Александр Пушкин - Элегия - Я думал что любовь

Александр Сергеевич Пушкин
Элегия (Я думал, что любовь погасла навсегда)

Перевод на болгарский язык:
Марии Шандурковой

Елегия

Аз мислих любовта - угаснала съвсем,
замлъкнал злият глас на страстите ми бурни,
че радостна звезда е дружбата за мен,   
донесла на страдалеца надежда будна.

Представих си покой на истинския бряг,
че виждам отдалеч ръката как показва
плувците бедстващи във ад
на яростната морска пазва.

Блажен е онзи - казах аз,               
живял свободно и прекрасно,
явил се както пролет ясна,
непомрачаван от страстта,
нестрадал от любов напразна,
не знаел що е плен в скръбта.

Блажен! Но аз съм по-доволен.
Синджира скъсах на скръбта,   
и пак приятел съм... свободен,
житейски мрак по път тъжовен
омаях с чар и красота.

Какво говоря аз... нещастник!
За миг сънувал съм в лъжлива тишина,
но скръбната любов във мене е била,
не е угаснал пламък страстен.

Другарите за веселба повиках аз 
и лирата си исках да настроя с радост,
красавиците млади да възпея пак,
веселията Дионисиеви, Бакхус.

Напразно!.. аз мълчах; безсилната ръка
лежеше, вехнейки, на лира непослушна,
гореше огън в мен - и в мъка равнодушна
аз гледах отдалеч младежката игра.

Любов, отрова в наши дни,
върви с лъжливите надежди.
Душата моя съхрани,
от огъня на парещи копнежи.

Летете, призраци... Амур, не съм аз твой,
върни ми радостта, ти дай покоя мой...
Хвърли единствен мен в безчувствена природа
или отново дай надежда да летя,
и нека да заспя и в тежка самота,
в мечти свободен аз да бродя.

1816
Превод: 05.01.2015 г.

----------------------------------------------

Аз мИслих любовтА - угАснала съвсЕм,
замлЪкнал злият глАс на стрАстите ми бУрни,
че рАдостна звездА е дрУжбата за мЕн,   
донЕсла на страдАлеца надЕжда бУдна.

ПредстАвих си покОй на Истинския брЯг,
че вИждам отдалЕч ръкАта как покАзва
плувцИте бЕдстващи във Ад
на Яростната мОрска пАзва.

БлажЕн е Онзи - кАзах Аз,               
живЯл свобОдно и прекрАсно,
явИл се кАкто прОлет Ясна,
непомрачАван от страстА,
нестрАдал от любОв напрАзна,
не знАел що е плЕн в скръбтА.

БлажЕн! Но Аз съм пО-довОлен.
СинджИра скЪсах на скръбтА,   
и пАк приЯтел съм... свобОден,
житЕйски мрАк по пЪт тъжОвен
омАях с чАр и красотА.

КаквО говОря Аз... нещАстник!
За мИг сънУвал съм в лъжлИва тишинА,
но скрЪбната любОв във мЕне е билА,
не е угАснал плАмък стрАстен.

ДругАрите за веселбА повИках Аз 
и лИрата си Исках да настрОя с рАдост,
красАвиците млАди да възпЕя пАк,
весЕлията ДионИсиеви, БАкхус.

НапрАзно!.. аз мълчАх; безсИлната ръкА
лежЕше, вЕхнейки, на лИра непослУшна,
горЕше Огън в мен - и в мЪка равнодУшна
аз глЕдах отдалЕч младЕжката игрА.

ЛюбОв, отрОва в нАши днИ,
вървИ с лъжлИвите надЕжди.
ДушАта мОя съхранИ,
от Огъня на пАрещи копнЕжи.

ЛетЕте, прИзраци... АмУр, не сЪм аз твОй,
върнИ ми радосттА, ти дАй покОя мОй...
ХвърлИ едИнствен мЕн в безчУвствена прирОда
или отнОво дАй надЕжда да летЯ,
и нЕка да заспЯ и в тЕжка самотА,
в мечтИ свобОден аз да брОдя.

Элегия

Я думал, что любовь погасла навсегда,         
Что в сердце злых страстей умолкнул глас мятежный,
Что дружбы наконец отрадная звезда
Страдальца довела до пристани надежной.

Я мнил покоиться близ верных берегов,
Уж издали смотреть, указывать рукою
На парус бедственный пловцов,
Носимых яростной грозою.

И я сказал: «Стократ блажен, 
Чей век, свободный и прекрасный,
Как век весны промчался ясной   
И страстью не был омрачен,   
Кто не страдал в любви напрасной,
Кому неведом грустный плен.   

Блажен! но я блаженней боле.
Я цепь мученья разорвал,
Опять я дружбе... я на воле —
И жизни сумрачное поле
Веселый блеск очаровал!»

Но что я говорил... несчастный!
Минуту я заснул в неверной тишине,
Но мрачная любовь таилася во мне,
Не угасал мой пламень страстный.

Весельем позванный в толпу друзей моих,
Хотел на прежний лад настроить резву лиру,
Хотел еще воспеть прелестниц молодых,
Веселье, Вакха и Дельфиру.

Напрасно!.. я молчал; усталая рука
Лежала, томная, на лире непослушной,
Я все еще горел — и в грусти равнодушной
На игры младости взирал издалека.

Любовь, отрава наших дней,             
Беги с толпой обманчивых мечтаний.
Не сожигай души моей,               
Огонь мучительных желаний.            

Летите, призраки... Амур, уж я не твой,
Отдай мне радости, отдай мне мой покой...
Брось одного меня в бесчувственной природе
Иль дай еще летать надежды на крылах,
Позволь еще заснуть и в тягостных цепях
Мечтать о сладостной свободе.

1816