В заблудата , че имаме, че стига ни,
това, с което клетка сме градили,
сърцето и душата - волни цигани,
в решетки вехнат никому немили.
Парченца от небе съшиват криви, но,
разнищва лесно слабатата тропоска,
ноктенцата на нищо вещо скривано,
остава делник тъжен и опоскан,
от орди скакалци... Слепци сме, води ни,
безумна жажда... ала за какво ли?
От хладно безразличие прободени,
треперим нощем... В чаши и бемоли,
превръщаме си болката броиме ги,
на пръсти дните в прашни календари.
Щом нищо в този свят не е завинаги,
клисарят и за нас ще я удари,
камбаната... затуй, додето дишаме,
какво, че много луд и неприличен е,
копнежът ни... тъгата на излишните,
да ги превърнем в клада от обичане....
Kлада от обичане
© Copyright: Надежда Ангелова, 2026
Свидетельство о публикации №126082902294
Свидетельство о публикации №126082902294
Рецензии