Баллада

Далеч на север във тайгата
почти до Ямбергската губа,
в самата зима по средата
почти наяве се загубих.
Не чувствах нито своите устни,
ни зъб върху зъбите ляга.
Каквото хвана-го изпусна
и мисълта от мене бяга.
Вървях,не вярвайки във чудо,
макар,че чудно беше всичко:
снегът като постеля лунна
и музикааа...от хор на птици.
Така заспал на свойта крачка
във нещо твърдо се ударих.
Във пън на бор? А,не-барачка.
Човешки глас ме изпревари:
"Как же ты продрог с дороги,
а я вот печь топлю как раз?"
През прагчето като стоного
довлече ме старицата тотчас.
Затопли ме с очи...Със думи...
Със гъбена чорба ме нагости.
Разказах и за Шипка и за Дунав
и за Балкана,дето ни сроди.
Навек запомних тъжната усмивка
и блясъка на грейнали очи.
"Спасибо,мать-й казах на раздяла,-
ще търся вече нашите момчета".
А тя в ответ:"Какво добро начало!
В дома ми скоро ще звучи гласчето"
"Кого ще чакаш още,ти тепърва?"
"Сина си,синко,от четирдесет и първа..."

17.04.1986 г.
Ямбург

Перевод с болгарского Владимшра Андреева:

На севере,тайгой глубокой,
где Ямбургская губа воспалена,
блуждал я долго одинокий.
Морозный дым стоял и тишина.
Я шел сквозь мглу,пугаясь,ледяную,
терялась мысль,
самосознание мое,
но все-ж я шел и шел наудалую
надолго погруженный в забытье.
А лунный снег скрипел под сопогами,
и я уже не верил в чудеса.
Чудесно плыли ели под снегами,
и,в молчаливых звездах,небеса.
Я был в руках судьбы своей игрушкой,
но вдруг я русскую услышал речь.
И как во сне:хозяйка и избушка,
и русская спасительная печь.
"Да как же ты продрог,сынок,с дороги!"
и щей дымящихся поставила на стол.
Хлебая, оживал я понемногу.
Благодарил за хлеб ее и соль.
И про Дунай рассказывал,про Шипку,
и про Балканы, сблизывшие нас...
И я запомнил грустную улыбку,
и добрый свет ее оживших глаз.
"Прощай,сынок,счастливая причина
вас привела,
а,значит,быть добру,
теперь скорей дождусь
домой я сына,
ведь с сорок первого
все жду его и жду..."