Михаил Лермонтов - Унылый колокола звон

Михаил  Лермонтов
***Унылый колокола звон

Перевод на болгарский язык:
Марии Шандурковой


***

Тъжовният камбанен звън
в вечерен час неволно моя слух затрогва,
на моята душа измамена напомня
за вечност и бленуван сън.
И ако вятър, скитникът самотен,
премине там по гробищни треви,
сърцето ми със студ не ще обвий:
дълбоко в него е живота.
Съдбата, знам, не ще да умъртви
порасналия в мене жилав гений;
ала какво в света ще го спаси
от хитри клевети, от скучни  наслаждения
и от порока развилнял,
от думи на ласкатели развратни
и от желанията непонятни
на хората със ум незрял?...
Че без подклада ярък пламък
в скалата влажна не гори:
слушателят студен е камък,
веднъж опитай, пробвай, отвори
за него извора сърдечен на блаженство
да може да тълкува, да се приобщи;
в бита не виждал съвършенство,
прекрасното несвикнал да цени,
тъй както оня, в гръд побрал природа  цяла,
се мъчи със страдание да изплати
и гордо земното да победи
с душа божествена за свобода  безкрайна.

1830 или 1831
Превод: 28.02.2016 г.

-----------------------------------------
ТъжОвният камбАнен звЪн
в вечЕрен час невОлно моя слУх затрОгва,
на мОята душА измАмена напОмня
за вЕчност и бленУван сЪн.
И ако вЯтър, скИтникът самОтен,
премИне тАм по грОбищни тревИ,
сърцЕто ми със стУд не щЕ обвИй:
дълбОко в нЕго е живОта.
СъдбАта, знАм, не щЕ да умъртвИ
порАсналия в мЕне жИлав гЕний;
алА каквО в светА ще го спасИ
от хИтри клеветИ, от скУчни  наслаждЕния
и от порОка развилнЯл,
от дУми на ласкАтели разврАтни
и от желАнията непонЯтни
на хОрата със Ум незрЯл?...
Че бЕз подклАда Ярък плАмък
в скалАта влАжна не горИ:
слушАтелят студЕн е кАмък,
веднЪж опИтай, прОбвай, отворИ
за нЕго Извора сърдЕчен на блажЕнство,
да мОже да тълкУва, да се приобщИ;
в битА не вИждал съвършЕнство,
прекрАсното несвИкнал да ценИ,
тъй кАкто Оня, в грЪд побрАл прирОда  цЯла,
се мЪчи със страдАние да изплатИ
и гОрдо зЕмното да победИ
с душА божЕствена за свободА безкрАйна.
---------------------------------------------

 * * *

    Унылый колокола звон
В вечерний час мой слух невольно потрясает,
Обманутой душе моей напоминает
        И вечность и надежду он.
    И если ветер, путник одинокой,
    Вдруг по траве кладбища пробежит,
    Он сердца моего не холодит:
       Что в нем живет, то в нем глубоко.
    Я чувствую - судьба не умертвит
    Во мне возросший деятельный гений;
    Но что его на свете сохранит
От хитрой клеветы, от скучных наслаждений,
        От истощительных страстей,
От языка ласкателей развратных
    И от желаний, непонятных
    Умам посредственных людей?
    Без пищи должен яркий пламень
    Погаснуть на скале сырой:
    Холодный слушатель есть камень,
    Попробуй раз, попробуй и открой
Ему источники сердечного блаженства,
Он станет толковать, что должно ощутить; 
    В простом не видя совершенства,
   Он не привык прекрасное ценить,
Как тот, кто в грудь втеснить желал бы всю природу,
Кто силится купить страданием своим
    И гордою победой над земным
Божественной души безбрежную свободу. 

1830 или 1831