Какво пък толкоз? Някакъв си хълм

И думите замлъкнаха, и те,
преглътна песента ми всяка нота,
макар и нисък твърде за Голгота,
пред мене хълм от камъни расте.
И под крилете се провижда кръст,
надве-натри скован за мене май, а
Поредният пилат така чевръст,
изми ръце (тъй искрено разкаян)

И тръгвам бавно. Жаждата и тя,
стихът да ме последва май се пъне,
наивността покри венеца трънен,
с откъснати по стръмното цветя.
Какво пък толкоз? Някакъв си хълм,
където спра навярно моят дом е.
По равното вървях ли? Нямам спомен...
Летях и падах... никога не съм,

пълзяла и не молих. Никой. Не.
Каквото имах давах щом го иска,
случаен спътник - уж добра и близка,
до мен душа. Остана ми поне,
онази обич... песен е и стих.
Ненужна бе. Ни вино, бе ни хляб, а
привидно аз и немощна, и слаба,
с душа я браних и в сърце я крих...

И само стъпка две, и виждам ето,
в очите ти оглежда се небето,
стотина юди да целуна само
и ще ми бъдеш обич, дом, и рамо...