Александр Пушкин На возвращение государя император

„ЗАВРЪЩАНЕТО НА ГОСПОДАРЯ ИМПЕРАТОР ОТ ПАРИЖ ПРЕЗ 1815 Г.” („НА ВОЗВРАЩЕНИЕ ГОСУДАРЯ ИМПЕРАТОРА ИЗ ПАРИЖА В 1815 ГОДУ”)
Александр Сергеевич Пушкин (1799-1837 г.)
                Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев


Александър Пушкин
ЗАВРЪЩАНЕТО НА ГОСПОДАРЯ ИМПЕРАТОР ОТ ПАРИЖ ПРЕЗ 1815 Г.

Утихна боят, в краища отдалечени
не се дочуват битки и тръби военни;
с гласа на стройни лири от небесна шир
върху земята мрачна слиза светъл мир.

Приключи! Руски царю, славна цел постигна!
Напразно изтерзаха нашата родина,
напразно с флага на безброй дружини там,
с могъща смелост исполинът обвенчан,

вървя към гибел страшно, влачейки верига:
меч огнен бе над димната Москва издигнат!
В мъгла и мрак погасна вражият живец,
помръкна неговият пламенен венец!

Синът щастлив бе изоставен от съдбата
на руски син, под него притъмня земята.
Побягна... Гръм на мъст след него закипя.
От трона падна... Пак въстана... Не успя!

На теб, наш храбър цар, хвала и почит тиха!
Когато вражи полкове се появиха,
опълчи се – наложил броня с шлема стар,
прекланяйки се там пред висшия олтар,

ти меч извади с чест и клетва даде свята
от иго тягостно да защитиш страната.
Разбрахме тази клетва, гордите сърца
с пленителен възторг летяха след отца,

горяха с мъст съдбовна русите, трептяха
и страшна твърдина пред враговете бяха!
„Към мечовете!” – гръмна вик и с вихрен плам,
плющейки, се развяха знамената там;

прегърнаха се с брата брат, със свойте мили
бойците млади обич тъжно разделили,
са в битка. Свобода пламтеше в гневен бой,
с ръка от лед смъртта раздаваше покой!

А аз, далеч от гръм, бях в сянката надеждна
и тихичко цъфтях безгрижен, безметежен!
Уви! Не ме осъди кобният предел
за теб да се сражавам, вражи яд поел!

О, вий в Бородино, на Кулм герои наши!
Видях ви в бран жестока, в боя ръкопашен;
с душа възторжена след братята вървях.
Защо на бойното поле кръв не пролях?

Защо не стиснах меч в ръката си отрадна
и, обвенчан от рани, аз пред теб не паднах,
защо на славата с крилата не умрях?
Защо свидетел на велика рат не бях?

О, как величествен, безсмъртен ти яви се,
срещу врага със синовете устреми се;
челата си открили над гробовен мрак,
народите под бремето на този враг

с възторг разтърсваха веригата си тежка
и с плаха радост питаха съвсем човешки:
„Нима свободни сме? Нима без враг, без бой?
Кой смел е войн? На север кой въстана? Кой?”

Европа стара преклони глава приветно,
допря на царя наш спасител коленете,
с освободената от робски гнет ръка
властта метежна се стопи пред теб така!

Ти, царю наш, при синовете си се върна,
страната в полунощ с възторжен плам обгърна!
Склони смирени погледи да устоят –
лица безбройни радостно, с любов блестят,

дочуй – навсякъде вест радостна се чува,
вик на веселие навсякъде лудува;
тълпа, навсякъде сияе тържество
и ти – в сърцето на Русия божество!

Посрещат вожда на победата дружини.
Старик на възраст, помнеща Екатерина,
се взира в теб с безмълвни, радостни сълзи.
О, царю руски наш, ти шлема не пази

и страшния си меч, щита – защита наша;
излей пред Янус на мира свещена чаша,
с могъща длан сразил на люта бран злина,
дари вселената с желана тишина!

Ще дойде на спокойствието златно време,
ръждив ще бъде шлем, стрелите закалени,
в колчани скрити, ще забравят полет див;
ще бъде селянинът без беди щастлив,

по нивите плугът ще бъде с мир наточен;
в посоки корабите с пътници и стоки
ще разсекат с кърми свободна морска шир;
и синовете на славяните сред мир

с досада от спокойствието си лениво
край старец нявга ще се скупчат мълчаливо
и с жаден слух, а с вехта патерица той
далечен бор на хълм и стан, и боен строй

в праха пред тях внимателно ще начертае
и с думи прости, истински ще ги омая
и прежна слава в разказа ще оживи,
добрия цар през сълзи ще благослови.
   

Ударения
ЗАВРЪЩАНЕТО НА ГОСПОДАРЯ ИМПЕРАТОР ОТ ПАРИЖ ПРЕЗ 1815 Г.

Ути́хна бо́ят, в кра́ища отдалече́ни
не се дочу́ват би́тки и тръби́ вое́нни;
с гласа́ на стро́йни ли́ри от небе́сна ши́р
върху́ земя́та мра́чна сли́за све́тъл ми́р.

Приклю́чи! Ру́ски ца́рю, сла́вна цел пости́гна!
Напра́зно изтерза́ха на́шата роди́на,
напра́зно с фла́га на безбро́й дружи́ни та́м,
с могъ́ща сме́лост исполи́нът обвенча́н,

вървя́ към ги́бел стра́шно, вла́чейки вери́га:
меч о́гнен бе над ди́мната Москва́ изди́гнат!
В мъгла́ и мра́к пога́сна вра́жият живе́ц,
помръ́кна не́говият пла́менен вене́ц!

Синъ́т щастли́в бе изоста́вен от съдба́та
на ру́ски си́н, под не́го притъмня́ земя́та.
Побя́гна... Гръ́м на мъ́ст след не́го закипя́.
От тро́на па́дна... Па́к въста́на... Не успя́!

На те́б, наш хра́бър ца́р, хвала́ и по́чит ти́ха!
Кога́то вра́жи по́лкове се появи́ха,
опъ́лчи се – нало́жил бро́ня с шле́ма ста́р,
прекла́няйки се та́м пред ви́сшия олта́р,

ти ме́ч изва́ди с че́ст и кле́тва да́де свя́та
от и́го тя́гостно да защити́ш страна́та.
Разбра́хме та́зи кле́тва, го́рдите сърца́
с плени́телен възто́рг летя́ха след отца́,

горя́ха с мъ́ст съдбо́вна ру́сите, трептя́ха
и стра́шна твърдина́ пред врагове́те бя́ха!
„Към ме́човете!” – гръ́мна ви́к и с ви́хрен пла́м,
плюще́йки, се развя́ха знамена́та та́м;

прегъ́рнаха се с бра́та бра́т, със сво́йте ми́ли
бойци́те мла́ди о́бич тъ́жно раздели́ли,
са в би́тка. Свобода́ пламте́ше в гне́вен бо́й,
с ръка́ от ле́д смъртта́ разда́ваше поко́й!

А а́з, дале́ч от гръ́м, бях в ся́нката наде́ждна
и ти́хичко цъфтя́х безгри́жен, безмете́жен!
Уви́! Не ме осъ́ди ко́бният преде́л
за те́б да се сража́вам, вра́жи я́д пое́л!

О, ви́й в Бородино́, на Ку́лм геро́и на́ши!
Видя́х ви в бра́н жесто́ка, в бо́я ръкопа́шен;
с душа́ възто́ржена след бра́тята вървя́х.
Защо́ на бо́йното поле́ кръв не проля́х?

Защо́ не сти́снах ме́ч в ръка́та си отра́дна
и, обвенча́н от ра́ни, аз пред те́б не па́днах,
защо́ на сла́вата с крила́та не умря́х?
Защо́ свиде́тел на вели́ка ра́т не бя́х?

О, ка́к вели́чествен, безсмъ́ртен ти яви́ се,
срещу́ врага́ със синове́те устреми́ се;
чела́та си откри́ли над гробо́вен мра́к,
наро́дите под бре́мето на то́зи вра́г

с възто́рг разтъ́рсваха вери́гата си те́жка
и с пла́ха ра́дост пи́таха съвсе́м чове́шки:
„Нима́ свобо́дни сме? Нима́ без вра́г, без бо́й?
Кой сме́л е во́йн? На се́вер ко́й въста́на? Ко́й?”

Евро́па ста́ра преклони́ глава́ приве́тно,
допря́ на ца́ря на́ш спаси́тел колене́те,
с освободе́ната от ро́бски гне́т ръка́
властта́ мете́жна се стопи́ пред теб така́!

Ти, ца́рю на́ш, при синове́те си се въ́рна,
страна́та в полуно́щ с възто́ржен пла́м обгъ́рна!
Склони́ смире́ни по́гледи да устоя́т –
лица́ безбро́йни ра́достно, с любо́в блестя́т,

дочу́й – нався́къде вест ра́достна се чу́ва,
вик на весе́лие нався́къде луду́ва;
тълпа́, нався́къде сия́е тържество́
и ти́ – в сърце́то на Руси́я божество́!

Посре́щат во́жда на побе́дата дружи́ни.
Стари́к на въ́зраст, по́мнеща Екатери́на,
се взи́ра в те́б с безмъ́лвни, ра́достни сълзи́.
О, ца́рю ру́ски на́ш, ти шле́ма не пази́

и стра́шния си ме́ч, щита́ – защи́та на́ша;
изле́й пред Я́нус на мира́ свеще́на ча́ша,
с могъ́ща дла́н срази́л на лю́та бра́н злина́,
дари́ вселе́ната с жела́на тишина́!

Ще до́йде на споко́йствието зла́тно вре́ме,
ръжди́в ще бъ́де шле́м, стрели́те закале́ни,
в колча́ни скри́ти, ще забра́вят по́лет ди́в;
ще бъ́де се́лянинът без беди́ щастли́в,

по ни́вите плугъ́т ще бъ́де с ми́р нато́чен;
в посо́ки ко́рабите с пъ́тници и сто́ки
ще разсека́т с кърми́ свобо́дна мо́рска ши́р;
и синове́те на славя́ните сред ми́р

с доса́да от споко́йствието си лени́во
край ста́рец ня́вга ще се ску́пчат мълчали́во
и с жа́ден слу́х, а с ве́хта па́терица то́й
дале́чен бо́р на хъ́лм и ста́н, и бо́ен стро́й

в праха́ пред тя́х внима́телно ще начерта́е
и с ду́ми про́сти, и́стински ще ги ома́я
и пре́жна сла́ва в ра́зказа ще оживи́,
добри́я ца́р през съ́лзи ще благослови́.

                Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев


Александр Пушкин
НА ВОЗВРАЩЕНИЕ ГОСУДАРЯ ИМПЕРАТОРА ИЗ ПАРИЖА В 1815 ГОДУ

Утихла брань племен; в пределах отдаленных
Не слышен битвы шум и голос труб военных;
С небесной высоты, при звуке стройных лир,
На землю мрачную нисходит светлый мир.

Свершилось!.. Русский царь, достиг ты славной цели!
Вотще надменные на родину летели;
Вотще впреди знамен бесчисленных дружин
В могущей дерзости венчанный исполин

На гибель грозно шел, влек цепи за собою:
Меч огненный блеснул за дымною Москвою!
Звезда губителя потухла в вечной мгле,
И пламенный венец померкнул на челе!

Содрогся счастья сын, и, брошенный судьбою,
Он землю русскую не взвидел под собою.
Бежит… и мести гром слетел ему вослед;
И с трона гордый пал… и вновь восстал… и нет!

Тебе, наш храбрый царь, хвала, благодаренье!
Когда полки врагов покрыли отдаленье,
Во броню ополчась, взложив пернатый шлем,
Колена преклонив пред вышним алтарем,

Ты браней меч извлек и клятву дал святую
От ига оградить страну свою родную.
Мы вняли клятве сей; и гордые сердца
В восторге пламенном летели вслед отца

И местью роковой горели и дрожали;
И россы пред врагом твердыней грозной стали!
„К мечам!” – раздался клик, и вихрем понеслись,
Знамена, восшумев, по ветру развились;

Обнялся с братом брат; и милым дали руку
Младые ратники на грустную разлуку;
Сразились. Воспылал свободы ярый бой,
И смерть хватала их холодною рукой!

А я… вдали громов, в сени твоей надежной…
Я тихо расцветал, беспечный, безмятежный!
Увы! мне не судил таинственный предел
Сражаться за тебя под градом вражьих стрел!

Сыны Бородина, о кульмские герои!
Я видел, как на брань летели ваши строи;
Душой восторженной за братьями спешил.
Почто ж на бранный дол я крови не пролил?

Почто, сжимая меч младенческой рукою,
Покрытый ранами, не пал я пред тобою
И славы под крылом наутре не почил?
Почто великих дел свидетелем не был?

О, сколь величествен, бессмертный, ты явился,
Когда на сильного с сынами устремился;
И, челы приподняв из мрачности гробов,
Народы, падшие под бременем оков,

Тяжелой цепию с восторгом потрясали
И с робкой радостью друг друга вопрошали:
„Ужель свободны мы? Ужели грозный пал?
Кто смелый? Кто в громах на севере восстал?”

И ветхую главу Европа преклонила,
Царя-спасителя колена окружила
Освобожденною от рабских уз рукой,
И власть мятежная исчезла пред тобой!

И ныне ты к сынам, о царь наш, возвратился,
И край полуночи восторгом озарился!
Склони на свой народ смиренья полный взгляд –
Все лица радостью, любовию блестят,

Внемли – повсюду весть отрадная несется,
Повсюду гордый клик веселья раздается;
По стогнам шум, везде сияет торжество,
И ты среди толпы, России божество!

Встречать вождя побед летят твои дружины...
Старик, счастливый век забав Екатерины,
Взирает на тебя с безмолвною слезой.
Ты наш, о русский царь! оставь же шлем стальной,

И грозный меч войны, и щит – ограду нашу;
Излей пред Янусом священну мира чашу,
И, брани сокрушив могущею рукой,
Вселенну осени желанной тишиной!

И придут времена спокойствия златые,
Покроет шлемы ржа, и стрелы каленые,
В колчанах скрытые, забудут свой полет;
Счастливый селянин, не зная бурных бед,

По нивам повлечет плуг, миром изощренный;
Суда летучие, торговлей окриленны,
Кормами рассекут свободный океан,
И юные сыны воинственных славян

Спокойной праздности с досадой предадутся,
И молча некогда вкруг старца соберутся,
Преклонят жадный слух, и ветхим костылем
И стан, и ратный строй, и дальний бор с холмом

На прахе начертит он медленно пред ними,
Словами истины, свободными, простыми,
Им славу прошлых лет в рассказах оживит
И доброго царя в слезах благословит.

               1815 г.



---------------
Руският поет и писател Александър Пушкин (Александр Сергеевич Пушкин) е роден на 26 май/6 юни 1799 г. в Москва. Завършва Императорския лицей в Царско село, близо до Санкт Петербург (1817 г.). Заради връзките му с декабристите и творбите му против самодържавието и крепостничеството на няколко пъти е интерниран. Велик творец, той е родоначалник на новата руска литература и на съвременния руски литературен език. Голяма част от творбите му са шедьоври. Автор е на стотици стихотворения, писани в периода 1813-1836 г., на романа в стихове „Евгений Онегин” (1832 г.), на поемите „Руслан и Людмила” (1820 г.), „Кавказский пленник” (1821 г.), „Гавриилиада” (1821 г.), „Вадим” (1822 г.), „Братья разбойники” (1822 г.), „Бахчисарайский фонтан” (1823 г.), „Цыганы” (1824 г.), „Граф Нулин” (1825 г.), „Полтава” (1829 г.), „Тазит” (1830 г.), „Домик в Коломне” (1830 г.), „Езерский” (1832 г.), „Анджело” (1833 г.), „Медный всадник” (1833 г.), на драмите „Борис Годунов” (1825 г.), „Скупой рыцарь” (1830 г.), „Моцарт и Сальери” (1830 г.), „Каменный гость” (1830 г.), „Пир во время чумы” (1830 г.), „Русалка” (1832 г.), на романи и повести като „Арап Петра Великого” (1827 г.), „Роман в письмах” (1829 г.), „Повести покойного Ивана Петровича Белкина” (1830 г.), „История села Горюхина” (1830 г.), „Рославлев” (1831 г.), „Дубровский” (1833 г.), „Пиковая дама” (1834 г.), „История Пугачёва” (1834 г.), „Египетские ночи” (1835 г.), „Путешествие в Арзрум во время похода 1829 года” (1835 г.), „Капитанская дочка” (1836 г.), на приказни истории като „Жених” (1825 г.), „Сказка о попе и о работнике его Балде” (1830 г.), „Сказка о медведихе” (1831 г.), „Сказка о царе Салтане, о сыне его славном и могучем богатыре князе Гвидоне Салтановиче и о прекрасной царевне лебеди” (1831 г.), „Сказка о рыбаке и рыбке” (1833 г.), „Сказка о мёртвой царевне и семи богатырях” (1833 г.), „Сказка о золотом петушке” (1834 г.) и мн. др. Член е на Императорската руска академия (1833 г.). Загива при дуел с бившия френски сенатор Жорж Дантес на 29 януари/10 февруари 1837 г. в Санкт Петербург.