И до смърт уморен, и е грохнал стихът ми, и сляп е,
за щурци и за славеи някак съвсем оглушал.
Тиха, кротка тъга ръждавее в душата и капе,
и превръща света в топка мека, и лепкава кал.
Всички кости болят и присмива се косът: На дъжд е.
И му вярвам. Без теб за три нощи така остарях.
Впил е зъби в сърцето и вече нарича ме дъще,
онзи моят, изконен прогонван от утрото страх.
Ако плисне порой, ще отмие ли болка и скръб и
ще ме гали ли вятърът с обич добър, среброкос?
И дъгата за мен с нежни стихове тихо закърпил,
ще превърне в авлига в душата ми черния кос?
Ще изгрее ли тя седемцветна – към слънцето път и,
онзи юнския Месец – от мъка и плач замъглен.
Всички тъжни реки и потоци що мрак бе размътил,
ще блестят... сто усмивки в очите на новия ден.
сто усмивки в очите на новия ден...
© Copyright: Надежда Ангелова, 2026
Свидетельство о публикации №126061701380
Свидетельство о публикации №126061701380
Рецензии