Душата моя есен е, а тя,
дори и под сланата крие жива,
защото знае колко ; отива,
усмивката на сетните цветя.
Тъгата й все в песен се прелива,
луната моли: Нека полетя,
криле, че нямам, знай е клевета,
сама си ги изплетох. От коприва.
Не сещам студ. Сърцето е Вселена.
Любов е то Сред пясък и слани,
в самия край на зимата родена,
на камък гол, на сипей, на морена,
попитат ли те - смело ме вини,
но ме обичай... Луда, несъмнено...
но ме обичай... Луда, несъмнено...
© Copyright: Надежда Ангелова, 2026
Свидетельство о публикации №126101607644
Свидетельство о публикации №126101607644
Рецензии