благото на държавата си, като осигуряваме както досега това благо чрез насилие, то, неизбежно увеличавайки средствата за насилие един срещу друг и на държава срещу държава, ние, първо, ще се разоряваме все повече и повече, пренасяйки голяма част от ресурсите си за въоръжаване; второ, убивайки физически във войните най-добрите хора, ние все повече ще се израждаме, ще пропадаме нравствено, ще се развращаваме.
* * *
Щастието – това е да бъдеш с природата, да я виждаш, да говориш с нея.
* * *
Аз искам образование за народа, за да спася онези тънещи там Пушкиновци, Остроградски, Филаретовци, Ломоносовци... А те гъмжат във всяко училище.
* * *
На много аз се уча от Пушкин, той е моят баща и от него трябва да се уча.
* * *
Хората са живи с любовта. Любовта към себе си е начало на смъртта, любовта към Бога и към хората е начало на живота.
* * *
Нравствената дейност е най-висшето призвание на човека.
* * *
Бях самотен и нещастен, живеейки на Кавказ. Започнах да мисля така, както само веднъж в живота хората имат сила да мислят. Това беше и мъчително, и добро време. Никога, нито преди, нито след това аз не достигах до такава висота на мисълта... И всичко, което открих тогава, ще остане завинаги мое убеждение. Открих обикновените стари нещица, открих, че има безсмъртие, че има любов и че трябва да живееш за другия, за да бъдеш вечно щастлив.
* * *
Същността на всяка религия е само в отговора на въпроса: защо живея и какво е моето отношение към заобикалящия ме безкраен свят. Не съществува нито една религия, от най-възвишената до най-грубата, която да няма в основата си това определяне на отношението на човека към заобикалящия го свят.
* * *
Знанието е само тогава знание, когато е придобито с усилията на своите мисли, а не с паметта.
* * *
Събрали сме се тук, за да се борим против войната. Надяваме се да победим тази огромна сила на всички правителства, разполагащи с милиарди пари и милиони войски. В ръцете ни е само едно, но затова пък най-могъщото средство в света – истината.
* * *
Четях „От онзи бряг” на Херцен и се възхищавах. Трябва да се пише за него, за да го разберат съвременниците ни. Нашата интелигенция е така паднала, че е безсилна да го разбере. Той вече очаква своите читатели от бъдещето. И далеч над главите на сегашната тълпа предава своите мисли на онези, които ще могат да ги разберат.
* * *
Много съм ви благодарен за толкова интересното и прекрасно изследване за Силвестър. Съдейки по него, се досещам какви съкровища – подобни на които няма нито един народ – се крият в нашата древна литература. И колко верен е усетът на народа, привличащ го към древноруското и отблъскващ го от новото.
* * *
Първото и главно знание, което преди всичко трябва да се преподава на децата и на учащите се възрастни – това е отговорът на вечните и неизбежни въпроси, възникващи в душата на всеки идващ в съзнание човек. Първият: какво съм аз и какво е моето отношение към безкрайния свят? И вторият, произтичащ от първия: как да живея, за да се смятам винаги, при всички възможни условия, за добър, и винаги, при всички възможни условия, за лош?
* * *
Поезията е огън, който се разгаря в душата на човека. Този огън гори, топли и осветява. Истинският поет и сам неволно със страдание гори, и изгаря другите. И в това е цялата работа.
* * *
Ако си въобразиш, че целта на живота е твоето щастие, животът е жестока безсмислица. Признаеш ли това, което ти говорят и хорската мъдрост, и твоят разум, и твоето сърце, че животът е служене на този, който те е изпратил на света, тогава животът ще стане постоянна радост.
* * *
Истинското и здраво съединяване на мъжа и жената е само в духовното общуване. Полово общуване без духовно е източник на страдание за двамата съпрузи.
* * *
Приятел – добре; но той ще умре, ще си отиде, няма да успееш някак след него; а природата, за която си се оженил посредством крепостни актове или от която си се родил по наследство, е още по-добре. Своя собствена природа. И студена е тя, и неразговорлива, и сериозна, и изскваща, но затова пък е такъв приятел, който няма да изгубиш до смъртта си, а и като умреш, в нея ще отидеш.
* * *
Дело на живота ти е отредената от него радост. Радвай се на небето, на слънцето. На звездите, на тревата, на дърветата, на животните, на хората. Наруши ли се тази радост, значи, че някъде си сгрешил – търси тази грешка и я поправяй. Радостта по-често се нарушава от корист и честолюбие. Бъдете като децата – радвайте се винаги.
* * *
Ако колкото са главите, толкова има и умове, то и колкото сърца има, толкова са и видовете любов.
* * *
Възпитанието и образованието са неразделни. Не може да се възпитава, без да се предават знания, а всяко знание действа възпитаващо.
* * *
Хората живеят, както живее природата: умират, раждат се, съвокупляват се, отново се раждат, бият се, пият, ядат, радват се и отново умират; и няма никакви условия, изключвайки онези неизменните, които природата е определила на слънцето, тревата, звяра, дървото. Други закони те нямат.
* * *
С мен се случи обрат, който отдавна се е подготвял и е бил заложен винаги в мен. Стана така, че животът на нашия кръг – на богати, на учени – не само ми опротивя, но загуби всякакъв смисъл. И аз се отрекох от живота на нашия кръг.
* * *
Бих бил най-нещастният от хората, ако не бях намерил целта на моя живот – цел обща и полезна.
* * *
Един човек ще извика в изпълнената с хора сграда: „Горим !” – и тълпата ще се хвърли и ще загинат десетки, стотици хора.
* * *
Учен е този, който много е научил от книгите; образован – този, който е усвоил за себе си всички най-разпространени по негово време знания и методи; просветен – този, който разбира смисъла на своя живот.
* * *
Щастливи периоди в моя живот бяха само тези, когато отдавах целия си живот в служене на хората. Това бяха училището, посредничеството, грижите за гладуващите и религиозната помощ.
* * *
Истина е, че там, където има злато, има и много пясък, но това не е повод да се изговарят много глупости, за да се каже нещо умно.
* * *
Изкуството е едно от средствата за различаване на доброто от злото, едно от средствата за познаване на доброто.
* * *
Да се жениш трябва, но както ние умираме, т.е. само тогава, когато е невъзможно другояче.
* * *
Истинската религия е такова установено от човека отношение към обкръжаващия го безкраен живот, което свързва живота му с тази безкрайност и ръководи постъпките му.
* * *
За да бъде добро произведението, в него трябва да се обича главната, основната мисъл. Така в „Анна Каренина” аз обичах мисълта за семейството.
* * *
Всеки човек е диамант, който може да се пречисти, а и да не пречистиш себе си до такава степен, в която той е пречистен, чрез него свети вечната светлина; значи работата на човека не е да се старае да свети, а да се старае да се пречисти.
* * *
За да се възпита човек, годен за бъдещето, той трябва да се възпитава като напълно съвършен човек – само тогава възпитаникът ще бъде достоен член на поколението, с което ще му се наложи да живее.
* * *
Основа на възпитанието е установяването на отношение в началото на всичко и произтичащото от това отношение ръководство на поведението.
* * *
Такава е явната вреда, предизвиквана със слово. Но тази вреда е не по-малка и тогава, когато не виждаме хората, пострадали от нашите думи.
* * *
Природата влиза в човека и с дишането, и с храната, така че човек не може да не се чувства част от нея и нея като част от себе си.
* * *
За да живееш честно, трябва да се стремиш, да грешиш, да се биеш, да хвърляш и вечно да се бориш и лишаваш. А спокойствието е душевна подлост.
* * *
Повече от всички говори онзи, който няма какво да каже.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Самая чистая радость, радость природы.
* * *
Часто молчание лучший из ответов.
* * *
Любить – значит жить жизнью того, кого любишь.
* * *
Главная цель искусства… та, чтобы проявить, высказать правду о душе человека. Искусство есть микроскоп, который наводит художник на тайны своей души и показывает эти общие всем тайны людям.
* * *
Любовь уничтожает смерть и превращает ее в пустой призрак; она же обращает жизнь из бессмыслицы в нечто осмысленное и из несчастия делает счастие.
* * *
Война такое несправедливое и дурное дело, что те, которые воюют, стараются заглушить в себе голос совести.
* * *
Вера суть понимание смысла жизни и признание вытекающих из этого понимания обязанностей.
* * *
Лучше знать немного истинно хорошего и нужного, чем очень много посредственного и ненужного.
* * *
Если нет сил гореть и разливать свет, то хоть не засти его.
* * *
Какое великое зрелище представ¬ляет Кремль! Иван Великий стоит как исполин посреди дру¬гих соборов и церквей... Белые каменные стены видели стыд и поражение непобедимых полков наполеоновых; у этих стен взошла заря освобождения России от наполеоновского ига, а за несколько столетий в этих же стенах положено было начало освобождения России от власти поляков во времена Самозванца; а какое прекрасное впечатление производит эта тихая река Москва! Она видела, как быв еще селом, никем не занимаемая, потом возвеличивалась. Сделавшись городом, видела ее все несчастия и славу и наконец, дождалась до ее величия. Теперь эта бывшая деревенька… сделалась величайшим и многолюднейшим городом Европы.
* * *
Говори только о том, что для тебя ясно, иначе молчи. Если один раз пожалеешь, что не сказал, то сто раз пожалеешь о том, что не смолчал.
* * *
Кроме смерти, нет ни одного столь значительного, резкого, всё изменяющего и безвозвратного поступка, как брак.
* * *
Война противное человеческому разуму и всей человеческой природе событие.
* * *
Люди как реки: вода во всех одинакая и везде одна и та же, но каждая река бывает то узкая, то быстрая, то широкая, то тихая. Так и люди. Каждый человек носит в себе зачатки всех свойств людских и иногда проявляет одни, иногда другие и бывает часто совсем непохож на себя, оставаясь одним и самим собою.
* * *
Неужели тесно жить людям на этом прекрасном свете, под этим неизмеримым звездным небом? Неужели может среди этой обаятельной природы удержаться в душе человека чувство злобы, мщения или страсти истребления себе подобных?
* * *
Для меня безумие, преступность войны, особенно в последнее время, когда я писал и потому много думал о войне, так ясны, что кроме этого безумия и преступности ничего не могу в ней видеть.
* * *
Вся моя мысль в том, что ежели люди порочные связаны между собой и составляют силу, то людям честным надо сделать только то же самое.
* * *
Воспитание представляется сложным и трудным делом только до тех пор, пока мы хотим, не воспитывая себя, воспитывать своих детей или кого бы то ни было. Если же поймем, что воспитывать других мы можем только через себя, воспитывая себя, то упраздняется вопрос о воспитании и остается один вопрос жизни: как надо самому жить? Я не знаю ни одного действия воспитания детей, которое не включало бы и воспитания себя.
* * *
Я хочу, чтобы любовь к миру перестала быть робким стремлением народов, приходящих в ужас при виде бедствий войны, а чтоб она стала непоколебимым требованием честной совести.
* * *
Чехов был у нас, и он понравился мне. Он очень даровит, и сердце у него, должно быть, доброе, но до сих пор нет у него своей определенной точки зрения.
* * *
Если учитель имеет только любовь к делу, – он будет хороший учитель. Если учитель имеет только любовь к ученику, как отец, мать, – он будет лучше того учителя, который прочел все книги, но не имеет любви ни к делу, ни к ученикам. Если учитель соединяет в себе любовь к делу и к ученикам, он – совершенный учитель.
* * *
Мысль только тогда движет жизнью, когда она добыта своим умом или хотя отвечает на вопрос, возникший уже в душе. Мысль же чужая, воспринятая умом и памятью, не вли¬яет на жизнь и уживается с противными ей поступками.
* * *
Без своей Ясной Поляны я трудно могу представить себе Россию и мое отношение к ней. Без Ясной Поляны я, может быть, яснее увижу общие законы, необходимые для моего отечества, но я не буду до пристрастия любить его.
* * *
Люди учатся, как говорить, а главная наука – как и когда молчать.
* * *
Ведь совершенно очевидно, что если мы будем продолжать жить так же, как теперь, руководясь как в частной жизни, так и в жизни отдельных государств одним желанием блага себе и своему государству, и будем, как теперь, обеспечивать это благо насилием, то, неизбежно увеличивая средства насилия друг против друга и государства против государства, мы, во-первых, будем всё больше и больше разоряться, перенося большую часть своей производительности на вооружение; во-вторых, убивая в войнах друг против друга физически лучших людей, будем всё более и более вырождаться и нравственно падать и развращаться.
* * *
Счастье – это быть с природой, видеть ее, говорить с ней.
* * *
Я хочу образования для народа только для того, чтобы спасти тех тонущих там Пушкиных, Остроградских, Филаретов, Ломоносовых. А они кишат в каждой школе.
* * *
Многому я учусь у Пушкина, он мой отец, и у него надо учиться.
* * *
Люди живы любовью; любовь к себе – начало смерти, любовь к Богу и людям – начало жизни.
* * *
Деятельность нравственная составляет высшее призвание человека.
* * *
Я был одинок и несчастлив, живя на Кавказе. Я стал думать так, как только раз в жизни люди имеют силу думать. Это было и мучительное и хорошее время. Никогда, ни прежде, ни после я не доходил до такой высоты мысли… И все, что я нашел тогда, навсегда останется моим убеждением. Я нашел простую, старую вещь, я нашел, что есть бессмертие, что есть любовь и что жить надо для другого, для того, чтобы быть счастливым вечно.
* * *
Сущность всякой религии состоит только в ответе на во¬прос, зачем я живу и какое мое отношение к окружающему меня бесконечному миру. Нет ни одной религии, от самой возвышенной и до самой грубой, которая не имела бы в осно¬ве своей этого установления отношения человека к окружаю¬щему его миру.
* * *
Знание только тогда знание, когда оно приобретено уси¬лиями своей мысли, а не памятью.
* * *
Мы собрались здесь для того, чтобы бороться против войны. Надеемся победить эту огромную силу всех правительств, имеющих в своем распоряжении миллиарды денег и миллионы войск. В наших руках только одно, но зато могущественнейшее средство в мире – истина.
* * *
Читал и Герцена „С того берега” и тоже восхищался. Следовало бы написать о нем, чтобы люди нашего времени понимали его. Наша интеллигенция так опустилась, что уже не в силах понять его. Он уже ожидает своих читателей впереди. И далеко над головами теперешней толпы передает свои мысли тем, которые будут в состоянии понять их.
* * *
Очень много благодарен Вам за столь любопытное и прекрасное исследование о Сильвестре. Судя по нем, я догадываюсь, какие сокровища – подобных которым не имеет ни один народ – таятся в нашей древней литературе. И как верно чутье народа, тянущее его к древнерусскому и отталкивающее его от нового.
* * *
Первое и главное знание, которое свойственно прежде всего преподавать детям и учащимся взрослым, – это ответ на вечные и неизбежные вопросы, возникающие в душе каждого приходящего к сознанию человека. Первый: что я такое и каково мое отношение к бесконечному миру? И второй, вытекающий из первого: как мне жить, что считать всегда, при всех возможных условиях, хорошим, и что всегда, при всех возможных условиях, дурным?
* * *
Поэзия есть огонь, загорающийся в душе человека. Огонь этот жжет, греет и освещает. Настоящий поэт сам невольно и с страданием горит и жжет других. И в этом все дело.
* * *
Вообрази себе, что цель жизни – твое счастие, – и жизнь жестокая бессмыслица. Признай то, что говорит тебе и муд¬рость людская, и твой разум, и твое сердце: что жизнь есть служение тому, кто послал тебя в мир, и жизнь становится постоянной радостью.
* * *
Истинное и прочное соединение мужчины и женщины – только в духовном общении. Половое общение без духовного – источник страдания для обоих супругов.
* * *
Друг – хорошо; но он умрет, он уйдет как-нибудь, не поспеешь как-нибудь за ним; а природа, на которой женился посредством купчей крепости или от которой родился по наследству, еще лучше. Своя собственная природа. И холодная она, и неразговорчивая, и важная, и требовательная, но зато это уж такой друг, которого не потеряешь до смерти, а и умрешь, всё в нее же уйдешь.
* * *
Дело жизни, назначение ее радость. Радуйся на небо, на солнце. На звезды, на траву, на деревья, на животных, на людей. Нарушается эта радость, значит ты ошибся где-нибудь – ищи эту ошибку и исправляй. Нарушается эта радость чаще всего корыстию, честолюбием. Будьте как дети – радуйтесь всегда.
* * *
Если сколько голов, столько умов, то и сколько сердец, столько родов любви.
* * *
И воспитание, и образование нераздельны. Нельзя воспитывать, не передавая знания, всякое же знание действует воспитательно.
* * *
Люди живут, как живет природа: умирают, родятся, совокупляются, опять родятся, дерутся, пьют, едят, радуются и опять умирают, и никаких условий, исключая тех неизменных, которые положила природа солнцу, траве, зверю, дереву. Других законов у них нет.
* * *
Со мной случился переворот, который давно готовился во мне и задатки которого всегда были во мне. Со мной случилось то, что жизнь нашего круга – богатых, ученых, не только опротивела мне, но потеряла всякий смысл. Я отрекся от жизни нашего круга.
* * *
Я был бы несчастливейшим из людей, ежели бы я не нашел цели для моей жизни – цели общей и полезной.
* * *
Один человек крикнет в наполненном народом здании: „Горим!” – и толпа бросается, и убиваются десятки, сотни людей.
* * *
Ученый – тот, кто много знает из книг; образованный – тот, кто усвоил себе все самые распространенные в его время знания и приемы; просвещенный – тот, кто понимает смысл своей жизни.
* * *
Счастливые периоды моей жизни были только те, когда я всю жизнь отдавал на служение людям. Это были: школы, посредничество, голодающие и религиозная помощь.
* * *
Правда, что там, где есть золото, есть и много песку; но это никак не может быть поводом к тому, чтобы говорить много глупостей для того, чтобы сказать что-нибудь умное.
* * *
Искусство – одно из средств различения доброго от злого, одно из средств узнавания хорошего.
* * *
Жениться надо всегда так же, как мы умираем, т. е. только тогда, когда невозможно иначе.
* * *
Истинная религия есть такое установленное человеком отношение к окружающей его бесконечной жизни, которое связывает его жизнь с этою бесконечностью и руководит его поступками.
* * *
Чтобы произведение было хорошо, надо любить в нем главную, основную мысль. Так, в „Анне Карениной” я любил мысль семейную.
* * *
Каждый человек – алмаз, который может очистить и не очистить себя, в той мере, в которой он очищен, через него светит вечный свет, стало быть, дело человека не стараться светить, но стараться очищать себя.
* * *
Для того чтобы воспитать человека, годного для будущего, надо воспитывать его, имея в виду вполне совершенного Человека, – только тогда воспитанник будет достойным членом того поколения, в котором ему придется жить.
* * *
Основа воспитания – установление отношения к началу всего и вытекающего из этого отношения руководства поведения.
* * *
Таков явный вред, производимый словом. Но вред этот не менее велик и тогда, когда мы не видим людей, пострадавших от нашего слова.
* * *
Природа входит в человека и дыханием, и пищей, так что человек не может не чувствовать себя частью ее и ее частью себя.
* * *
Чтоб жить честно, надо рваться, путаться, биться, бросать, и вечно бороться и лишаться. А спокойствие – душевная подлость.
* * *
Больше всех говорит тот, кому нечего сказать.
---------------------------------------------
Леонид Радин
Руският поет, учен и изобретател Леонид Радин (Леонид Петрович Радин) е роден на 9/21 август 1860 г. в гр. Раненбург, Рязанска губерния, сега Липецка област. Учил е в Московския университет (до 1880 г.), завършва Петербургския университет (1888 г.), където защитава дипломна работа при Менделеев. Професионален химик, през 1894 г. реконструира и усъвършенства едисоновия мултиплексорен телеграф. Участник е в народническите движения от последните десетилетия на ХIХ в. През 1896 г., когато е един от ръководителите на московския Работнически съюз, е осъден и изпратен в Таганския затвор, а от 1898 г. е интерниран във Вятска губерния. Пише стихове и текстове за песни, научно-популярни статии и литературнокритични обзори по въпросите на изкуството и педагогиката. Автор е на книгата „Простое слово о мудреной науке. Начатки химии” (1895 г.). Голяма част от литературното му наследство е унищожена от царските власти. Умира на 16/29 март 1900 г. в Ялта, три дни след освобождаването му.
СМЕЛО, ДРУГАРИ, НА ПОХОД
Смело, другари, на поход!
В битка ще крепне духът,
с грохот в свободна епоха
с гръд ще прокараме път.
Ний сме деца на народа,
род сме от трудова вис.
„Братски съюз сме свободен!” –
нашият боен девиз.
Нас ни в окови държаха,
глад ни тормозеше нас;
черните дни ще премахнем,
идва за правдата час.
Свято е нашето дело.
В бой за живот по-богат
ние безстрашно ще смелим
царския призрачен свят!
Клати палатите тронни
нашият яростен вик...
Бързо пълнете патрони,
вдигайте острия щик!
В делото с вярата свята
дружно сплотяваме ред,
в битка ще влезем крилато,
в битка с проклетия гнет.
С мощните длани ще сринем
иго съдбовно вовек.
Знаме червено ще вдигне
трудов свободен човек.
* Популярният революционен марш е написан от Леонид Радин в Таганския затвор.
СМЕЛО, ТОВАРИЩИ, В НОГУ
Смело, товарищи, в ногу!
Духом окрепнув в борьбе,
В царство свободы дорогу
Грудью проложим себе.
Вышли мы все из народа,
Дети семьи трудовой.
„Братский союз и свобода” –
Вот наш девиз боевой!
Долго в цепях нас держали,
Долго нас голод томил,
Черные дни миновали,
Час искупленья пробил!
Время за дело приняться,
В бой поспешим поскорей.
Нашей ли рати бояться
Призрачной силы царей?
Всё, чем держатся их троны,
Дело рабочей руки...
Сами набьем мы патроны,
К ружьям привинтим штыки.
С верой святой в наше дело,
Дружно сомкнувши ряды,
В битву мы выступим смело
С игом проклятой нужды.
Свергнем могучей рукою
Гнет роковой навсегда
И водрузим над землею
Красное знамя труда!
1897 г.
---------------------------------------------
Леонид Трефолев
Руският поет, публицист и преводач Леонид Трефолев (Леонид Николаевич Трефолев) е роден на 9/21 септември 1839 г. в гр. Любим, Ярославска губерния. Завършил е гимназия (1856 г.) и юридически лицей в Ярославл. Работил е като репортер и редактор на в. „Ярославские губернские ведомости” (1856-1871 г.), редактор на в. „Вестник ярославского губернского земства” (след 1872 г.), в ярославски чиновнически служби и в Ярославското земство. Първите му публикации са от 1857 г., след това публикува активно поезия, публицистика и преводи в столични издания като „День”, „Дело”, „Искра”, „Развлечение”, „Народный голос”, „Отечественные записки”, „Вестник Европы”, „Наблюдатель”, „Русская мысль”, „Исторический вестник”, „Русский Архив” и др. Автор е на стихосбирките „Славянские отголоски” (1877 г.) и „Стихотворения (1864-1893)” (1894 г.), на очеркови, репортажни и краеведчески книги като „Странники. Эпизод из истории раскола и Увеселения города Мологи” (1866 г.), „Заметка о первом провинциальном журнале Уединенный пошехонец” (1882 г.) и „Очерк деятельности ярославского губернского земства” (1896 г.). Умира на 28 ноември/11 декември 1905 г. в гр. Ярославл.
КЪМ МОЯ СТИХ
Мой беден и несръчен стих,
аз с бледи рими те изграждам,
като овчица слаб и тих,
но, слава богу, непродажен.
„Ах, думи! Думи! Напиши!”
Повярвай им, ще те намерят!
Дори главата да греши,
сърце пред тях не лицемери.
К МОЕМУ СТИХУ
Мой бедный неуклюжий стих
Плохими рифмами наряжен,
Ты, как овечка, слаб и тих,
Но, слава богу, не продажен.
„Слова! Слова! Одни слова!” –
О нет, зачем же мне не верить?
Пусть ошибется голова,
Но сердцу стыдно лицемерить.
1870 г.
-----
В ГЛУХАТА ГРАДИНА
И нека във валса се вихри
тълпата на гостите там –
потънах в градината тиха,
пътечка невидима знам.
В часа за последни раздели
аз тихо се движех и чух...
Гърмяха славееви трели
сред парка глух.
Гърмяха славееви трели...
Блуждаехме в парка сами.
Горещо ръцете си сплели,
главица свенливо склони!
Завеси на северни нощи
прикриваха бъдни беди,
да светят очи мили още –
очи-звезди.
Да светят очи мили още
и славеев глас да се лей!
Лицето ми в добите нощни
с копринени къдри обвей!
Примигват звездите, незримо
с милион светлини ни следят...
Ела, целуни ме, любима,
за сетен път!
Ела, целуни ме, любима,
сред валса, под славеев зов!
Далече от теб ще замина,
в край чужд ще се скрия, любов.
Ще помня приюта оставен
и светлите наши мечти.
Ще тръгнем по пътя неравен –
и аз, и ти.
Ще тръгнем по пътя неравен
в съдбовни сами широти...
Ти нежна тревога раздавай,
трънливия път освети.
Ще чезнат раздори разломни,
но валса и славеев глас
ний двамата дълго ще помним –
и ти, и аз.
Ний двамата дълго ще помним
как мами ни тъмният друм,
как в свежите нощни простори
се смяхме над хорския шум.
Но време е! Час за раздели
настъпи... Бълнувайки, чух:
гърмяха славееви трели
сред парка глух.
В ГЛУХОМ САДУ
Пусть в вальсе игривом кружится
Гостей беззаботных толпа –
Хочу я в саду освежиться,
Там есть невидимка-тропа.
По ней в час последней разлуки
Я тихо и робко иду...
Гремят соловьиные звуки
В глухом саду.
Гремят соловьиные звуки...
В саду мы блуждаем одни.
Пожми горячее мне руки,
Головку стыдливо склони!
Под пологом северной ночи,
Не видя грядущей беды,
Пусть светят мне милые очи,
Как две звезды.
Пусть светят мне милые очи,
Пусть громче свистит соловей!
Лицо мне, под сумраком ночи,
Косой шелковистой обвей!
Не видят нас звезды, мигая
Мильонами радужных глаз...
Еще поцелуй, дорогая,
В последний раз!
Еще поцелуй, дорогая,
Под вальс и под трель соловья!
И я, от тебя убегая,
Сокроюсь в чужие края.
Там вспомню приют наш убогий
И светлые наши мечты.
Пойдем мы неровной дорогой –
И я, и ты.
Пойдем мы неровной дорогой
На жизненном нашем пути...
Ты издали с нежной тревогой
Тернистый мой путь освети.
Забудешь ты старое горе,
Но вальс и певца-соловья
Мы оба забудем не вскоре,
Ни ты, ни я.
Мы оба забудем не вскоре,
Как шли невидимкой-тропой,
Как в темном саду на просторе
Смеялись над жалкой толпой.
Пора! Наступил час разлуки...
Мне слышится в чудном бреду:
Гремят соловьиные звуки
В глухом саду.
1894 г.
---------------------------------------------
Лиодор Палмин
Руският поет и преводач Лиодор Палмин (Лиодор/ Илиодор Иванович Пальмин) е роден на 15/27 май 1841 г. в Петербург (по други данни в семейното имение в Ярославска губерния). Учил е в юридическия факултет на Петербургския университет, но през 1861 г. е изключен за участие в студентски демонстрации и за няколко месеца е затворен в Петропавловската крепост. Първите му публикации са в сп. „Лучи” през 1859 г. След 1860 г. публикува поезия в издания с различна обществено-политическа насоченост като „Век”, „Библиотека для чтения”, „Будильник”, „Дело”, „Женский вестник”, „Литературная библиотека”, „Искра”, „Русская мысль”, „Стрекоза”, „Наблюдатель”, „Развлечение”, „Осколки”, „Всемирная иллюстрация” и др. Превежда творби на Мицкевич, По, Хайне и Сенкевич, превежда либретата за оперите „Танхойзер” (1876 г.) на Рихард Вагнер, „Дон Карлос” (1876 г.) и „Трубадур” (1878 г.) на Джузепе Верди и др. Автор е на стихосбирките „Сны наяву” (1878 г.), „Собрание стихотворений” (1881 г.) и „Цветы и змеи. Сатира, юмор и фантазии” (1883 г.). Умира на 26 октомври/7 ноември 1891 г. в Москва.
ОПОЗОРЕНИЯТ ХРАМ
Ето го, пред нас е храм свещен и древен,
в панаир превърнат, в кръчма, в приток дребен;
храм литературен, свят всеплам в предците –
там били са нявга гении жреците...
Мисълта-светилник е горяла ярко,
чувство е пламтяло искрено и жарко,
над олтара в стройно пеене на клира –
жертвен пламък – пламък вдъхновен и мирен;
там поет възторжен е цветя заплитал
и в сърце крилато жертвал е мечтите...
Но светилник гасне, звук на лира секне,
гениите чезнат и цветята вехнат...
И в парцали пъстри гении да сменят
клоуни, контета пръкнаха на сцена...
Хилавата мисъл мъчи се да стане –
как орел да литне, щом крила са врани,
над света крилата горе ако минат,
ще блести ръждато плитката доктрина...
Враната е врана, както да я кара,
с чужда свирка свири, чужд рефрен повтаря.
Смачкаха чираци творчески устои –
всичко е под наем, нито капка свое...
Всичко е отдавна пошло и протрито,
всичко е с лекета мръснички покрито,
допреди години с новост запленило,
днес е вехтория – бледо и изгнило!
За едно и също с бъбрене отново
всичко се превръща в папагалско слово –
с детски проклятушки на кумири бивши
идеали рухват, за света излишни...
Вместо прежни сили в таз тъма унила
новите не светят с благотворна сила!
С дрипи скудоумни на фалшиви фрази
в храм литературен нагло ни облази,
ето, сган креслива – пъплят фарисеи
с крадени елеи към олтар с идеи.
Гнилата бездарност на кокили крачи,
а ни я представят като плод юначен...
Яростни простаци под болярски капи
хулят висините и боляри хапят...
Лекарите, ето, докторски врачуват
с диагнози: „Всеки сам да се лекува!”
Сатирик преграква с дразги там еснафски,
тук до балалайка гражданите кряскат
и пълзят нахално римоплетски орди
в храм литературен, с неграмотност горди –
в храм литературен, храм свещен и древен,
в панаир превърнат, в кръчма, в приток дребен...
ОПОЗОРЕННЫЙ ХРАМ
Вот он перед нами, храм священный, древний,
Ставший балаганом, рынком и харчевней, –
Храм литературы, древле чтимый свято,
Где жрецами были гении когда-то...
Где светильник мысли разгорался ярко,
Где пылало чувство искренно и жарко,
С алтаря ж вздымалось, в стройном клире пенья,
Жертвенное пламя – пламя вдохновенья,
И поэт, в восторге, с свежими цветами,
Сердце нес для жертвы, полное мечтами...
Но угас светильник, лиры замолчали,
Гении исчезли и цветы увяли...
И в лоскутьях пестрых, гениям на смену,
Гаеры и фаты вылезли на сцену...
Всюду дряблой мысли тщетные усилья –
Как орел, подняться и, вороньи крылья
Распустив над миром, с высоты орлиной
Заблистать избитой, ржавою доктриной...
Но как быть вороне, так и есть ворона, –
Всё с чужого свиста, всё с чужого тона.
Что давно руками школьников измято –
Своего ж ни капли, напрокат всё взято...
Что давно уж стало пошло и избито,
Что давно уж в пятнах, ржавчиной покрыто,
Что назад лет двадцать новизной пленяло,
А теперь, как ветошь, сгнило, полиняло!..
Об одном и том же болтовня всё та же,
Что и попугаи затвердили даже, –
Детские проклятья сверженным кумирам,
Павшим идеалам, позабытым миром...
А наместо старых, в этой тьме унылой,
Новые не блещут благотворной силой!
Ветошь скудоумья фразою мишурной
Прикрывая нагло, в храм литературный –
Вон, толпой крикливой, лезут фарисеи
С краденым елеем к алтарю идеи.
Круглая бездарность, на ходулях стоя,
Корчит публициста, чуть что не героя...
Хам в боярской шапке сыплет, с видом ярым,
Грозные проклятья и хулу боярам...
Вон, врачи выходят важными стопами,
На челе ж их блещет: „Исцелитесь сами!”
Там сипит сатира остротой мещанской,
Здесь, под балалайку, слышен вой гражданский,
И нахально лезет рифмоплетов стая
В храм литературы, грамоте не зная, –
В храм литературы, в храм святой и древний,
Ставший балаганом, рынком и харчевней...
1877 г.
---------------------------------------------
Лукиян Якубович
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ – ПОДГОТВЯТ СЕ
ГЕНИЙ
След облаците облаци в небето мрачно,
прикапва дъжд, понякога вихрушка страшна
дърветата разклаща, буни се, върти;
орел изплашен се издига и лети,
все по-възбог отлита, облак го поглъща,
прониза вис студена и с гърди могъщи
пресече дим небесен, в шир се завъртя,
далече от земята отлетя.
Сред земни суети, вълнения, угрози
внезапна мъка тебе, гения, тревожи;
в ярема трънен впрегнат влачиш се пеша,
но силна, свежа, топла имаш ти душа.
Очаква те подслон след буйна чест презряна:
и млад, и вдъхновен там стигаш твърде рано,
отлюспваш земни страсти в трудно битие
и литваш към небето, слънчево дете.
ГЕНИЙ
На небе пасмурном за тучей мчатся тучи,
Порою каплет дождь, порою вихрь летучий,
Деревья расшатав, взрывает и крутит;
Испуганный орёл подъемлется, летит,
Летит под небеса всё далее – и к туче
Приблизился, прошиб – и грудию, могучий,
Прорезал воздуха холодные струи –
И ввысь ушёл, далече от земли.
Среди земных сует и бедствий и волнений
Внезапная тоска тебя тревожит, гений;
Но, жизненный ярем по терниям влача,
Душа твоя сильна, свежа и горяча,
И есть тебе приют от жизни сей презренной:
Туда уходишь ты, младой и вдохновенный,
Земных страстей с тебя спадает чешуя –
И мчишься в небо ты, небесное дитя.
1838 г.
---------------------------------------------
Матвей Дмитриев-Мамонов
Руският литератор, обществен деец и военен организатор Матвей Дмитриев-Мамонов (граф Матвей Александрович Дмитриев-Мамонов) е роден на 14/25 септември 1790 г. в Москва. Получава образование в езуитски пансион във Франция. През 1811-1812 г. публикува свои стихове в сп. „Друг юношества и всяких лет”. Участник е в Отечествената война от 1812 г., участва в бородинските, тарутинските и малоярославските битки; генерал-майор (1813 г.). Основател е на конспиративната преддекабристка организация Орден на руските рицари (1815 г.). Един от най-богатите земевладелци на Русия. Автор е на брошурата с програмни статии и конституционни проекти „Краткие наставления Русским Рыцарям” (1816 г.). Поддържа връзки с тайни заговорнически общества, от 1820 г. е под наблюдението на тайната царска полиция. От 1823 г. е под домашен арест, през 1826 г. след отказ да положи клетва пред император Николай I е обявен за луд и е затворен за принудително лечение, от 1830 г. до края на живота му е държан в строга изолация. Умира на 11/23 юли 1863 г. в имението Василевское близо до Москва.
В ТОЗ ДЕН ЩЕ СЕ ИЗЛЕЕ ЗЛАТО
В тоз ден ще се излее злато – в струя, а сребро – в потоци.
И ще въстанат ли глупците срещу мъдрите, слабаци срещу силни!
Москва ще засияе като утро, Киев като ден.
И ще въстанат ли глупците срещу мъдрите, слабаци срещу силни?
Богатствата на Индия и на Холконда перлите ще влязат в пристани на Об и Волга,
край Средиземното море ще се издигне руско знаме.
И ще въстанат ли глупците срещу мъдрите, слабаци срещу силни!
Ще чезне в утринната мараня невежеството на народа,
ще спре кумирите народът да почита и пред праведниците на правдата ще се покланя.
И ще въстанат ли глупците срещу мъдрите, слабаци срещу силни!
В тоз ден ще се издигне знамето на свободата в Кремъл –
и ще струят лъчи от Капитолия на времената нови към земи далечни.
И ще въстанат ли глупците срещу мъдрите, слабаци срещу силни!
На камъни по улиците в този ден ще се изпише дума – свобода,
тя дума е на времената ни!
И ще въстанат ли глупците срещу мъдрите, слабаци срещу силни!
На Бога общ да въздадат възхвала!
В ТОЙ ДЕНЬ ПРОЛИЕТСЯ ЗЛАТО
В той день пролиется злато – струею, а сребро – потоком.
Восстанут ли бессмысленные на мудрых и слабые на крепких!
Москва просияет, яко утро, и Киев, яко день.
Восстанут ли бессмысленные на мудрых и слабые на крепких?
Богатства Индии и перлы Голконда пролиются на пристанях Оби и Волги,
И станет знамя россов у понта Средиземного.
Восстанут ли бессмысленные на мудрых и слабые на крепких!
Исчезнет, как дым утренний, невежество народа,
Народ престанет чтить кумиров и поклонится проповедникам правды.
Восстанут ли бессмысленные на мудрых и слабые на крепких!
В той день водрузится знамя свободы в Кремле, –
С сего Капитолия новых времян полиутся лучи в дальнейшие земли.
Восстанут ли бессмысленные на мудрых и слабые на крепких!
В той день и на камнях по стогнам будет написано слово,
Слово наших времен – свобода!
Восстанут ли бессмысленные на мудрых и слабые на крепких!
Богу единому да воздастся хвала!
1818-1820 г.
---------------------------------------------
Мира Лохвицкая
Руската поетеса и драматург Мирра Лохвицкая (Мария Александровна Лохвицкая) е родена на 19 ноември/1 декември 1869 г. в Санкт Петербург. Завършва Александровския институт в Москва (1888 г.). Първите си стихотворения публикува през 1889 г. в петербургското сп. „Север”, след което следват публикации в издания като „День и ночь”, „Художник”, „Нива”, „Всемирная иллюстрация”, „Северный вестник”, „Русское обозрение” и др. В историята на литературата тя влиза като „руската Сафо”. В лириката си се изявява с мелодичен и изящен стих, като възпява чувствената любов, езическата страст и свободата на чувствата. Авторка е на стихосбирките „Стихотворения, 1889-1895” (1896 г.), „На пути к Востоку” (1897 г.), „Стихотворения, 1896-1898” (1898 г.), „Он и Она. Два слова” (1899 г.), „Стихотворения, 1898-1900” (1900 г.), „Стихотворения, т. IV, 1900-1902” (1902 г.), „Стихотворения, 1902-1904” (1904 г.), „Собрание сочинений” (в 5 тома, 1904 г.), „Перед закатом” (1907 г.) и др. Умира на 27 август/9 септември 1905 г. в Санкт Петербург.
АЗ НЕ ЗНАЯ ЗАЩО МЕ УПРЕКВАТ
Аз не зная защо ме упрекват дори,
че в творбите ми премного огън гори,
че стремя се насреща към живи лъчи
и не искам в стиха ми тъга да звучи.
Че в стиха ми царица изящно блести
с диадема от моите пищни коси,
че от римите аз огърлица плета
и че пея за обич и за красота.
За безсмъртие няма душа да продам
и сред песните любя най-звънките там.
От безумни нищожни мечти се прикрих,
неизменен е моят горещ женствен стих.
Я НЕ ЗНАЮ, ЗАЧЕМ УПРЕКАЮТ МЕНЯ
Я не знаю, зачем упрекают меня,
Что в созданьях моих слишком много огня,
Что стремлюсь я навстречу живому лучу
И наветам унынья внимать не хочу.
Что блещу я царицей в нарядных стихах,
С диадемой на пышных моих волосах,
Что из рифм я себе ожерелье плету,
Что пою я любовь, что пою красоту.
Но бессмертья я смертью своей не куплю,
И для песен я звонкие песни люблю.
И безумью ничтожных мечтаний моих
Не изменит мой жгучий, мой женственный стих.
-----
НЕБЕСНО ЦВЕТЕ
В края сив на безплодния ден
цвете синьо присви поглед тих.
Твърде късно открих те за мен,
твърде рано се с теб разделих.
Да разцъфне реши, но в тъма
не успя без лъчите добри.
О, горчиво целувка сама
безответните устни гори.
И увяхна цветчето, преви
към земята лазурния лик.
Няма никога, никога ти
да си върнеш предишния миг!
НЕБЕСНЫЙ ЦВЕТОК
На закате бесплодного дня
Распустился цветок голубой.
Слишком поздно тебя я нашла,
Слишком рано рассталась с тобой.
Он так нежно расцвел, но в лучах
Угасавших раскрыться не мог.
О, как горько немой поцелуй
Безответные губы обжег.
И завял ароматный цветок
И лазурной головкой поник.
Никогда, никогда, никогда
Не вернешь ты потерянный миг!
1897 г.
-----
ОТ РОЗОВИЯ ИЗГРЕВ НЕЩО ТЪЖНО СВЕТИ
От розовия изгрев нещо тъжно свети
и от потъващ в далнината смях.
В разкошно-знойни дни печал се крие лете
сред царствен земен облик в тях.
И в славеев гласеж ридания усещам,
като на струна скъсана див звън.
О, нещо тъжно има в радостните срещи
и на измамна пролет в дивен сън.
ЕСТЬ ЧТО-ТО ГРУСТНОЕ И В РОЗОВОМ РАССВЕТЕ
Есть что-то грустное и в розовом рассвете,
И в звуках смеха, тонущих вдали.
И кроется печаль в роскошно-знойном лете,
В уборе царственном земли.
И в рокот соловья врываются рыданья,
Как скорбный звон надорванной струны.
Есть что-то грустное и в радости свиданья,
И в лучших снах обманчивой весны.
1898 г.
-----
АЗ ОБИЧАМ ТЕ
Аз обичам те като зората морски широти,
както нарцисът вълна лелее в сънните води.
Аз обичам те като звезди край месеца златист,
както своята творба поет въздига в порив чист.
Аз обичам те, мушици-еднодневки тъй сега
в пламък изнемогват от любов и стенат от тъга.
Както вятъра тръстиката обича те теша,
с цялата си воля те обичам, с цялата душа.
Аз обичам те, тъй както в сънищата дават плод
много слънце, много радост, много пролет и живот.
Я ЛЮБЛЮ ТЕБЯ, КАК МОРЕ ЛЮБИТ СОЛНЕЧНЫЙ ВОСХОД
Я люблю тебя, как море любит солнечный восход,
Как нарцисс, к волне склоненный, – блеск и холод сонных вод.
Я люблю тебя, как звезды любят месяц золотой,
Как поэт – свое созданье, вознесенное мечтой.
Я люблю тебя, как пламя – однодневки-мотыльки,
От любви изнемогая, изнывая от тоски.
Я люблю тебя, как любит звонкий ветер камыши,
Я люблю тебя всей волей, всеми струнами души.
Я люблю тебя, как любят неразгаданные сны:
Больше солнца, больше счастья, больше жизни и весны.
1899 г.
---------------------------------------------
Михаил Деларю
Руският поет и преводач Михаил Деларю (Михаил Данилович Деларю) е роден в началото на 1811 г. в гр. Казан. Завършва Императорския царскоселски лицей (1829 г.). Първите му поетични публикации са от 1829 г. Работи като чиновник в Департамента за държавно стопанство и в Министерството на вътрешните работи, през 1832 г. е градоначалник, а от 1833 г. е секретар в канцеларията на Военното министерство. Публикува стихове в издания като „Литературная газета”, „Северные цветы”, „Литературные прибавления к Русскому Инвалиду”, „Библиотека для чтения”, „Современник” и др. Знае западни и древни езици, превежда творби на Шилер, Юго, Овидий, Вергилий и др. Автор е на стихосбирката „Опыты в стихах” (1835 г.), сред по-известните му творби са „Падший серафим” (1827 г.), „Сельская поэма” (1829 г.), „Превращение Дафны”(1829 г.), „Сон и Смерть” (1831 г.) и „Ангелу-хранителю” (1837 г.). След 1839 г. изоставя поезията. Умира на 24 февруари 1868 г. в гр. Харков.
АНТОЛОГИЧНО ЧЕТИРИСТИШИЕ
Химни любовни, от музи внушени, в покой съчинявам,
но с тъжни напеви възпявам аз само Делвиг –
чувствам: в очите сълзи, на безсмъртните дъх животворен...
Музи, за него другарският спомен е скъп!
* Антон Делвиг (1798-1831 г.) – руски поет и литературен критик.
АНФОЛОГИЧЕСКОЕ ЧЕТВЕРОСТИШИЕ
Гимны любви по внушению Муз в тишине я слагаю,
Но, лишь о Дельвиге я грустную песнь поведу, –
Чувствую: слезы в очах, животворней влиянье бессмертных...
Музы! знать, память о нем вам, как и дружбе, мила!
1832 г.
-----
ГРОБЪТ НА ПОЕТА
В памет на Веневитинов
Пътнико, знай: тук лежи аонид на възпитаник страстен –
младата гръд на певеца плам вдъхновен изгори!
Пътнико, скъпо ценят го безсмъртните сред небесата!
Тежко горя Прометей, хищник на огъня свят!
* Дмитрий Веневитинов (1805-1827 г.) – руски поет, писател и преводач.
* Аониди – музи на изкуствата в древногръцката митология.
МОГИЛА ПОЭТА
Посвящается памяти Веневитинова
Путник, узнай: здесь лежит аонид вдохновенный питомец:
Грудь молодую певца огнь вдохновения сжег!
Путник! бессмертные дорого ценят небес достоянье!
Тяжко страдал Промефей, хищник святого огня!
1830 г.
---------------------------------------------
Михаил Дмитриев
Руският поет, литературен критик, мемоарист и преводач Михаил Дмитриев (Михаил Александрович Дмитриев) е роден на 23 май/3 юни 1796 г. в с. Богородско, Симбирска губерния. Завършва словесния факултет при Московския университет (1815 г.). Дебютира в печата с поетичен превод в сборник „В удовольствие и пользу” през 1811 г. От 1811 г. работи в московския архив към Колегията за външни работи, а след 1825 г. е чиновник за особени поръчения към московския генерал-губернатор, съдия към Московския придворен съд, камерхер (1831 г.), действителен таен съветник (1839 г.). Организатор е на литературната група „Общество громкого смеха” (1816-1820 г.), действителен член е на Обществото на любителите на руската словесност (1820 г.), член е на Свободното общество на руската словесност (1824 г.). Пише елегии, оди, басни, псалми, епиграми, литературна критика и статии на религиозно-философски теми. Публикува стихове и статии в списания и алманаси като „Вестник Европы”, „Сын отечества”, „Полярная звезда”, „Московский вестник”, „Атеней”, „Москвитянин” и др. Превежда поезия на Шилер, Гьоте, Делил, Флориан, Хораций и др. Автор е на стихосбирките „Стихотворения” (1830 г.), „Московские элегии” (1858 г.), „Стихотворения” (в два тома, 1865 г.), на книги с преводи, монографии и мемоари като „Наука поэзии, или Послание к Пизонам” (1853 г.), „Мелочи из запаса моей памяти” (1854 г.), „На битву 27-го августа” (1855 г.), „Воспоминание о Семене Егоровиче Раиче” (1855 г.), „Сатиры Квинта Горация Флакка” (1858 г.) и др. Умира на 5/17 септември 1866 г. в Москва.
КЪМ ЕВРОПЕЙЦИТЕ
Как ни Европа упреква? Та ние сме също в Европа!
Дайте Европа! Какво! Ние с Петър Европа градихме!
Не изоставаме: както и тя, ние почвата родна
ровим с труд весел и после садим съхраненото семе;
идва ли тя, или не – и у нас плодовете израстват!
Ние сме близко, в Европа! Какво е да си европеец,
в робство от чужди глави чужд акъл да събираш безцелно?
Та и в Европа народ на народ не прилича, така че
вътре сме, значи! Къде е народ европейски? Там – немец,
там англичанин, французин; сред тях нека бъде руснакът!
К ЕВРОПЕЙЦАМ
Что вы Европой нам колете глаз? – Мы не прочь от Европы!
Дайте Европу нам! – Что ж! мы с Петра не чужие Европе!
Мы не отстанем от ней: как она же, мы почву родную
Взроем с весёлым трудом; семена сбережённые бросим;
Не придёт ли она – и у нас от плодов поживиться!
Мы от Европы не прочь! Но какая ж то жизнь европейца
В рабстве у чуждых голов чужого ума набираться?
И в Европе народ на народ не похож; так с каким же
Сходны хотите вы быть? Где народ европейцев? – Есть немец,
Есть англичанин, француз; между ними пусть будет и русский!
23 октября 1846 г.
-----
ЕПИГРАМА
Днес теб за мръсен стих или пасквил безчестен
не ще те с нищо укорят,
а, виж, Вяземски го ругаят, без да спрат:
това е ползата да бъдеш неизвестен.
ЭПИГРАММА
Ни пакостный стихом, ни пасквилем бесчестным –
Ничем тебя не укорят,
А Вяземского все ругают на-подхват:
Вот прямо выгода быть вовсе неизвестным.
---------------------------------------------
Михаил Загорский
Руският поет и преводач Михаил Загорски (Михаил Павлович Загорский) е роден на 30 юли/11 август 1804 г. в Петербург. От 1819 г. учи в историко-филологическия факултет на Петербургския университет. Пише поеми, елегии и стихове по фолклорни мотиви, превежда поезия на Хораций, Вергилий, Ламартин, Байрон, Шилер и др. От 1920 г. печата стихове и преводи в петербургски списания като „Новая литература”, „Литературные листки”, „Благонамеренно”, „Соревнователь просвещения и благотворения”, „Полярная звезда”, „Северные цветы” и др. Умира на 31 декември 1824 г.
ПЕСЕН НА ЧЕРКЕЗИНА
Загина девицата, мил мой другар!
Угасна светилото – в погледа жар.
Самотен блуждая в планински превал
и бузи изгарят сълзи на печал!
Небето широко облитат орли!
Обхожда сайгак непристъпни скали,
но клюма лъкът на гърба ми и там
ръждясват стрелите на моя колчан,
защо ли планинския звяр да ловя?
Богатата плячка с кого да деля!
Загина девицата, мил мой другар,
угасна светилото, пепел без жар.
Домът ми край ширни сред мир брегове
граден е след време на зли боеве,
там чашите с кумис на рафта стоят,
там бащина сабя и пушки висят.
Задушно е вкъщи, в гроб сякаш съм там,
към сабята поглед не вдигам. Не знам
кой кумис до мен ще опитва? И кой
ще слуша за битките разказа мой?
Загина девицата, мил мой другар!
Угасна светилото, пепел без жар.
Самотен блуждая в планински превал
и бузи изгарят сълзи на печал!
* Сайгак – чифтокопитно млекопитаещо от семейството на антилопите.
ПЕСНЬ ЧЕРКЕСА
Не стало девицы, подруги моей!
Угасло светило – отрада очей.
Теперь одинокий блуждаю въ горахъ
И слезы печали горятъ на щекахъ!
Тамъ въ небе широкомъ летаютъ орлы!
И скачетъ сайгакъ на скалу со скалы,
Но лукъ мой безъ дела виситъ за плечомъ,
И ржавеютъ стрелы въ колчане моемъ,
И что за отрада мне зверя настичь?
Не съ кемъ делить мне богатыхъ добычь!
Не стало девицы, подруги моей,
Угасло светило, отрада очей.
Мой домъ на привольныхъ стоитъ берегахъ,
Тамъ много корысти добыто въ бояхъ;
Тамъ чаши кумыса рядами стоятъ;
Тамъ сабли отцовъ и пищали висятъ.
Но будто въ могиле, мне душно въ дому
И редко на саблю мой взоръ подыму:
Кто будетъ со мною кумысъ распивать?
Кто будетъ разсказу о битвахъ внимать?
Не стало девицы, подруги моей,
Угасло светило, отрада очей.
Теперь одинокий блуждаю въ горахъ
И слезы печали горятъ на щекахъ.
---------------------------------------------
Михаил Лермонтов
Руският поет, писател, драматург, художник и преводач Михаил Лермонтов (Михаил Юрьевич Лермонтов) е роден на 3/15 октомври 1814 г. в Москва. Пише стихове от 1828 г., първото му публикувано стихотворение е от 1830 г. Учи в Московския университет (1830-1832 г.), завършва военна юнкерска школа в Санкт Петербург (1834 г.). Като офицер на няколко пъти е осъждан за критики към руските власти и е изпращан на служба в Кавказ. Превежда творби на Байрон, публикува активно в руския литературен печат. Един от основните представители на руския литературен романтизъм, той е автор на десетки забележителни стихотворения и поеми като „Исповедь”, „Демон”, „Хаджи Абрек”, „Смерть поэта”, „Мцыри”, „Тамбовская казначейша”, „Бородино” и др., на романите „Вадим” (1833 г., незавършен), „Княгиня Лиговска” (1836 г., незавършен) и „Герой нашего времени” (1840 г.), драмите „Маскарад” (1835 г.) и „Двама братя”, единствената издадена приживе стихосбирка „Стихотворения” (1840 г.) и др. Убит е при дуел на 15/27 юли 1841 г. близо до гр. Пятигорск.
АЗ ИЗЛИЗАМ САМ-САМИН НА ПЪТЯ
Аз излизам сам-самин на пътя,
святка през мъгла по път следа.
Тиха нощ. В пустиня Бог пристъпя
и звезда си бъбри със звезда.
В небесата – празнично и чудно!
Спи земята, в синкав сън сияй...
Но защо ми е тъй болно, трудно?
Нещо чакам ли? Жалея май?
От живота нищичко не чакам,
за отминал миг не се коря;
търся на покоя свободата!
Искам в кротък унес да заспя!
Но не гроб в студената могила...
Да заспя за вечния си път,
а в гърдите ми да дремят сили
и да диша спящата ми гръд;
ден и нощ любовен глас да пее
и в слуха ми сладост да вали,
вечно млад и прав да зеленее
тъмен дъб, над мен да шумоли.
ВЫХОЖУ ОДИН Я НА ДОРОГУ
Выхожу один я на дорогу;
Сквозь туман кремнистый путь блестит;
Ночь тиха. Пустыня внемлет богу,
И звезда с звездою говорит.
В небесах торжественно и чудно!
Спит земля в сияньи голубом...
Что же мне так больно и так трудно?
Жду ль чего? Жалею ли о чём?
Уж не жду от жизни ничего я,
И не жаль мне прошлого ничуть;
Я ищу свободы и покоя!
Я б хотел забыться и заснуть!
Но не тем холодным сном могилы...
Я б желал навеки так заснуть,
Чтоб в груди дремали жизни силы,
Чтоб дыша вздымалась тихо грудь;
Чтоб всю ночь, весь день мой слух лелея,
Про любовь мне сладкий голос пел,
Надо мной чтоб вечно зеленея
Тёмный дуб склонялся и шумел.
1841 г.
-----
И СКУЧНО, И ТЪЖНО
И скучно, и тъжно, ръка на кого да дадеш,
душевна печал да отмине...
Желания... Този напразен безкраен стремеж...
Минават години – добрите години!
За срок да обичаш... Кого? Не си струва труда,
а вечно да любиш, не може.
Надникнеш ли в себе си – няма след тебе следа:
и радост, и мъка след нас са нищожни...
А страстите? Някога техния сладък недъг
разсъдъкът ще закопае;
живота щом с хладно внимание видиш дотук,
разбираш, че глупава празна шега е...
И СКУЧНО И ГРУСТНО
И скучно и грустно, и некому руку подать
В минуту душевной невзгоды...
Желанья!.. Что пользы напрасно и вечно желать?..
А годы проходят – все лучшие годы!
Любить... Но кого же?.. На время – не стоит труда,
А вечно любить невозможно.
В себя ли заглянешь? – там прошлого нет и следа:
И радость, и муки, и всё там ничтожно...
Что страсти? – ведь рано иль поздно их сладкий недуг
Исчезнет при слове рассудка;
И жизнь, как посмотришь с холодным вниманьем вокруг –
Такая пустая и глупая шутка...
1840 г.
-----
ТРЪСТИКА
Седи рибар усмихнат
до речния въртоп,
пред него вятър вихри
голям тръстиков сноп.
Тръстика той откъсна
и отвор й проби,
към крайчеца я стисна
и устни в нея впи.
И сякаш оживяла,
запя в сумрака сив
ту с глас човешки жален,
ту с глас на вятър див
печалната тръстика:
„О, остави ме мен,
рибарю ведролики,
не ме измъчвай в плен!
Аз мила бях девица,
красиво цвете бях,
при мащеха в тъмница
нерадостно цъфтях,
невинни скърби ронех,
сълзи горчиви лях
и ранна смърт безбожно
в страдания зовях.
Аз имах брат доведен,
на мащеха отрок,
към хубавици скверен,
към хората жесток.
Бях с него в душна вечер
на този стръмен бряг,
реката синя беше,
струеше златен зрак.
Любовна маска сложи –
аз ласки не приех,
пари ми той предложи –
парите му не взех;
прониза той сурово
гръдта ми с остър нож,
тук моя труп зарови
на стръмен бряг сред нощ;
над моя гроб израсна
тръстиков сноп голям,
житейски мъки гаснат
в душицата ми там.
Не стой, рибарю мили,
в тръстиковия здрач,
за помощ си безсилен,
не си роден за плач.”
ТРОСТНИК
Сидел рыбак веселый
На берегу реки,
И перед ним по ветру
Качались тростники.
Сухой тростник он срезал
И скважины проткнул,
Один конец зажал он,
В другой конец подул.
И будто оживленный,
Тростник заговорил –
То голос человека
И голос ветра был.
И пел тростник печально:
„Оставь, оставь меня;
Рыбак, рыбак прекрасный,
Терзаешь ты меня!
И я была девицей,
Красавица была,
У мачехи в темнице
Я некогда цвела,
И много слез горючих
Невинно я лила,
И раннюю могилу
Безбожно я звала.
И был сынок-любимец
У мачехи моей,
Обманывал красавиц,
Пугал честных людей.
И раз пошли под вечер
Мы на берег крутой,
Смотреть на сини волны,
На запад золотой.
Моей любви просил он –
Любить я не могла,
И деньги мне дарил он –
Я денег не брала;
Несчастную сгубил он,
Ударил в грудь ножом,
И здесь мой труп зарыл он
На берегу крутом;
И над моей могилой
Взошел тростник большой,
И в нем живут печали
Души моей младой.
Рыбак, рыбак прекрасный,
Оставь же свой тростник.
Ты мне помочь не в силах,
А плакать не привык”.
1832 г.
-----
ПРЕКРАСНА СИ ТИ, РОДНА РАВНИНА
Прекрасна си ти, родна равнина,
и бурното ти време е чудесно;
пак сняг е, сякаш в древни времена
над хора и народи прежни блеснал...
Мъгла облича сводове небесни!
Степта лъсти с лилавата си пелена,
тя свежа е, душевна е виделина,
създадена за свобода и песни...
Но без любов това е степ сама;
но този светъл сняг, летящ сребристо,
за таз страна порочна твърде чист е,
сърцето ми да радва не посмя.
С кожуха си студен и неизменен
закрива от очите гробната земя
и паметния прах, за мен, за мен безценен.
ПРЕКРАСНЫ ВЫ, ПОЛЯ ЗЕМЛИ РОДНОЙ
Прекрасны вы, поля земли родной,
Еще прекрасней ваши непогоды;
Зима сходна в ней с первою зимой,
Как с первыми людьми ее народы!...
Туман здесь одевает неба своды!
И степь раскинулась лиловой пеленой,
И так она свежа, и так родня с душой,
Как будто создана лишь для свободы...
Но эта степь любви моей чужда;
Но этот снег летучий серебристый
И для страны порочной – слишком чистый
Не веселит мне сердца никогда.
Его одеждой хладной, неизменной
Сокрыта от очей могильная гряда
И позабытый прах, но мне, но мне бесценный.
1831 г.
-----
ПОКОЙ Е
Покой е – пълната луна
блести през езерен шубрак,
лудува край брега вълна
на лъч студен под ведър знак.
ВСЕ ТИХО
Все тихо – полная луна
Блестит меж ветел над прудом,
И возле берега волна
С холодным резвится лучом.
1830 г.
-----
НАД НИКОЙ, НИКОЙ, НИКОЙ НЯМА ВЛАСТ
Над никой, никой, никой няма власт
в изгнание копнеж метежен!
Любов ли? Три пъти обичах аз,
три пъти с обич безнадеждна.
НИКТО, НИКТО, НИКТО НЕ УСЛАДИЛ
Никто, никто, никто не усладил
В изгнаньи сем тоски мятежной!
Любить? – три раза я любил,
Любил три раза безнадежно.
1830 г.
-----
SENTENZ
Светът да разбере завчас:
животът с вярата, мечтата
тетрадка стара е за нас
с предишни стихове познати.
SENTENZ
Когда бы мог весь свет узнать,
Что жизнь с надеждами, мечтами –
Не что иное, как тетрадь
С давно известными стихами.
1830 г.
-----
НИЙ ДЕЦА АКО НЕ БЯХМЕ
Ний деца ако не бяхме,
сляпо обич не боляхме,
тъй без срещи и разлъки
нямаше да знаем мъки.
ЕСЛИ Б МЫ НЕ ДЕТИ БЫЛИ
Если б мы не дети были,
Если б слепо не любили,
Не встречались, не прощались,
Мы с страданьем бы не знались.
1832 г.
-----
СИЛУЕТ
Аз имам силуета твой
с печален цвят, но мил е той;
пред мойта гръд увиснал знак,
като сърцето тъне в мрак.
В очите без живот и плам,
но вечно близо той е там;
той сянка твоя е, но аз
обичам сянката в захлас.
СИЛУЭТ
Есть у меня твой силуэт,
Мне мил его печальный цвет;
Висит он на груди моей
И мрачен он, как сердце в ней.
В глазах нет жизни и огня,
Зато он вечно близ меня;
Он тень твоя, но я люблю
Как тень блаженства тень твою.
1831 г.
-----
ОБЛАЦИ
Облаци перести, вечни вий странници!
Степи лазурни, вериги блестящи сте,
в своя летеж като мен сте изгнаници,
милия север към юга изпращате.
Кой вас ви гони? Съдбовно решение?
Завист ли тайна? Открити проклятия?
Може над вас да тежи престъпление,
може да зрей клевета на приятели?
Не, но безплодни нивя ви омръзнаха...
Чужди за страсти и чужди страдания,
вечно свободни и вечно замръзнали,
щом без родина сте, няма изгнание.
ТУЧИ
Тучки небесные, вечные странники!
Степью лазурною, цепью жемчужною
Мчитесь вы, будто как я же, изгнанники
С милого севера в сторону южную.
Кто же вас гонит: судьбы ли решение?
Зависть ли тайная? злоба ль открытая?
Или на вас тяготит преступление?
Или друзей клевета ядовитая?
Нет, вам наскучили нивы бесплодные…
Чужды вам страсти и чужды страдания;
Вечно холодные, вечно свободные,
Нет у вас родины, нет вам изгнания.
1840 г.
-----
ПОД ТАЙНСТВЕНАТА ХЛАДНА ПОЛУМАСКА
Под тайнствената хладна полумаска лично
звучеше твоят глас, зовящ като мечта.
Блестяха твоите пленителни очички
и се усмихваше лукавата уста.
През маранята забелязах аз неволно
девичи бузи, нежна шия с блясък бял.
Щастливец! Ясно зърнах кичур своеволен,
край родните къдрици блик разлял!
И, своето въображение раздавал,
по леки признаци красавица видях;
видение безплътно оттогава
в душата моя носех, милвах, влюбен бях.
И ми се струва: твоите слова горещи
понякога в годините дочувах аз;
и някой нейде шепне, че след тази среща
пак ще се видим дружно с теб и с твоя глас.
ИЗ-ПОД ТАИНСТВЕННОЙ, ХОЛОДНОЙ ПОЛУМАСКИ
Из-под таинственной, холодной полумаски
Звучал мне голос твой отрадный, как мечта.
Светили мне твои пленительные глазки
И улыбалися лукавые уста.
Сквозь дымку легкую заметил я невольно
И девственных ланит, и шеи белизну.
Счастливец! видел я и локон своевольный,
Родных кудрей покинувший волну!..
И создал я тогда в моем воображенье
По легким признакам красавицу мою;
И с той поры бесплотное виденье
Ношу в душе моей, ласкаю и люблю.
И все мне кажется: живые эти речи
В года минувшие слыхал когда-то я;
И кто-то шепчет мне, что после этой встречи
Мы вновь увидимся, как старые друзья.
1841 г.
-----
ЛИСТЕЦ
Откъсна се дъбов листец от клонака си роден,
в степта търколи се, от буря жестока подгонен;
изсъхна, увяхнал от студ и от зной, и от мъка,
и ето, накрая до Черно море докуцука.
Край Черно море млад чинар ствол живителен вае,
ветрецът му шепне, зелените клони ласкае;
на клони зелени люлеят се райските птици
и пеят в прослава на морския цар – цар-девица.
Притисна се странникът там под чинарени стволи,
с дълбока уморна въздишка, приют да измоли:
„Аз беден листец съм от дъб – каза той, – приеми ме,
предсрочно узрях и израснах в сурова родина.
Самотен безцелно отдавна света обикалям,
изсъхнал без сянка, без сън и покой вяхнал вяло.
Вземи пришълеца сред свойте листа изумрудни,
аз зная пленителни разкази мъдри и чудни!”
„Че ти за какво си ми, листе? – чинарът бележи. –
Ти прашен си, жълт си – грозиш синовете ми свежи.
Ти много видял си бил – туй са безмислици странни!
Слухът ми от райските птици е морен отдавна.
Върви си, о, страннико! Ти непознат си, не светиш!
Обича ме слънцето, с него градим цветовете;
в простора безкраен, в небето аз клони простирам,
морето студено тук корени мои умива.”
ЛИСТОК
Дубовый листок оторвался от ветки родимой
И в степь укатился, жестокою бурей гонимый;
Засох и увял он от холода, зноя и горя
И вот, наконец, докатился до Черного моря.
У Черного моря чинара стоит молодая;
С ней шепчется ветер, зеленые ветви лаская;
На ветвях зеленых качаются райские птицы;
Поют они песни про славу морской царь-девицы.
И странник прижался у корня чинары высокой;
Приюта на время он молит с тоскою глубокой,
И так говорит он: „Я бедный листочек дубовый,
До срока созрел я и вырос в отчизне суровой.
Один и без цели по свету ношуся давно я,
Засох я без тени, увял я без сна и покоя.
Прими же пришельца меж листьев своих изумрудных,
Немало я знаю рассказов мудреных и чудных”.
„На что мне тебя? – отвечает младая чинара, –
Ты пылен и желт – и сынам моим свежим не пара.
Ты много видал – да к чему мне твои небылицы?
Мой слух утомили давно уж и райские птицы.
Иди себе дальше; о странник! тебя я не знаю!
Я солнцем любима, цвету для него и блистаю;
По небу я ветви раскинула здесь на просторе,
И корни мои умывает холодное море”.
1841 г.
-----
ЕДИН ДРУГ ВЛЮБЕНИ БЯХА
„Sie liebten sich beide, doch keiner
Wollt'es dem ;ndern gestehn.”
Heine
Един друг влюбени бяха тъй дълго и нежно,
с тъга дълбока и страсти безумно метежни!
Но сякаш враг са, избягваха срещите сладки
и бяха празни и хладни словата им кратки.
Безмълвно, с гордо страдание се разделиха
и образ мил вече само в съня си откриха.
Смъртта дойде. Сред задгробния свят се видяха...
Но там отвъд, ах, един друг се те не познаха.
* „Те двамата се обичаха един друг, но ни един не желаеше да си признае това пред другия.” Хайне
* Стихотворението „Они любили друг друга” на Михаил Лермонтов е свободен превод на стихотворение на немския поет Хайнрих Хайне, написано през 1827 г.
ОНИ ЛЮБИЛИ ДРУГ ДРУГА
„Sie liebten sich beide, doch keiner
Wollt'es dem ;ndern gestehn.”
Heine
Они любили друг друга так долго и нежно,
С тоской глубокой и страстью безумно-мятежной!
Но, как враги, избегали признанья и встречи,
И были пусты и хладны их краткие речи.
Они расстались в безмолвном и гордом страданье
И милый образ во сне лишь порою видали.
И смерть пришла: наступило за гробом свиданье...
Но в мире новом друг друга они не узнали.
1841 г.
* „Они оба любили друг друга, но ни один не желал признаться в этом другому.” Гейне
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Поглед без огън – цвете без аромат!
* * *
Щом без радост бе любовта, раздялата ще бъде без печал.
* * *
Празното сърце бие равномерно.
* * *
Не изтърпя душата на поета позора на дребнавите обиди.
* * *
Човекът е карета, умът – кочияш, парите и познанствата – коне; колкото повече са конете, толкова по-скоро и по-бързо каретата препуска в планината.
* * *
Гений, прикован към чиновнически стол, трябва да умре или да полудее точно както човек с мощно телосложение при заседнал живот и скромно поведение умира от апоплексичен удар.
* * *
Обидата е такова хапче, което не всеки може да преглътне със спокойно лице; някои гълтат, като предварително го сдъвкват, а тогава хапчето е още по-горчиво.
* * *
Хората изпитват завист един към друг, а аз, напротив, завиждам само на прекрасните звезди.
* * *
Моето завещание: сложете камък и нека на него нищо да не е написано, ако самото ми име не е достатъчно да му даде безсмъртие.
* * *
Човекът, на когото сте нужни, винаги ще намери начин да бъде редом.
* * *
Толкова е скучен животът, когато няма борба.
* * *
В природата противоположни причини често водят до еднакви действия: конят пада и от застояване, и от прекомерна езда.
* * *
Желания! Каква е ползата напразно и вечно да желаеш? А годините отминават – всички най-добри години!
* * *
Защо, за какво, откъде е злото? Ако има Бог, то как може да има зло? Ако има зло, то как може да има Бог?
* * *
Има много странни хора, които постъпват с приятелите като с дрехи: използват ги, докато се износят, и ги захвърлят.
* * *
Какво са страстите? Нали рано или късно техният сладък недъг изчезва при думата на разсъдъка.
* * *
Уважение заслужават тези хора, които, независимо от ситуацията, времето и мястото, остават такива, каквито са в действителност.
* * *
Защо са дълбоките познания, жаждата за слава, талантът и пламенната любов за свобода, когато ние не можем да ги използваме?
* * *
Всичко това би било смешно, ако не бе така тъжно.
* * *
Какво е животът на поета без страдания? И какво е океанът без бури?
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Взор без огня – без запаха цветок!
* * *
Была без радости любовь, разлука будет без печали.
* * *
Пустое сердце бьётся ровно.
* * *
Не вынесла душа поэта позора мелочных обид.
* * *
Человек – карета; ум – кучер; деньги и знакомства – лошади; чем более лошадей, тем скорее и быстрее карета скачет в гору.
* * *
Гений, прикованный к чиновничьему столу, должен умереть или сойти с ума, точно так же, как человек с могучим телосложением при сидячей жизни и скромном поведении умирает от апоплексического удара.
* * *
Обида такая пилюля, которую не всякий с покойным лицом проглотить может; некоторые глотают, разжевав наперед; тут пилюля еще горче.
* * *
Люди друг к другу зависть питают; я же, напротив, только завидую звездам прекрасным.
* * *
Моё завещание: положите камень; и – пускай на нём ничего не будет написано, если одного имени моего не довольно будет доставить ему бессмертие.
* * *
Человек, которому Вы нужны, всегда найдет способ быть рядом.
* * *
Так жизнь скучна, когда боренья нет.
* * *
В природе противоположные причины часто производят одинаковые действия: лошадь равно падает на ноги от застоя и от излишней езды.
* * *
Желанья! Что пользы напрасно и вечно желать? А годы проходят – все лучшие годы!
* * *
Почему, зачем, откуда зло? Если есть Бог, то как может быть зло? Если есть зло, то как может быть Бог?
* * *
Есть престранные люди, которые поступают с друзьями, как с платьем: до тех пор употребляют, пока износится, а там и кинут.
* * *
Что страсти? – ведь рано иль поздно их сладкий недуг исчезнет при слове рассудка.
* * *
Уважения заслуживают те люди, которые независимо от ситуации, времени и места, остаются такими же, какие они есть на самом деле.
* * *
К чему глубокие познанья, жажда славы, талант и пылкая любовь свободы, когда мы их употребить не можем?
* * *
Всё это было бы смешно, когда бы не было так грустно.
* * *
Что без страданий жизнь поэта? И что без бури океан?
---------------------------------------------
Михаил Милонов
Руският поет, сатирик и литератор Михаил Милонов (Михаил Васильевич Милонов) е роден на 5/16 март 1792 г. в с. Придонски Ключ, Воронежска губерния. Учи в Московския университет (1805-1809 г.), дипломира се със степен кандидат на словесните науки. Работи в Министерството на вътрешните работи и в Министерството на правосъдието. Първите му публикации са в сп. „Утренняя заря” (1807 г.), сътрудничи активно на „Вестник Европы”, „Санкт-Петербургский вестник”, „Благонамеренный”, „Сыне отечества” и др. периодични издания. Пише стихове на гражданска тематика, елегии, героико-патриотични творби и драми, но най-голяма известност имат неговите сатири. Член е на Свободното общество на любителите на руската словесност (1810 г.). Автор е на стихосбирката „Сатиры, послания и другие мелкие стихотворения” (1819 г.). Умира на 17/29 октомври 1821 г. в Санкт Петербург.
НА НЕГРАМОТНИЯ СЕНАТОР-СТИХОТВОРЕЦ
Хвостов! Не спирам да се чудя
с каква ли скрита цел теб бог те е създал!
Щом видя те – се смея лудо,
а щом в Сената заседаваш – в плач съм цял...
* Граф Дмитрий Хвостов (1757-1835 г.) – представител на руския поетичен класицизъм, мишена на много епиграми и насмешки от младото литературно поколение.
НА БЕЗГРАМОТНОГО СЕНАТОРА-СТИХОТВОРЦА
Хвостов! Никак не надивлюся,
С какою целью бог хотел тебя создать!
Как вижу я тебя – смеюся,
И плачу – как в Сенат ты едешь заседать.
-----
КЪМ ИЗДАТЕЛЯ НА „ПАНТЕОН”
На гениите ти поезия небесна
събираш в обща подвързия, буквоед
Николски! Туй е подвиг славен и чудесен,
макар че лош писател си и слаб поет.
КЪМ ТОЗИ СЪЩИЯ
Напразно пищно име „Пантеон” постави –
да ни втълпиш, че, виж, уж подвиг с туй твориш.
Търгаш на чужда слава, без закон и право,
нищожния си етикет им ти лепиш.
* Павел Николски (1794-1816 г.) – поет и критик, издател на поредицата „Пантеон русской поэзии” (1814-1815 г.).
К ИЗДАТЕЛЮ „ПАНТЕОНА”
Ценитель гениев поэзии небесной,
Связующий их труд в единый переплет,
Никольский! Подвиг твой и славный и чудесный,
Зане ты сам плохой прозаик и поэт.
К НЕМУ ЖЕ
Напрасно пышным ты названьем „Пантеона”
Желаешь доказать, что подвиг твой велик.
Торгаш чужих даров без права, без закона,
Ты только к ним клеишь ничтожный свой ярлык.
---------------------------------------------
Михаил Михайлов
Руският поет, писател, публицист и преводач Михаил Михайлов (Михаил Ларионович Михайлов) е роден на 4/16 януари 1829 г. в гр. Оренбург. Не завършва гимназиалното си образование, но през 1844 г. слуша лекции в Петербургския университет. Първите му обнародвани стихове са от 1845 г. Публикува в издания като „Современник”, „Отечественные записки”, „Иллюстрации”, „Москвитянин” и др. Един от дейците на нелегалното революционно движение в Русия (1850-1860 г.), през 1861 г. е осъден на 12 години каторга и през 1862 г. е изпратен в Сибир. Пише поезия, литературна критика и публицистични статии, превежда древногръцки и западноевропейски поети като Есхил и Хайне, автор е на романи и повести, сред които „Перелётные птицы”, „Адам Адамыч”, „Кружевница”, „Африкан”, „Он”, „Голубые глаза”, „Вместе”, „Записки”, „Сибирскими очерками” и др. Умира на 3/15 август 1865 г. в с. Кадая, Читинска област, днес в Забайкалието. Посмъртното му издание с избрана поезия „Стихотворений М. Михайлова” (1866 г.) е унищожено от цензурата.
А ИМА ДНИ – И ТЕ СА ДНИ НЕМАЛКО
А има дни – и те са дни немалко –
когато е душата тъжна пак,
проклинаш и живота, и копнежи жалки
и бъдещето е покрито с мрак.
И има дни – но те са дни немного –
в душата зрее ясна топлина,
ти за живота си благодариш на бога
и в бъдещето грее светлина.
БЫВАЮТ ДНИ – И ДНЕЙ ТАКИХ НЕМАЛО
Бывают дни – и дней таких немало, –
Когда душа печальна, холодна;
Клянёшь и жизнь, и всё, чем сердце трепетало,
И будущность так кажется темна.
Бывают дни – но дней таких немного, –
Когда в душе и ясно и тепло,
Когда за жизнь свою благодаришь ты Бога,
И в будущем так кажется светло.
1847 г.
-----
НА ДЕСПОТА
Резецът на историята, без да бави,
над гроба ти ще драсне, лицемер чевръст:
„С ръката дясна кръстен знак направи,
а с лявата распна народите на кръст!”
ДЕСПОТУ
Резец истории тебе, ханжа лукавый,
Глубоко начертит на гробовой плите:
„Он знаменье креста творил рукою правой,
А левой распинал народы на кресте”.
1863 г.
---------------------------------------------
Михаил Розенгейм
Руският поет, писател, публицист и преводач Михаил Розенгейм (Михаил Павлович Розенгейм) е роден на 19/31 юли 1820 г. в Санкт Петербург. Пише поезия от младежките си години, първите му публикувани стихотворения са в сп. „Сын Отечества” през 1837 г. Завършва обучение към Първи кадетски корпус (1838 г.) и Военно-юридическата академия (1869 г.). Служи в артилерията, преподава във военни училища, след 1869 г. е военен съдия в киевския и в петербургския военен окръжен съд. През 1883 г. е произведен в чин генерал-майор. Публикува стихове и фейлетони в издания като „Отечественные записки”, „Санкт-Петербургские ведомости”, „Наше время”, „Русский вестник”, „Северная пчела”, „Русский инвалид”, „Биржевые ведомости”, „Русское слово”, „Библиотека для чтения”, „Светопись”, „Литературная библиотека”, „Дело”, „Заря”, „Русь”, „Военный сборник” и др. През 1860 г. е редактор на сп. „Журнал коннозаводства и охоты” и сп. „Дамский вестник”, през 1863-1865 г. издава сатиричното седмично сп . „Заноза”, до края на живота си води публицистични рубрики в издания като „Голос”, „Русская речь” и др. Автор е на стихосбирките „М. П. Розенгейм. Избранные стихотворения”, издадени през 1858, 1864, 1883 и 1889 г., на съчинението „Повесть про купеческого сына Акима Скворцова и про боярскую дочку” (1861 г.) и на историческата монография „Очерк истории военно-судных учреждений в России до кончины Петра Великого” (1878 г.). Умира на 7/19 март 1887 г. в Санкт Петербург.
ЧЕРНО МОРЕ
Ай-Петри зъбчато синее в мъгла.
Самотно стоя на крайбрежна скала.
В простора свободен, далече, широко,
ти, Черно море, си разляло посоки!
Завеса лазурна над порива зрим –
небето безкрайно с покрова му син.
Облято с лъчи огледало си гладко
и сякаш си дремеш тъй тихо, тъй сладко.
Обичам прекрасната ти синева!
Наричат те Черно, защо е това?
Не, страшното име ти носиш напразно,
в ден черен си черно, в ден ясен си ясно.
Ти бурно и страшно си в битката там,
когато пристигне жесток ураган,
когато, облечен в гръмовна забрава,
той дръзко покоя могъщ нарушава...
* Ай-Петри – планина в Крим.
ЧЕРНОЕ МОРЕ
Зубчатый Ай-Петри синеет во мгле.
Один я стою на прибрежной скале.
Далеко, широко, в раздольном просторе,
Лежишь предо мною, ты, Черное море!
Как полог лазурный, навис над тобой
Безбрежнаго неба покров голубой.
Облитое солнцем, как зеркало, гладко,
Ты, кажется, дремлешь так тихо, так сладко.
Стою и любуюсь лазурью твоей! –
За что же ты черным слывешь у людей?...
Нет, грозное имя ты носишь напрасно,
Черно ты в день черный, в день ясный ты ясно.
Ты бурно, ты страшно тогда лишь, когда
Борьбы с ураганом придет череда;
Когда, весь одетый в громовыя тучи,
Он дерзко нарушит покой твой могучий...
1863 г.
Електронна брошура
Антология на руската поезия. Руски поети от ХІX век, Е-М
В раздела са включени 101 превода от 46 руски поети, творили през ХІX в.
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев