Юлия Друнина На носилках На носилка

„НА НОСИЛКАХ...”
Юлия Владимировна Друнина (1924-1991 г.)
                Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев


НА НОСИЛКА

На носилка до барака степна
край превзето село, в кръв и прах,
полумъртва санитарка шепне:
– Да живея, братя, не успях...

Пред носилката бойци тълпят се,
чезне младият й взор в света:
осемнайсет са си осемнайсет,
но неумолима е смъртта...

След годините в очи любими
на подкрепящата го жена
зарево от страшен блясък димен
вижда ветеранът от война.

Тръпне, погледът му вън витае,
пуши сред взривения покой.
Жено, остави го сам, сега е
в четиридесет и първа той.

Там, където до барака степна
край превзето село, в кръв и прах,
ах, умираща девойка шепне:
– Да живея, братя, не успях...


Ударения
НА НОСИЛКА

На носи́лка до бара́ка сте́пна
край превзе́то се́ло, в кръ́в и пра́х,
полумъ́ртва санита́рка ше́пне:
– Да живе́я, бра́тя, не успя́х...

Пред носи́лката бойци́ тълпя́т се,
че́зне мла́дият й взо́р в света́:
осемна́йсет са си осемна́йсет,
но неумоли́ма е смъртта́...

След годи́ните в очи́ люби́ми
на подкре́пяштата го жена́
зарево́ от стра́шен бля́сък ди́мен
ви́жда ветера́нът от война́.

Тръ́пне, по́гледът му въ́н вита́е,
пу́ши сред взриве́ния поко́й.
Же́но, остави́ го сам, сега́ е
в четири́десет и пъ́рва то́й.

Та́м, къде́то до бара́ка сте́пна
край превзе́то се́ло, в кръ́в и пра́х,
а́х, уми́рашта дево́йка ше́пне:
– Да живе́я, бра́тя, не успя́х...

                Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев


Юлия Друнина
НА НОСИЛКАХ...

На носилках, около сарая,
На краю отбитого села,
Санитарка шепчет, умирая:
– Я ещё, ребята, не жила…

И бойцы вокруг неё толпятся
И не могут ей в глаза смотреть:
Восемнадцать – это восемнадцать,
Но ко все;м неумолима смерть…

Через много лет в глазах любимой,
Что в его глаза устремлены,
Отблеск зарев, колыханье дыма
Вдруг увидит ветеран войны.

Вздрогнет он и отойдёт к окошку,
Закурить пытаясь на ходу.
Подожди его, жена, немножко –
В сорок первом он сейчас году.

Там, где возле чёрного сарая,
На краю отбитого села,
Девочка лепечет, умирая:
– Я ещё, ребята, не жила…




---------------
Руската поетеса, писателка и преводачка Юлия Друнина (Юлия Владимировна Друнина) е родена на 10 май 1924 г. в Москва. Първите й поетични публикации са от 1940 г. Участва като доброволка във Великата отечествена война, през 1943 г. е ранена тежко от снаряд и оцелява по чудо, след което отново отива на фронта и отново е ранена. Завършва литературния институт „Максим Горки” (1952 г.). Превежда поезия на български, татарски и казахски поети. Член е на Съюза на писателите на СССР (1947 г.), секретар на Съюза на писателите на РСФСР (1985 г.) и на Съюза на писателите на СССР (1986 г.). Народен депутат на СССР (1990 г.). Автор е на стихосбирките „В солдатской шинели” (1948 г.), „Стихи” (1952 г.), „Разговор с сердцем” (1955 г.), „Ветер с фронта” (1958 г.), „Современники” (1960 г.), „Тревога” (1963 г.), „Ты рядом” (1964 г.), „Мой друг” (1965 г.), „Страна юность” (1965 г.), „Избранная лирика” (1968 г.), „Ты вернешься” (1968 г.), „В двух измерениях” (1970 г.), „Светлокосый солдат” (1973 г.), „Окопная звезда” (1975 г.), „Избранное” (1977 г.), „Не бывает любви несчастливой” (1977 г.), „Бабье лето” (1980 г.), „Белые ночи” (в два тома, 1980 г.), „Избранные произведения” (в два тома, 1981 г.), „Продолжается жизнь” (1981 г.), „Мы обетам верны” (1983 г.), „Солнце – на лето” (1983 г.), „Стихотворения” (1984 г.), на повестите „Алиска” (1973 г.) и „Я родом не из детства” (1973 г.), на автобиографичната повест „С тех вершин” (1979 г.) и др. Самоубива се на 21 ноември 1991 г. в Москва.