Юрий Поликарпович Кузнецов - Дымок

Юрий Поликарпович Кузнецов
Дымок
http://www.stihi.ru/2010/09/19/4384


Перевод на болгарский язык:
Марии Шандурковой

Пушече

Светът е гол и пуст и  аз - различен.
Животът мина,  сякаш без следа.
Цъфтяха в мене и надежди лични,
но аз горчиви плодове набрах.

Кога  с успех животът ме погали,
то буря ме връхлиташе със вой,
не само Божата искра да вади,
но често ме съсипваше от бой.

В шума Московски, в празните одумки
смутено слушам моята съдба.
Не свети ли месец над селски друми?
Не плува ли пушече над поля?

Загубен между минало и бъдно,
вървя в тълпа, самотен,  непознат,
защо не мисли никой милосърдно,
защо не виждат мойта самота.

Вървя, където вятърът ме носи
догде очите стигат – чак дотам.
И в погледа ми – някъде, изкосо
аз виждам нов живот недоживян.

Не знае той ни глупости,ни глуми,
и не познава моята печал.
Но месецът ще засияе лунно,
в ръцете ни ще плува пушек бял.

2000

ПУшече

СветЪт е гОл и пУст и  Аз - разлИчен.
ЖивОтът мИна,  сЯкаш без следА.
ЦъфтЯха в мЕне и надЕжди лИчни,
но Аз горчИви плодовЕ набрАх.

КогА  с успЕх живОтът ме погАли,
то бУря ме връхлИташе със вОй,
не сАмо БОжата искрА да вАди,
но чЕсто ме съсИпваше от бОй.

В шумА МоскОвски, в прАзните одУмки
смутЕно слУшам мОята съдбА.
Не свЕти ли мЕсец над сЕлски дрУми?
Не плУва ли пУшече над полЯ?

ЗагУбен между мИнало и бЪдно,
вървЯ в тълпА, самОтен,  непознАт,
защО не мИсли нИкой милосЪрдно,
защО не вИждат мойта самотА.

ВървЯ, къдЕто вЯтърът ме нОси,
догдЕ очИте стИгат – чАк дотАм.
И в пОгледа ми – нЯкъде, изкОсо
аз вИждам нОв живОт недоживЯн.

Не знАе той ни глУпости,ни глУми,
и не познАва мОята печАл.
Но мЕсецът ще засиЯе лУнно,
в ръцЕте ни ще плУва пУшек бЯл.

Дымок

Мир гол и пуст, и я не тот, что прежде. 
Вот жизнь прошла, а где её следы?         
Цвели когда-то и мои надежды,               
Но я срывал несладкие плоды.               

Когда удача жизнь мою ласкала,            
То против шерсти гладила грозу,            
Не только Божью искру высекала,          
Случалось, вышибала и слезу.               

Под шум Москвы и праздных околесиц 
Я смутно слышу, что речёт мне рок.         
Не нашей ли деревни светит месяц?       
Не наших ли полей плывет дымок?

В толпе утрат меж прошлым и грядущим    
Иду один, мне даже невдомёк,               
Что здесь никто не думает о сущем,            
Никто не знает, как я одинок.               

Иду, бреду, куда уносит ветер,      
Куда глаза глядят и не глядят.         
Я краем глаза всё-таки заметил    
Иную жизнь на позабытый лад.      

Она не знает наших околесиц,   
Моя печаль ей будет невдомёк.
Но ей и мне сияет этот месяц         
И в руки нам плывёт один дымок.

2000