Днес най-внезапно взе, че си отиде,
от мене поизмъчен (може би)
и моят Муз. От нещо си обиден,
в горите Тилилейски май заби.
Не каза нищо. Хладно кимна само,
въпросът ми виси... Ни: Да. Ни: Не.-
не промълви. Погледна ме през рамо,
да бе повел със себе си поне,
онези щури откачалки триста
и бръмбарите - триста, но по пет...
Сега седя безпомощно пред листа,
студен и празен... и не съм поет.
То и не бях ( ах, толкова съм скромна)
виж вещица съм винаги била,
остава само някак да си спомня,
къде ми е проклетата метла.
Ще тръгва той! Любов, къде без мене?
Обичам те... Далече е... Уви,
след няколко урока по летене,
ще те настигна... Бавничко върви,
че зарад тебе май не съм онази,
тъй лудата, която нявга бях,
но стигна ли те... Господ да ни пази...
и бръмбарите... Да, най-вече тях.
Любов, къде без мене?
© Copyright: Надежда Ангелова, 2026
Свидетельство о публикации №126090907491
Свидетельство о публикации №126090907491
Рецензии