Измъчих се, до смърт се изтерзах.
Не мога да съм друга и това е.
С копривата и болките, да, с тях,
направих път - и светъл, и безкраен.
По дяволите всичко да върви!
И разумът, нашепващ, че не бива,
отварата от билки и треви,
уж за забрава... Бавно ме убива.
Като свещичка тихо се топих,
а восъкът рисува сън. Къде е?
Захвърлих всички: Няма и не бих
и завалях... Добър и ненадеен.
И светъл дъжд, и спря да ми горчи,
пелиновата примка - трижди вита,
звезда съм. С неугасващи лъчи,
любимата на вятъра сюита.
Простете ми, щурчета, грях е, знам,
от долната земя не става рай, а,
не може, който нивга не е сам,
да схване лудостта ми. Не докрая.
Ти можеш! Е, не мога, ей ме на,
разумна да съм... То и за кога ли?
Вменете сто, а не една вина..
Обичам го. Разбрали - не разбрали...
Разбрали - не разбрали...
© Copyright: Надежда Ангелова, 2026
Свидетельство о публикации №126110508934
Свидетельство о публикации №126110508934
Рецензии