О Георгии Спасове и о лабиринтах его творчества

„ЗА ГЕОРГИ СПАСОВ И ЗА ЛАБИРИНТИТЕ НА ТВОРЧЕСТВОТО МУ” („О ГЕОРГИИ СПАСОВЕ И О ЛАБИРИНТАХ ЕГО ТВОРЧЕСТВА”)


ЗА ГЕОРГИ СПАСОВ И ЗА ЛАБИРИНТИТЕ НА ТВОРЧЕСТВОТО МУ

Затворът е лабиринт, но и градът е лабиринт, животът също е един огромен лабиринт. Може би тази мисъл ще остане в съзнанието ни, след като се запознаем с творчеството на Георги Спасов. Ще бъдем изненадани, до известна степен дори шокирани от художествените открития и творческите експерименти на писателя бунтар, от стройната вътрешна организация на изказа му, от брилянтната непреходност на поезията му, от поетиката, образността и символиката на прозата му, от значимостта, безумието и магията на типажите му. Ще бъдем стъписани пред философската обемност и ценностната плътност на изкуството на Георги Спасов, до голяма степен запълващо непълнотата в панорамата на съвременната българска литература.
Прозата на Георги Спасов! Не философски словоизлияния и самоцелен описателен психологизъм, не бягство от действителността, не напъване да се универсиализира философската, психологическата и моралната проблематика и да се търси някаква самоцелна надсоциална значимост, а критичен поглед към идеологическите ценности на човечеството през последните десетилетия и столетия, опит за разсичане на възела на противоречията в социалната действителност на страната ни, изправяне на човека лице в лице срещу съдбата му; обхождане на Лабиринта като средство за изследване и познание на героите, постепенно откриващи истината за своето съществуване. В този смисъл авторът не просто наднича зад паравана на житейските драми, общественото нецеломъдрие и политическия неморал, а се опитва да събори стените, да оцвети сивотата, да взриви „перпетуум-мобилето на застоя” и да разкаже „цялата мравча история”. Той знае, че „дървото доставя дръжката на брадвата, която ще го отсече”, знае, че Лабиринтът няма обхождане и от Лабиринта няма излизане, но знае също, че човек поне може да се опита…
Георги Спасов е труден писател, защото бяга от привлекателната сладникава визия на посредствените съждения, която би приближила прозата му към масовия читател. Творчеството му е насочено към тези, които са се замисляли над формулата за великолепието и нелепостта на човешката участ, към читателите, които умеят да се наслаждават на цвета и звука на словото, на многоплановия подтекст на фразата и на иронията като инструменти за „разчупване” на съзнанието, да откриват различните философски и афористични пластове на сюжета и повествованието, да правят връзки между типажи, образи и лайтмотиви, отдалечени в политическото време и в литературното пространство.
Изследвайки конфликта между героя и средата, изследвайки сблъсъка между диалектика, метафизика и агностицизъм в един свят, намиращ се и в застой, и в преход едновременно, Георги Спасов не декретира мислите и идеите си, а обсъжда заедно с читателя въпроси за свободната воля и за правото на морален избор, за ценностната система, за съдбата на обикновения човек, за човешкото страдание, за духовното самоунищожение и за грешките на Създателя, като изгражда сложна образна метафорика на действието. Той не само че не търси естетическа дистанция между себе си и персонажите си, а често се отъждествява с тях като непосредствен свидетел и потърпевш, като доброволен изгнаник, отказал се да приеме платформата на неубогата социална действителност, споява връзката между герой и автор в почти автобиографично единство.
Ето, един от героите е тръгнал да убива чудовището с човешко лице и с глава на бик (романът „Лабиринтът на Минотавъра”), но по коридорите на Лабиринта стига до килията на затвора. Там той разсъждава за сътворението, за вселената и за природата, за дългия път на първобитния човек и за гибелта на Слънцето, за „граховите” закони на Мендел и винената мушица на Морган, а също за нелепата действителност и за света, „построен достатъчно здраво и трайно, за да не рухне с рухването на една или друга представа за него”. Около него плуват лъжливите показания на свидетелите, пристрастието на съдиите, идиотизмът на надзирателите, плуват безброй личности и нищожества, всеки от които се смята за център на вселената.
Премерената последователност на действието, пластичната строгост на изложението, драматизмът на композицията и дълбочината на сюжетите в прозата на Георги Спасов дават възможност за изграждането на нетрадиционни, но логични връзки между Книгата на мъртвите на древните египтяни и потока на съзнанието от новия психологизъм, между хаоса и хармонията, безумието и човечността, между логиката и лакърдиите, историята на човечеството и историите от песнопойките на село Бесапара. Литературните герои са ярки и запомнящи се, от тях струи светлина и мрак, преливащи в цялата цветова гама на живота. Те са селяни, интелектуалци, работници, а също певци, мъченици, сатрапи, дори вампири, таласъми, върколаци, гелощини. Дарина и Петко, Цвета, Стоян, Никола, Христо, Танас и Меселим бей, баба Стоила, баба Куна, дядо Тано и Христоско, Драгин Дингила, Цънкача, Таско Истината и Пандо Тръчи-Лъжи, а до тях Адам и Ева, Нютон и Лагранж, Карл V и Филип ІІ, Конфуций, Аристотел, Сократ, Платон, Нютон, Хегел и Айнщайн, Томас Мор и Троцки, Христос и Юда - кавалкада от герои, всеки от които носи своите послания. За лъжата: „Безкрайна яма. Колкото повече доводи събираш в нейна полза, толкова по-голяма става.” За смъртта: „Краят на всички начала. Антиподът на живота. Прабабата на всички мистерии.” За политиката: „Който държи властта в ръцете си, той е историческата необходимост.” Авторът „развързва” героите си и те сами търсят алтернативите на несбъднатото и на невъзможността за себереализиране. За да запазят човешкия си облик и да се преборят с Минотавъра на обстоятелствата и властта.
На героите му не са чужди страхът, лъжата, гневът, малодушието, отчаянието. Понякога Георги Спасов се подиграва с тях, гледа с насмешка наивните им шетни и бягства, поощрява жаргона, диалектните наслойки и шутовщината им, които разчупват леда на повествованието. Търси корените на примитивната им агресия, изследва анатомията на страха им. Съчувства им, съпричастен е към съдбата им.
Защото знае, че те не са замръзнали статуи от образи и спомени, а капки от река, която движи действието. Нищо, че реката изчезва сред затворените пространства на пясъците, нищо, че неприятното, грозното, недостойното, сивотата „ни обкръжава и затрупва непрекъснато, сигурно, неотменно, фатално”. В цялото си творчество Георги Спасов е категоричен, че ние нямаме право да използваме времето на живота си само за умиране. Дори и ако Лабиринтът е в мозъчните гънки на една безкрайна пустиня, сред тази пустиня трябва да открием оазисите на битието си.
Според древногръцката митолотия Минотавърът е чудовище с човешко тяло и с глава на бик. Затворен в Лабиринта на остров Крит, Минотавърът е изяждал изпратените от атиняните като дар на цар Минос юноши и девойки.
Какво друго да добавим? Може би това, че да се пише лошо е много по-трудно, отколкото да се пише хубаво. Тази мисъл на Георги Спасов отпреди 30-ина години, която стряскаше и стряска изкушените от литературното поприще, до голяма степен е обобщение на неговото нестандартно вглеждане в литературния труд.
Този труд, който пълнеше папките му с поезия и проза. Малко от написаното стигна до читателите, докато Георги Спасов бе сред нас - няколко стихосбирки и една книга с афоризми. Част от поезията му е позната на литературните ценители от тези тънки книжчици и от литературната периодика. С нея - с поезията си - той печелеше национални и международни конкурси. Единици обаче бяха хората, които познаваха прозата му. Голяма част от прозата му видя бял свят едва след смъртта му.
За Георги писането наистина бе начин на живот. Бе мисия, колкото и високопарно да звучи. Как иначе да си обясним 40-годишния му труд, „отлежавал” в папките, конфискуван от специалните служби и отново възстановяван - пренаписван, преписван и пак прибиран. Енергията и силата, необходими за създаването на „рожби”, за които знаеш, че ще останат „на тъмно” незнайно докога. И липсата на капка „конюнктура” в създаденото от него. Защото нищо в творчеството му не е остаряло: като етика, като естетика, като стил и слово.
Ако времето обезцени поезията и прозата ми, значи не си е заслужавало да бъдат написани. Нито прочетени. Така разсъждаваше Георги, като се осланяше на присъдата на времето.
А който го познава отблизо, знае колко строго и безпощадно съдеше себе си.
През последните месеци на живота си той се зае да подреди архива си, да го „вкара” в компютъра, за да е готов за… по-добри времена. Не ги дочака. За него участието му в политиката не бе начин на замогване и така и не успя да събере достатъчно, за да „инвестира” в издаване на книгите си.
Да прочетем философския роман на Георги Спасов „Лабиринтът на Минотавъра”! Романът не бе публикуван, докато авторът бе жив, читателят сам ще си даде сметка, че това не е било и възможно по времето, когато е завършен - 1984 г., защото стига до философски и езикови дълбини, до нелицеприятни за властите политически и социални разсъждения.
Повестите „Прозорците на небето”, „Краят на Белия лебед” и романът „Село на баир” са неделими като литературни послания. Идеята за родовата сага тръгва от една студентска курсова работа на Георги Спасов и етнографските проучвания в родното му село Синитево. Лакърдийските му разговори със старците на селото са размърдали и едно друго семе, посято в детството от баба му Зорка (тя ненапразно присъства в текста с името си). Критикът Яко Молхов, който високо ценеше поезията на Георги Спасов и бе един от малкото читатели на прозата му, бе дълбоко възторгнат от ръкописа на сагата. „Такова стойностно нещо не е създавано в българската литература - казва той, - но не си и помисляй, че някой ще разреши публикуването му!” Преработеният от Георги вариант, разделен на две повести и роман, който след смъртта му стига до читателя, е от средата на 80-те години, но авторът оставя по-ранната датировка - 1978 г.
Повечето от разказите на Георги Спасов са писани през 70-те години на ХХ в., а новелите „Сън” и „Сърце на снега” са от първата половина на 80-те години. През последните години на хилядолетието Георги Спасов започна да пише нещо, за което казваше, че трудно може да се нарече роман, но се надява да е литература. Темата бе годините на промяната - малко преди и малко след 1989 г. Написа доста глави, други само започна, като нахвърля идеи и събра огромен фактологичен материал. За съжаление времето не му стигна. За съжаление, защото - преглеждайки записките му - ние се уверихме, че те са извор за една високостойностна литература. А точно такова „преваряване” на това особено българско време - и то от участник в него - все още липсва в литературата ни.
Работил е до последно. Тази издайническа машина компютърът показва, че някои от творбите му са „допълвани” от автора през последните часове на живота му. Тогава Георги е включил компютъра си, но не е успял да стане от него…
Мнозина все още помнят Георги Спасов от времето му в политиката. Стотици, хиляди са приятелите, познатите му, но съвсем малко са онези, докоснали се до кухнята, в която са врели, кипели, умирали и възкръсвали неговите литературни герои. Светът им е интересен и дълбок, дори когато накрая някои от тях оскотяват. Защото са „голи, сред цялото човечество, сред цялата Вселена” - това е „рецептата” на Георги какъв трябва да е героят, който заслужава място на белия лист.
Много е лесно да се редактира Георги Спасов. Няма кой знае какво да промениш освен грешките на машинописките и някои дреболии, свързани с променените езикови правила. Много е трудно да се редактира Георги Спасов. Едно изречение да е оставил недовършено, една дума да е повторил или пропуснал и усещаш, че всеки твой вариант звучи „залепено”.
Какво друго да допълним? Това, че българският читател заслужава творчеството на Георги Спасов, че поезията и прозата му са значима част от българската литература.
Почти всичко е казано. Какво друго да допълним?
Може би това, че Минотавърът е убит от Тезей?



О ГЕОРГИИ СПАСОВЕ И О ЛАБИРИНТАХ ЕГО ТВОРЧЕСТВА (подробное резюме, перевод выполнен с помощью искусственного интеллекта)

Текст представляет Георгия Спасова как выдающегося, но долгое время недооценённого болгарского писателя, чьё творчество оказалось малоизвестным широкому кругу читателей. Уже в самом начале автор вводит главный символ всей книги — лабиринт. Лабиринт понимается не только как тюрьма, в которой оказываются герои произведений, но и как город, общество, история и сама человеческая жизнь. Он становится метафорой сложного пути человека, его нравственных испытаний, поиска истины и попыток обрести внутреннюю свободу.
Далее подчёркивается художественная ценность произведений Георгия Спасова. Автор предисловия считает его прозу одним из наиболее значительных явлений современной болгарской литературы. Особое внимание уделяется философской глубине его произведений, богатству художественных образов, символике, поэтичности языка и оригинальности авторского стиля. По мнению автора предисловия, творчество Спасова восполняет важный пробел в национальной литературе.
Особое место занимает характеристика прозы писателя. Подчёркивается, что его произведения нельзя считать отвлечёнными философскими рассуждениями или психологическими экспериментами ради самих экспериментов. Напротив, философские размышления тесно связаны с исследованием общественной действительности, идеологии, человеческой судьбы и нравственного выбора. Лабиринт становится способом познания мира и человека: проходя через него, герои постепенно открывают истину о себе и окружающей действительности.
Автор предисловия отмечает, что Георгий Спасов не ограничивается изображением социальных пороков. Его задача значительно шире: разрушить ложные представления, разоблачить лицемерие, показать механизмы власти и общественного застоя. Даже понимая, что выйти из лабиринта невозможно окончательно, человек обязан продолжать искать выход и не прекращать борьбу.
Особо подчёркивается, что произведения Спасова требуют вдумчивого и подготовленного читателя. Его книги не рассчитаны на лёгкое чтение. Они адресованы тем, кто способен воспринимать сложные философские идеи, наслаждаться красотой языка, многозначностью символов, иронией и скрытыми смыслами текста. Читатель должен самостоятельно устанавливать связи между историей, философией, литературой и современной жизнью.
Значительное внимание уделяется философской проблематике произведений. Центральными становятся вопросы свободы воли, нравственного выбора, смысла человеческого существования, страдания, ответственности человека за собственную судьбу и несовершенства окружающего мира. При этом автор не предлагает готовых ответов, а приглашает читателя к совместному размышлению.
Далее подробно рассматривается роман «Лабиринт Минотавра». Его герой отправляется победить мифическое чудовище — Минотавра, однако оказывается в тюрьме. Постепенно становится ясно, что тюрьма представляет собой лишь один из уровней огромного жизненного лабиринта. Находясь в заключении, герой размышляет об истории человечества, происхождении мира, развитии науки, философии и цивилизации. Реальное пространство тюрьмы превращается в символическое пространство человеческого существования.
Предисловие подчёркивает необычайное богатство художественного мира Георгия Спасова. В его произведениях рядом существуют крестьяне, интеллигенты, рабочие, исторические личности, философы, мифологические персонажи и библейские герои. Вместе появляются Аристотель и Конфуций, Христос и Иуда, Ньютон и Эйнштейн, жители болгарского села и герои народных преданий. Такое соединение различных эпох и культур позволяет автору рассматривать человеческие проблемы как универсальные.
Большое внимание уделено системе персонажей. Герои Георгия Спасова не идеализированы. Им свойственны страх, слабость, ложь, отчаяние и внутренние противоречия. Писатель иногда иронизирует над ними, но одновременно относится к ним с глубоким сочувствием. Для него они являются живыми людьми, а не носителями заранее заданных идей.
Во второй части предисловия подробно рассказывается о судьбе самого писателя. Отмечается, что при жизни он смог опубликовать лишь небольшую часть своего литературного наследия — несколько поэтических сборников и книгу афоризмов. Основная часть прозы оставалась в рукописях. Некоторые рукописи были конфискованы государственными службами и впоследствии восстанавливались самим автором. Несмотря на это, он продолжал писать, не приспосабливая своё творчество к требованиям политической конъюнктуры.
Автор подчёркивает, что роман «Лабиринт Минотавра», завершённый в 1984 году, практически не мог быть опубликован в социалистической Болгарии, поскольку содержал глубокую философскую критику общественного устройства, власти и идеологии.
Затем кратко характеризуются другие произведения писателя — повести «Окна неба», «Конец Белого лебедя», роман «Село на холме», рассказы и новеллы. Их объединяет интерес к истории рода, памяти народа, болгарской деревне и духовным истокам личности. Источником этих произведений стали этнографические исследования автора и рассказы жителей его родного села.
Особенно трогательно описываются последние годы жизни Георгия Спасова. Он продолжал работать почти до самой смерти, приводил в порядок архив, переносил рукописи в компьютер, надеясь, что когда-нибудь наступят лучшие времена и его книги будут опубликованы. Автор предисловия подчёркивает, что литературное творчество было для него не профессией, а жизненным призванием и настоящей миссией.
В заключительной части утверждается, что творчество Георгия Спасова выдержало испытание временем. Оно не утратило своей художественной силы, нравственной глубины и актуальности. Болгарский читатель, по мнению автора, заслуживает возможности познакомиться с этим наследием.
Финальная фраза — «Может быть, стоит лишь добавить, что Минотавр был убит Тесеем?» — приобретает символическое значение. Она напоминает древнегреческий миф, в котором чудовище оказывается побеждённым. Тем самым автор предисловия оставляет читателю надежду: каким бы сложным ни казался жизненный лабиринт, зло не является вечным, а человек способен найти путь к свободе, истине и нравственной победе.