Слънчевият път. Стих на болгарском языке

В ранна утрин, когато росата блести,
Птиците пеят на стария клен.
Тихо се буди сърцето в гъсти,
Спомен за минало, като сладък сън.

Аз вървя по пътека сред треви зелени,
Към планината, дето снягът не среща пролет.
Там са скрити всички мои тайни пленени,
И само орелът над мен високо лет.

Във вечните гори, край бистра река,
Душата ми търси покой и свобода.
Светлината там е лека, дълбока,
И времето спира своя ход за година.

Тук земята помни стъпките на дедите,
На Ботев и Левски свободния глас.
Те ни оставиха знамена и клетви,
Да пазим завета за всеки от нас.

Нека духът светне като златно зърно,
В полето на хляба, който расте под ръка.
Българийо моя, аз те обичам ще държано,
Докле слънцето грее отвъд облаци тънка.

Солнечный путь

В раннее утро, когда роса блестит,
Птицы поют на старом клёне.
Тихо просыпается сердце в глуши,
Воспоминание о прошлом, как сладкий сон.

Я иду по тропинке средь зелёных трав,
К горе, где весна не встречает снега.
Там спрятаны все мои пленные тайны,
И только орёл надо мной высоко летит.

В вечных лесах, у светлой реки,
Моя душа ищет покой и свободу.
Свет там лёгок, глубок,
И время останавливает свой ход на год.

Здесь земля помнит шаги дедов,
Ботева и Левского свободный глас.
Они оставили нам знамёна и клятвы,
Хранить завет для каждого из нас.

Пусть дух вспыхнет, словно золотое зерно,
В поле хлеба, что растёт под рукой.
Болгария моя, я буду любить тебя верно,
Пока солнце сияет за тонкими облаками.