По любовта ти той ще те познае...

Подгизнала до костите тъга,
побутва ме пак с мокър нос, по кучи,
ръмжи ми тихо: Лятото приключи
и чудо не очаквай ти сега.
Проскърцва в уж умилния ; глас,
метална нотка - смее се насила.
От днес си с мен и като мен унила,
не чакай слънце. То не е за нас.

Усмивките и веселия смях
прибрах и щедро пръснах нафталина,
на вехтошаря, който вчера мина,
стиха ти дадох, песните и тях.
Продадох ги за няколкото гроша,
за чаша вино стигнаха. Почти,
удавих в нея твоите мечти.
Сега си като мен - сама и лоша.

Помолих се на тъжната луна:
Заспа тъгата, виж, ей там пияна,
косите си спусни, за да се хвана,
на любовта си как да изменя?
Каквото искаш, вярвай ще ти дам,
но само измъкни ме от затвора
и глас ми дай - да пея, да говоря,
че вятърът без мен е тих и сам.

Тя спусна тихо плитки - звезден мрак.
Лети! - ми рече. Вече се разденя,
дорде тъгата клюма упоена.
Търси го своя вятър. Знам ли как.
Там някъде е в далнини незрими,
вземи си само шепичката рими,
смеха си тих и като лъч нетраен,
по любовта ти той ще те познае...