Присвивам уморените крила,
не ме помни посърнал образ блед и,
обръгнал воин с пирови победи,
или пък храм с протрити стъпала.
Не съм триумф, или безславен крах,
жена съм. Слаба, нежна... не и грешка,
душата ми ранима и човешка,
такава е, каквато съм и бях.
Ще измълча в преглътната тъга,
сълзите си нагарчащи от сол и,
неверницата в мене ще се моли,
за тебе, както нивга досега.
Молитви много може да не знам,
в черупка твърда любовта да скрия
и все да оцелявам... на магия,
от себе си дори да ме е срам.
И шепичката светещи слова,
трохички са по пътя ти към мен и,
в сърцето ми побрали се Вселени...
не казвай: Нямаш право на това!
Защото аз съм само нежен стих,
и никнат слънчогледи, гдето седна,
приела съм присъдата последна,
без теб да съм не мога... и не бих...
Tрохички
© Copyright: Надежда Ангелова, 2026
Свидетельство о публикации №126061302247
Свидетельство о публикации №126061302247
Рецензии