Евтим Евтимов. Реки и мы

Реки и мы

Расту  с одной загвоздкой на уме:
почто не вспять текут в моря потоки
решаясь ли, до смерти не посмев
вернуть перу раздавшиеся строки,

или на месте чистым родником,
землёй рождённым, с нею не расстаться
журча и бьясь под буковым листом,
не истекать, чужого не касаться–

не от избытка ль полноты да в путь,
из тесноты в неведомые дали
равнине горным надвое плеснуть,
испеть своё и впасть всем, что впитали?

В моря потоки с  родины текут–
и я с годами дальше от истока
держу, стихая, свой невспятный путь
по матери тая тоску потомка,

домой уже ни разу не вернусь,
а возвратясь, не буду встречен нею–
и не приму тепло, добро и грусть,
что нажитого ближе и роднее?

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
 



Пораснат ли реките
 
И блъска се един въпрос в ума:
защо реките, станат ли големи,
напускат мълком своята земя,
понесли жал по родни черноземи?
 
Защо не си останат вечно тук,
при извора – една сълзичка бяла,
откърмила ги под листо на бук
и песен, и живот на всяка дала?
 
При тоя връх, сред тези планини
дали за песните им тясно стана,
че търсят непознати ширини
отвъд дърветата, отвъд балкана?
 
И колкото все повече растат,
от своя извор се отдалечават.
Защо е тъй? Стоя на кръстопът
и пак жестокия въпрос задавам.
 
Но върна ли се вкъщи мълчешком,
при майка си, стоя в тъга неясна,
защото аз напуснах своя дом,
като реките също, щом пораснах.

Евтим Михалушев Евтимов
1933– 2016