Полека този ден догаря, гасне
неоновите светлини блестят.
От своите копнежи и неясни
картини пак създавам малък свят.
Локалите претъпкани са. Шумно.
Веселие насила. Май разбрах.
Аз тихичко в небесното си гумно,
звезди засаждам... падащи от смях.
Не се докосват... Ако да - по навик,
аз залеза прегръщах до сега
и молех го каквото и да прави,
нощта да не обрича на тъга.
Не се обичат. Никому потребен
и вятърът е. Аз го приютих.
Разказах му, за любовта, за тебе...
и той прошепна този нежен стих.
Денят полека в здрачина се скрива
и сенките превиват се в поклон...
Пред любовта ми - искрена и жива,
сред хорска злост - единственият дом.
Eдинственият дом
© Copyright: Надежда Ангелова, 2026
Свидетельство о публикации №126080107243
Свидетельство о публикации №126080107243
Рецензии