Лежи нощта неотстъпчива, зла и гола,
леглото ми е малък остров, песъчлив,
до втръсване повтаря стария мотив,
че трябва от луната милост да измоля.
А тя – луната май си счупи ореола,
високо горе просто лик е саможив
и гледа този свят навярно в негатив...
И рой звезди за свита има... тъй охола...
Какво пък, ще повикам нежния си стих.
Веднъж ли, дваж ли аз на скута му тъжих?
Самият просяк – мен прегръща без въпроси.
В очите негови грам гордост не открих,
към теб ме води спътник верен... ням и тих...
Ще стигнем... все едно къде си и с кого си.
Cпътник
© Copyright: Надежда Ангелова, 2026
Свидетельство о публикации №126071107816
Свидетельство о публикации №126071107816
Рецензии