Сто години кова ти душата ми, в сърп ли преви я?
И какво да пожъна кажи ми в стърнище сега?
Все в очите те гледах, животе и с малко магия,
оцелявах прегърнала нежно онзи тъга,
от която в очите ми нощем луната сия и
си поплаква за нещо, което не е и било.
И превръща в палати от сън тъй задушните стаи,
будна чакам те аз... в отесняло от думи легло.
И понеже не спя, и понеже наяве сънувам денят е,
просто сенчица бледа, безкръвна, дъхът му горчи...
Търпеливата нощ на език за света непонятен,
все шепти ми: Обича те! Знам го! Недей, не плачи...
https://youtu.be/BMFuWNcjGk0?si=ITAhIYCz-SuiJSl5
И понеже не спя
© Copyright: Надежда Ангелова, 2026
Свидетельство о публикации №126062103471
Свидетельство о публикации №126062103471
Рецензии