Понеже съм научена на нямане.
Не съм покорна, а и нямам страх.
Замерят ме (по навик вече) с камъни
аз упорито вдигам храм от тях.
Натрапват фанатично божествата си,
за клюки ми говорят, за пари,
но знаете ли с дрипи и остатъци,
по-мирно се живее. И дори,
спестяват ми сизифовските напъни,
да нося маска и не ми е жал.
И в мен цъфтят - от нищо неизцапани,
сто лилии... стихът - добър и бял.
Целувам ги след мрак и цветовете си,
разтварят и се смеят. От душа.
Сред пек и суховеи тихо светя си,
към теб вървя и зная - не греша.
В безкрайния Всемир сме запокитени,
на крайчеца му, на самия ръб...
Но щом една любов брои звездите ни,
то нямам време никакво за скръб.
В безкрайния Всемир сме запокитени
© Copyright: Надежда Ангелова, 2026
Свидетельство о публикации №126080501438
Свидетельство о публикации №126080501438
Рецензии