Сергей Есенин - Метель

Сергей Есенин
Метель
Маленькая поэма

Перевод на болгарский язык:
Марии Шандурковой

Виелица

Предете дни със свойта стара прежда,
че живата душа не се мени.
Не!
Не се спогаждам с себе си, изглежда,
аз, самовлюбения,
чужд оставам си.

Кога чета, а книгата ми пада,
прозявка идва,
бори ме съня...
А зад прозорец
вятърът ридае,
той сякаш чувства
идваща беда.

Окапал клен
със своя връх почернен
хрипти пресипнал
спомен за небе.
Какъв ти клен?
Той стълб, позорен, беден,
е само за бесило
или сеч.

И първо мене
трябва да обесят
завързали ръцете ми на гръб:
Затуй, че с песни
дрезгави, несвесни,
в родината
аз преча на сънят.

Аз не обичам
песни на петли
и казвам,
ако все пак имах сила,
гърлата им на всичките
изтръгнал бих,
та нощем
песните да спират.

Забравих аз,
че също съм петел,
крещях с все сила
всяка сутрин рано
и бащини завети пропилявах,
сърцето си
във стихове оплел.

Пищи виелица
като глиган,
над който се събрали да го колят.
Студена, ледена мъгла,
не виждаш
близо,
ни далеч какво е...

Луната
кучета са я изяли –
отдавна
няма я на туй небе.
Издърпва нишка
от къделя мама,
беседва със вретеното,
преде.

Котакът глух
в беседата внимава,
лежи, провесил
своята глава.
Страхливите съседи
имат право,
че черна сова
сякаш е пред тях.

Очи се склапят.
Щом ги аз притворя,
явява ми се
приказка една:
показва ми кукиш
със лапа кота,
а мама – вещица
от планина.

Дали съм болен
или не, не зная,
но мисли ме нападат
недобри.
В ушите ми
гробовно се звъни
с ридание далечно
на камбана.

Покойник сякаш
в гроба аз се виждам,
под опелото
тъжно на монах.
Аз мъртвите клепачи
спускам ниско,
монети медни
слагам две на тях.

С паричките   
от мъртвите очи
гробарят, знам,
ще се постопли –
щом ме зарий,
ще отърчи,
да пийне водка,
мен да спомни.

Ще каже силно:
„Виж, поет!
В живота си
той буйствал славно...
Но не надвил на нито пет   
от страниците
в „Капитала”.

1924          

ВиЕлица

ПредЕте днИ със свОйта стАра прЕжда,
че жИвата душА не сЕ менИ.
Не!
Не сЕ спогАждам с сЕбе си, изглЕжда,
Аз, самовлЮбения,
чУжд остАвам сИ.

КогА четА, а кнИгата ми пАда,
прозЯвка Идва,
бОри ме сънЯ...
А зад прозОрец
вЯтърът ридАе,
той сЯкаш чУвства
Идваща бедА.

ОкАпал клЕн
със свОя врЪх почЕрнен
хриптИ пресИпнал
спОмен за небЕ.
КакЪв ти клЕн?
Той стЪлб, позОрен, бЕден,
е сАмо за бесИло
или сЕч.

И пЪрво мЕне
трЯбва да обЕсят
завЪрзали ръцЕте ми на грЪб:
ЗатУй, че с пЕсни
дрЕзгави, несвЕстни,
в родИната
аз прЕча на сънЯт.

Аз не обИчам
пЕсни на петлИ
и кАзвам,
ако всЕ пак Имах сИла,
гърлАта им на всИчките
изтрЪгнал бИх,
та нОщем
пЕсните да спИрат.

ЗабрАвих аз,
че сЪщо съм петЕл,
крещЯх с все сИла
всЯка сУтрин рАно
и бАщини завЕти пропилЯвах,
сърцЕто си
във стИхове оплЕл.

ПищИ виЕлица
като глигАн,
над кОйто се събрАли да го кОлят.
СтудЕна, лЕдена мъглА,
не вИждаш
блИзо,
ни далЕч каквО е...

ЛунАта
кУчета са я изЯли –
отдАвна
нЯма я на тУй небЕ.
ИздЪрпва нИшка
от къдЕля мАма,
бесЕдва със вретЕното,
предЕ.

КотАкът глУх
в бесЕдата внимАва,
лежИ, провЕсил
свОята главА.
СтрахлИвите съсЕди
Имат прАво,
че чЕрна сОва
сЯкаш е пред тЯх.

ОчИ се склАпят.
ЩОм ги Аз притвОря,
явЯва ми се
прИказка еднА:
покАзва ми кукИш
със лАпа кОта,
а мАма –вЕщица
от планинА.

ДалИ съм бОлен
или нЕ, не знАя,
но мИсли ме напАдат
нЕдобри.
В Ушите ми
гробОвно се звънИ
с ридАние далЕчно
на камбАна.

ПокОйник сЯкаш
в грОба аз се вИждам,
под опелОто
тЪжно на монАх.
Аз мЪртвите клепАчи
спУскам нИско,
монЕти мЕдни
слАгам двЕ на тЯх.

С парИчките   
от мЪртвите очИ
гробАрят, знАм,
ще се постОпли –
щом ме зарИй,
ще отърчИ,
да пИйне вОдка,
мЕн да спОмни.

Ще кАже сИлно:
„ВИж, поЕт!
В живОта си
той бУйствал слАвно...
Но не надвИл на нИто пЕт   
от стрАниците
в „КапитАла”.

МЕТЕЛЬ

Прядите, дни, свою былую пряжу,
Живой души не перестроить ввек.
Нет!
Никогда с собой я не полажу,
Себе, любимому,
Чужой я человек.

Хочу читать, а книга выпадает,
Долит зевота,
Так и клонит в сон...
А за окном
Протяжный ветр рыдает,
Как будто чуя
Близость похорон.

Облезлый клён
Своей верхушкой черной
Гнусавит хрипло
В небо о былом.
Какой он клён?
Он просто столб позорный -
На нём бы вешать
Иль отдать на слом.

И первого
Меня повесить нужно,
Скрестив мне руки за спиной:
За то, что песней
Хриплой и недужной
Мешал я спать
Стране родной.

Я не люблю
Распевы петуха
И говорю,
Что если был бы в силе,
То всем бы петухам
Я выдрал потроха,
Чтобы они
Ночьми не голосили.

Но я забыл,
Что сам я петухом
Орал вовсю
Перед рассветом края,
Отцовские заветы попирая,
Волнуясь сердцем
И стихом.

Визжит метель,
Как будто бы кабан,
Которого зарезать собрались.
Холодный,
Ледяной туман,
Не разберешь,
Где даль,
Где близь...

Луну, наверное,
Собаки съели -
Ее давно
На небе не видать.
Выдергивая нитку из кудели,
С веретеном
Ведет беседу мать.

Оглохший кот
Внимает той беседе,
С лежанки свесив
Важную главу.
Недаром говорят
Пугливые соседи,
Что он похож
На черную сову.

Глаза смежаются.   
И как я их прищурю,
То вижу въявь       
Из сказочной поры: 
Кот лапой мне       
Показывает дулю,   
А мать - как ведьма
С киевской горы.

Не знаю, болен я
Или не болен,
Но только мысли
Бродят невпопад.
В ушах могильный
Стук лопат
С рыданьем дальних
Колоколен.

Себя усопшего
В гробу я вижу
Под аллилуйные
Стенания дьячка.
Я веки мертвому себе
Спускаю ниже,
Кладя на них
Два медных пятачка.

На эти деньги,
С мертвых глаз,
Могильщику теплее станет, -
Меня зарыв,
Он тот же час
Себя сивухой остаканит.

И скажет громко:
"Вот чудак!
Он в жизни
Буйствовал немало...
Но одолеть не мог никак
Пяти страниц
Из "Капитала".

1924