Усмивките си до една събрах,
преглътнати, щастливи, изкривени,
хвърчило пъстро си съших от тях -
да литна в други по-добри Вселени.
Където ще обичаш само мен
и няма самотата да прегръщам,
не искам много. Залък споделен,
прегръдка топла... и небе за къща.
Край цирковите шатри ги открих,
на клоуни сълзите непроляти.
полях го - да разцъфне своя стих,
научих го да чака, докогато,
изгуби ехо звънкия си глас,
защото все заглъхва неизслушан.
Не искам много: Лодка и компас,
сърце за пристан... в него да се сгуша...
че все сред бури плувам. Или в щил,
платната ми висят като парцали.
Не искам много: Вятър среброкрил,
пред заника веднъж да ме погали.
Не искам много
© Copyright: Надежда Ангелова, 2026
Свидетельство о публикации №126062502347
Свидетельство о публикации №126062502347
Рецензии