Иван Николов. Крах десятилетий молчаливых...

* * *
Площадът, който всъщност е агора,
си има свой живот и свой морал;
създаден за присъствие на хора,
най-сетне до един ги е събрал.

Те не жадуват мъст или разплата,
а преживяват своя звезден миг
между езика грапав на плаката
и делничния приземен език.

И покрай всички други изненади,
пронизал ни с пророчески очи,
все някой трубадур ще се обади
и самодеен стих ще прозвучи.

Несъвършени песни на протеста,
не съм единствен, който е открил,
че в тях все пак преобладава жеста
и не достига грижата за стил.

Това не бива, впрочем, да ни плаши,
нали в плавилнята на своя труд
довчера сме ги имали за наши
и още носим сладкия им смут?

И ако свян и съвест ни обземе,
умът едва ли ще се примири:
Да бяхме ги написали навреме,
навярно щяха да са по-добри!…

Иван Николов Иванов
1937– 1991
из. сб."Последните стихотворения"


* * *
Крах десятилетий молчаливых
коллективов и карманных толп–
площадь для собраний говорливых,
гласности отчаянный оплот

в звёздный год смешенья до экстаза
речи приземлённо-бытовой
и плакатно-плоской:
вольный разум
мстит молчанью века сам не свой

и находит же витий умелых
рифмовать живую злобу дня,
чтоб и печень в лихорадке пела–
мало прозе перцу и огня.

Неуклюжесть песенок протеста
на ладони: массовидный гиль
крайних поз и театральных жестов
отметает всякий вкус и стиль.

Но сложили и распели мы их,
тем отринув ночи немоты:
грянули речёвки громовые
лишь бы складно не без красоты.

Их стыдимся на рассвете завтра,
как эксцессы стадности коря;
площадь пробуждается  базаром
однодневки доки не творят.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы