Сергей Есенин - Синий туман. Снеговое раздолье

Сергей Есенин
*** Синий туман. Снеговое раздолье
Перевод на болгарский язык:
Марии Шандурковой

***

Снежен простора. Мъглата е синя,
свети лимонено-жълта луна.
Сладката болка сърцето присвива,
нещо си спомня за детството пак.

Сняг пред вратичката прага затрупал.
Точно в такава луна и без стон,
шапка от котка на чело прихлупил,
тайно напуснах аз бащин подслон.

В родния край се завърнах отново.
Някой забравил ме. Помни ме друг.
Тъжно стоя като странник подгонен,
стар съм стопанин на покрива тук.

Мачкам безмълвно аз новата шапка –
с кожа самурена, не по сърце.
Спомних за дядо си, спомних за баба,
спомних за гробища с пухкав снежец.

Там е спокойно, там ще сме всички,
както в живота е – беден, богат –
ето защо аз човека обичам
и ме привлича човешкият свят.

Ето защо аз едва не заплаках,
но със усмивка душата прикрих –
с тази къща със куче на прага
сякаш завинаги аз се простих.

1925

***
СнЕжен простОра. МъглАта е сИня,
свЕти лимОнено-жЪлта лунА.
СлАдката бОлка сърцЕто присвИва,
нЕщо си спОмня за дЕтството пАк.

СнЯг пред вратИчката прАга затрУпал.
ТОчно в такАва лунА и без стОн,
шАпка от кОтка на чЕло прихлУпил,
тАйно напУснах аз бАщин подслОн.

В рОдния крАй се завЪрнах отнОво.
НЯкой забрАвил ме. ПОмни ме дрУг.
ТЪжно стоЯ като стрАнник подгОнен,
стАр съм стопАнин на пОкрива тУк.

МАчкам безмЪлвно аз нОвата шАпка –
с кОжа самУрена, нЕ по сърцЕ.
СпОмних за дЯдо си, спОмних за бАба,
спОмних за грОбища с пУхкав снежЕц.

ТАм е спокОйно, тАм ще сме всИчки,
кАкто в живОта е – бЕден, богАт –
Ето защО аз човЕка обИчам
и ме привлИча човЕшкият свЯт.

Ето защО аз едвА не заплАках,
нО със усмИвка душАта прикрИх –
с тАзи кЪща със кУче на прАга
сЯкаш завИнаги Аз се простИх.

***

Синий туман. Снеговое раздолье,
Тонкий лимонный лунный свет.
Сердцу приятно с тихою болью
Что-нибудь вспомнить из ранних лет.

Снег у крыльца как песок зыбучий.
Вот при такой же луне без слов,
Шапку из кошки на лоб нахлобучив,
Тайно покинул я отчий кров.
 
Снова вернулся я в край родимый.
Кто меня помнит? Кто позабыл?
Грустно стою я, как странник гонимый, -
Старый хозяин своей избы.

Молча я комкаю новую шапку,
Не по душе мне соболий мех.
Вспомнил я дедушку, вспомнил я бабку,
Вспомнил кладбищенский рыхлый снег.

Все успокоились, все там будем,
Как в этой жизни радей не радей, -
Вот почему так тянусь я к людям,
Вот почему так люблю людей.

Вот отчего я чуть-чуть не заплакал
И, улыбаясь, душой погас, -
Эту избу на крыльце с собакой
Словно я вижу в последний раз.
1925 г.