И станах в миг съвсем, съвсем обикновена,
сега съм като всички - тих и посивял
е небосводът. Господ там не би живял.
Море не съм, а плитка локва - до колене.
Помръкна ли внезапно звездната Вселена?
От лунен прах ли беше златният воал,
сега навярно той безгласно е изтлял,
душата ми с угаснал метеор сменена.
Прокудих птиците, щурчетата и тях,
за песните им тъй внезапно оглушах.
И вятърът безкрил е и пеша се скита.
И совите са вече сивкави на цвят,
унили нощем към звездите не летят...
Но аз любов съм и надежда... Упорита...
Упорита
© Copyright: Надежда Ангелова, 2026
Свидетельство о публикации №126103102852
Свидетельство о публикации №126103102852
Рецензии