Приказка писана с руни

Когато пак до болка те желая
ще си измислям приказка, оная,
чиито край е вечно недописан,
но в нея не е лято, нито зима,
а е септември и съм ти любима,
тъй, както кротка есен ни ориса.

Копнежът луд съня ми щом размие, 
ще пиша с руни... древната магия,
която стих шепти полуразплакан.
Душа ще съм на сова чисто бяла,
дори да не помисляш за раздяла,
сърцето седем вечности те чака.

Сред всички юди аз ще оцелея,
ще я допишем приказката, в нея,
издайникът ще вехне нецелунат.
Ще стиска свойте сребърници. Жива,
Крилата ни изплитам от коприва,
от щурчова цигулка златна струна,

за обич упорита ще разказва,
а есента ни в златоткана пазва,
ревниво ще запази ръкописа,
на приказката тя е само наша,
поседнат ли в миг луди, на по чаша,
ще я разпитват: Я, кажи кои са?

А тя мъглите няма да раздига,
ще каже: С руни писаната книга,
без край е и такъв не е предречен.
Когато сова вятър луд залюби,
са в своя свят... следата им се губи
там, сред звездите някъде далече...