Недей застава, смугла, между нас,

Във вените й тънки няма мрак.
Изгасват и пак лумват метеори.
Нали жена нощта е, няма как,
обича ли все в стихове говори.
А тя обича вярно и до смърт,
в косите й звезди... потайни сили
и лунната пътека - златен път,
към влюбения, приласкаващ прилив.

Луната е ревнива и без срам,
съблича свойта дреха златоткана.
Поляга на брега: Не ще го дам!
Покорен ми е приливът и знам,
за мен делфин ще стане и в таляна,
ще легне и ще люби с тиха страст,
едниствената, царствената - мене.
Недей застава, смугла, между нас
че ще срутя света ти тънкостенен.

 – Светът без мен, царице, ще е лош –
нощта отвръща. Ще е вечен ден и,
не струва хубостта ти пукнат грош,
щом няма да те гледат удивени,
глупаци - лунатик, или поет,
ще бъдат всички делнични и груби,
люлей се горе... сутринта до пет,
за прилива не питай. Той се влюби,

в нозете ми приседна тихо пръв,
ти бе сърдита... дива и безлунна,
опих го аз със звездната си кръв,
покой да няма, ако го целуна...
Сега от страст трепери денем луд,
като палач и слънцето посреща...
Царувай си в космическия студ,
планета ти си, аз - звезда гореща...


https://youtu.be/MiyGz_-T3AA?si=X106IUyvJaxznAwv