Едва успях, но само с думи я издяла
душата моя върху твърдия гранит
(додето вечно търсиш смисъла прикрит)
тя ; любовта ми е и простичка, и бяла,
усмивка тя е тъй наивно полетяла,
към слънцето дали в надир, или зенит,
криле горят, а тя сияе в ден сърдит,
защото знае ; на заблудите воала
и шепи прах, и кал в очите - просто пръст,
все нявга дъжд от мен по-луд и по-чевръст,
ще ги отмие и забързан ще отмине.
Ще се събудиш ти и ще се питаш сам:
Дали на онзи камък ; хладен, твърд, голям,
любов ме чака? И сред толкова години...
***
© Copyright: Надежда Ангелова, 2026
Свидетельство о публикации №126091601617
Свидетельство о публикации №126091601617
Рецензии