В кулата от карти е самотна.
И гласът й тръгна си. Уви.
Сянката - уж вярна доживотно,
даже тя след нея не върви.
В зима си живее снеговита,
преспите високи - до гърди.
Севернякът ноти от сюита,
за вълчици и луна реди,
по стените. Сякаш са гоблени,
уж да топлят, сняг от тях вали,
и в крилете нейни уморени,
скреж забива хиляди игли.
Ако скочи би ли полетяла?
Няма с кой, а няма и къде.
Само в стих се вижда сова бяла,
сетни думи за стиха краде.
Каца върху чуждите первази,
обич е премръзнала. Сама.
Само нея жива да опази
после... скок и полет към дома,
който цял живот изгражда... Кули.
Пясъчни, от въздух и цветя...
утре вятър ще повтаря: Чу ли?
Тя безстрашно скочи и летя,
вярно - беше само три минути.
Малко ли са, много ли? Не са.
Кулата подире й се срути.
Сянката повярва в чудеса...
Сянката повярва в чудеса...
© Copyright: Надежда Ангелова, 2026
Свидетельство о публикации №126100302177
Свидетельство о публикации №126100302177
Рецензии