За книгата на Елена Алекова Зад зелената ограда

Когато се съгласих да представя новата книга на моята приятелка чудесната поетеса Елена Алекова „Зад зелената ограда“, още не знаех с каква непосилна за моите публицистични хоризонти задача съм се заел. Казвам „приятелка“, защото в личния каталог на творческите ми единения тя е редом до моите живи и вечноживи литературни приятели Христо Банковски, Виктор Пасков, Кънчо Атанасов, Николай Искъров, Георги Братанов, Георги Спасов, Траян Първанов, Велизар Николов… Казвам „чудесна поетеса“, защото я смятам за изключително талантлив автор, отличаващо се, неповторимо творческо дарование, уникално явление в двора на съвременната българска литература. Казах „непосилна задача“, защото се почувствах като капка сред стиховъртежа в душевния океан на Елена, за която душата е главен герой в романа на живота.

Пред нас е 14-ата стихосбирка на Елена Алекова, трета от поредицата „Щрихи от…“ – след „Сянка на ангел“ (щрихи от София) и „Природа“ (щрихи от Родопа) – сега „Зад зелената ограда“ (щрихи от душата). Книгата съдържа 248 стихотворения, обединени в 9 поетични структури, свързани с определени времеви периоди през последните 45 години – „Пристан“, „Преди да падне синята мъгла“, „Искам някому нещо да кажа“, „По звездните клавиши“, „Дете на Бога“, „Отгласи“, „Зад зелената ограда“, „Каквото…“ и „Равновесие“.

Поетичният свят на Елена Алекова е сложен и библейски мотивиран. Тя не търси дребни житейски битовизми и декларативни обществени излияния; търси вътрешните битувания, вътрешните пейзажи на душата – състояния, дълбоки философски прозрения и догадки в дълбочината на мисли, чувства и думи. Взира се в гладната пръст на земята и в смисъла на живота, в пътя да гони неуловимото, който е избрала, в небето и смъртта.

Първата част на книгата „Пристан“ включва стихове, писани от 1981 до 1987 г. През 1981 г. населението на Земята е 4,5 млрд. души, а България е белязана с честването на 1300 години от създаването на българската държава, с откриването на НДК и старта на цветната телевизия. По това време девойката от с. Мугла Елена завършва политехническа гимназия „Васил Левски“ и учителския институт „Дичо Петров“ в Смолян, а после следва „Българска филология“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Тя влиза в поезията целенасочено и откровено, търсеща скрития смисъл на всичко земно и усещаща „болките на всеки стих“, с непривични за възрастта й тогава поетични теми, свързани със самотата и смъртта, с болката и надеждата: „Все по-жестоко дните ме браздят…“ (из „Същност“), „Човекът е безкрайно сам. / Гнети ме тази черна самота…“ (из „Стени“), „Не питай за онези часове / в сподавения гняв на самотата… (из „Не питай“), „Да презреш смъртта / и да превърнеш болката в надежда!“ (из „Поет“, 1981 г.). и един цял куплет, нищо особено като образност или творчески решения, но актуален и злободневен и 4 десетилетия по-късно:

„Сред блясъка на чучелата сламени
сърцето ми за всичко се затвори.
И съдят ме жестоки, грозни хора,
задето не приемам грозотата им.“
                (Из „Осъдената“)

Годините между 1987 и 1993 липсват в поетичната хронология на книгата „Зад зелената ограда“. През 1987 г. се ражда пет милиардният жител на Земята, събитията от 1989-1990 г. дават началото на политическия преход в България, а 1993 г. е свързана с конституционната криза в Русия, когато Борис Елцин изпраща танкове срещу руския парламент. В този период Елена Алекова учи и завършва литературния институт „Максим Горки“ в Москва и става магистър по литература, а през 1994 г. защитава дисертация, свързана с руската емигрантска литература, и става доктор по философия.

Втората част на книгата – „Преди да падне синята мъгла“, включва стихотворения, писани от 1993 до 1995 г. Къде и кога е това място, над което ще падне синята мъгла на Елена? Може би е в тихата звездна вечер преди славеевия хор, може би е в глъбините на земята или в глъбините на безутешната душа, а може синята мъгла да е дискретно намигане към политическото безвремие в началото на деветдесетте години. Светът се люшка, вихрят се обществени страсти и граждански тежнения, но тук Елена Алекова сякаш сънува този свят, сякаш се дистанцира от него и го гледа от птичи поглед,търси нови и нови олицетворения на душата, а „светът все по-обречен, все по малък става“.

„Така започва-свършва повестта. / Една душа, съдба. Едно момиче…“, „…където няма мощ и власт плътта / и себе си душата пак намира…“, „Но беше сън, но беше блян неземен, / душата разтревожили без време…“, „Литва от човек душата / и без страх в космичните пространства скита…“, „Душата човешка, душата болежка / с надежда в безкрая се взира…“, „Нагоре, ах, нагоре издига се душата. / А тялото не иска, остава при нещата…“. Мога дълго да продължавам този колаж от творби на Eлена Алекова, защото душата е главен герой в сплитъка на почти всяко от стихотворенията в книгата. Колкото до въпроса къде и кога е това място, ще си позволя да цитирам първия куплет от едно от стихотворенията на Елена:

„Преди да падне синята мъгла,
преди да отзвучи Бетовен в нея
и да угасне всеки порив слаб,
преди смъртта с живота да се слее…“

…и последния куплет от друго нейно стихотворение:

„В звън камбанен и в някаква рима
блесна моето тайнствено име
през безбрежните сини вълни.
Дин-дан-дАн, дин-дан-дАн – на вълни –
мойто тайнствено име звъни.“

Поезия на самотата! Това си помислих, когато разлиствах третата част на книгата – „Искам някому нещо да кажа“, включваща стихотворения, писани през 1995 и 1996 г. На кого и какво иска да каже поетесата? Да си припомним, че тежката политическа и икономическа криза в периода 1995-1996 г. води до банкови фалити, хиперинфлация и масови протести. В тези години Елена Алекова издава своите първи стихосбирки – „И не каза никой защо“ и „Детство“. Нейни литературни герои са не само хората, а и вечността, небосводът, тишината и красотата, в поезията си тя е застанала тихо сред митинга на времето под пробягващите облаци на мисли и предчувствия и самотната й душевност сякаш се лута между световете на сенките и на светлината.

„В безсмислените светове
захвърлени, самички
ние проблясваме без вест
за свойта самоличност.

Без истинските си лица,
без спомена за нищо,
обидени като деца,
бездомни и излишни.“
                (Из „Тече животът ни“)

Всъщност определението „поезия на самотата“ се родее с цялата книга „Зад зелената ограда“, но в третата й част дъждът на съдбата е по-проливен, а сенките от призрачното царство на Аид са по-синтезирани.

„В безкрайната самотност на света,
в безмерната човешка самота
желая да се подслоня у тебе.“
                (Из „Ела, непостижима красота“)

Каква самота! – ще кажете. – Та Елена Алекова е сред най-общителните хора. Има десетки приятели, стотици познати, вероятно хиляди фенове. Активен член е на Съюза на българските писатели, Съюза на българските журналисти, Съюза на учените в България, Съюза на тракийските дружества в България и Тракийския научен институт. Каква самота, какви 5 евро! На кого и какво в крайна сметка споделя поетесата?

„Внезапно зейва някаква врата.
И се взривява земната ти цялост.
Естественото приеми без страх.
И прекрачи в невидимото там…
Страхът е тъй неоправдан и жалък
пред твоята небесна самота!“
                (Из „Бих искала“)

Ето един колаж с поетични фрагменти от различни стихотворения на Елена: „Кажи, нещастнико, къде ще спреш / най-после сам, най-после плах и ничий…“ (из „Под небосвода“); „Още малко – сама. Още малко – без никой и нищо. / Още малко – далече от всички мечти и лъжи…“ (из „Още малко“); „В предвечерната синя мъгла/ ти стоиш в самота неизказана… / с изранена и тъжна душа…“ (из „Пред златистите двери“); „Дали е пъкъл или храм, / дали е демон или ангел – / човек е отговорен сам / за своите и чужди рани… (из „Не може да е по-голям“); „Какво величие в позора! / Каква обреченост в Голгота! / За всичко на света отворен… / За всичко на света затворен… / Човек е толкова самотен…“ (из „В постигането на нещата“).

И:

„Този дъжд е дъжд, за мен изпратен.
Този дъжд вали, вали, вали.
Този дъжд е дъжд на самотата,
на нощта, на ада, на съдбата.
Моят дъжд! Вали, вали, вали.“
                (Из „Този дъжд“)

Лирическа част „По звездните клавиши“ (1997-2000 г.). Какви са тези клавиши и какво става с душите през този период? През 1997 г. излиза стихосбирката на Елена Алекова „Ненужни стихове“, а населението на Земята става 5,9 млрд. души, през 1999 г. се ражда 6-милиардният жител, а през 2000 г. населението надвишава 6,1 млрд. души. Ясно е, че клавиши има в компютърната клавиатура и в музикалната клавиатура, в банкомати, телефони и системи за контрол на достъп, и че тук става дума за клавиши на поезията. Ето няколко: „на времето стрелките се износват“, „и славеите стихнат онемели от ужас пред озъбения делник“, „безумието, огънят, пожара“, „шемети, невнятни словеса, / тишина, светкавици, усмивки“, „безмълвната космическа симфония“…

От звездните клавиши в стиховете на Елена Алекова извира музиката на светове и видения, житейски равновесия, дълбоки философски прозрения и космически кипежи, а поетичната й душа облита двата свята между съня и действителността, между чудовището, което „в делника реален и зъбат“ поглъща „хора, болки, мечти, богове, небеса и човечност“, и пчелите, които „превръщат в мед светлината“.

„И моята непреодолима самота
от Божията самота частица става.“
                (Из „Отлитат тежките причуди на страстта“)

„Каква ли шеметна душа напуска
и своя дом, и свойта самота?“
                (Из „От този ад“)

Ето няколко щрихи от душата на Елена Алекова в части от едно нейно стихотворение.

Пети куплет:

„Затуй си съществувах ей така –
да дишам просто, стихове да пиша.
На крак обядвах, даже спях на крак.
И всичко друго смятах за излишно.“

После шести куплет:

„Веднъж аз нещо пожелах все пак.
Поисках да живея „като всички“:
да имам дом, деца, законен брак
и мъж, когото лудо да обичам.“

И 9 реда по-надолу:

„Не знам какво ме чака, но разбрах:
за истински живот се плаща скъпо.
А любовта, в която няма грях,
човек не може с нищо да изкупи.“
                (Из „От никого живот не пожелах“)

Тук ще вмъкна в рецензията няколко реда от книгата „Природата целува мълчаливо“:

„Вдън небе, където всичко,
даже цифрите умират
и сред грохот галактичен
се заражда Антимирът,

там, в безвремието свети
с ореола си кристален
най-красивата планета
с нежно име Елеале.“
                (Из посветеното на Елена Алекова стихотворение на поета Георги Христов „Вместо посвещение“)

Сещам се, че „eleale“ е част от електронния адрес на Елена, и отново се опитвам да надникна зад зелената ограда на нейните поетични светоусещания:

„Я да видим сега колко гроша душата ти струва –
всички дрешки, дантели, парцали от нея събличай!“
                (Из „Видения“)

В стиховете от следващата лирическа част – „Дете на Бога“, талантът на поетесата, натрупвал през годините своята житейска жарава, просто избухва. Писани са от 2001 до 2003 г., когато населението на Земята е около 6,4 млрд. души. Погледнато към света, в този период са терористичните атаки срещу Световния търговски център в Ню Йорк, а в България Националното движение Симеон Втори измества двуполюсния модел на СДС и БСП. През тези години Елена Алекова издава стихосбирките „Преди камбаните да отзвънят“ и „Прозрения“, както и сборника с литературна критика „По невидимите магистрали“.

В тези стихове бушуват душевни вълнения и поетични страсти, дълбоки философски прозрения, библейски препратки и жестоки поанти. Ето някои „щрихи от душата“ на Елена: „В безкрая между двата свята, / в безкрая между двата бряга, / между мига и вечността…“ (из „Среща“); „Просветне животът и ние със болка го носим…“ (из „Храмът“); „Светът, светът е хаос, мрак и дим, / проблясък след танцуваща надежда…“ (из „Объркани строфи“); „И твърда като камък е земята. / И зъзнат в своя вечен сън телата…“ (из „Последен сняг“); „Човекът е обречен на живота, / тъй както е обречен на пръстта…“ (из „Бъди“).

Свят, където няма грехове и страх, свят между любовта е всичко и любовта е безсмислена, където човекът се разпада на посоки, атоми, птици, звезди, шемети, радости, болки и чувства – „отпреди да се роди“, животът в него е само „магнетичен сън“ и има поддържаща роля, а главен герой е смъртта. Смъртта сякаш добива плът и кръв в тези редове:

„Човек е зареден със свойта смърт
и с болка – от самото си начало,
тъй както просто птиците летят
и цветето увяхва, разцъфтяло.“
                (Из „Нощта, в която“)

Или:

„Сън в съня. Живот в живота. Блясък.
Два квадрата. Хищна гладна пръст.
Заревото в бездните угасна.
От пръстта поникна черен кръст.“
                (Из „В резедата чиста на април“)

Или:

„Аз без нищо дойдох и без нищо
от света ще изчезна,
като стих, като плаха въздишка,
като пламъче звездно…“
                (Из „И смъртта ще приема“)

И все пак сред тъжното тайнство на магнетичния сън на поетесата прозира надеждата, че го има онова „някъде“, където „ще съм нужна насъщно / и престол ще ми бъде небето, / а вселената къща…“. Този баланс между живота и смъртта, тъгата и радостта, смирението и крясъка, страстния хор на щурците и безкрайната тишина, която дава форма на нещата; едновременно и цялост, и отделна част, миг и вечност („Затворя ли завинаги очи, завинаги ще се събудя вече…“), този баланс е характерен за цялото творчество на Елена Алекова.

Сещам се за ярката поетична картина със стареца, умрял от глад и самота сред сенките, навлекли старите палта, които отиват на бал. И препратката към престола в едно от откровенията на св. Йоан Богослов:

„Не, не на бал – на страшен съд,
на оня Страшен съд, когато
за първи и последен път
ще бъде съдена душата.“
                (Из „За всекидневните неща“)

Нови и нови „щрихи от душата“ на поетесата, която тъгува и мечтае, гонена от нощни кошмари, „и да иска да избяга, няма да успее“ и може би ще падне сразена в безпощадната сеч на хорската злоба:

„Аз без памет крещя
и отново в едно се събирам
от безсмъртна душа
и от тяло, което умира…

Има вечен покой
и в покоя – движение вечно.
Оня свят е и мой.
Там на никого няма да преча.“
                (Из „Единство“)

„Брулена от ветрове и страх“, бедна, смешна и добра „в царството на бурени и сенки“, литературната близначка на Елена разбира, че Бог е влюбен в нея:

„Нищо няма да ме съкруши –
аз съм галено дете на Бога!“
 
Но пътят между раждането и смъртта в поезията на Елена Алекова е труден и дълъг, в него се преплитат отчаяние и равновесие, сън и действителност, хаосът на реалността и безпрекословността на Десетте Божи заповеди. Миг и вечност! Този поетичен императив се задълбочава в следващите лирически части на книгата – „Отгласи“ и „Зад зелената ограда“, писани между 2004 и 2013 г. През този период Елена Алекова издава стихосбирките „Дете на Бога“, „Нещо повече“, „Вграждане“, „В градините на залеза“ и „Сънища и скрижали“, книгата с белетристика „Отвъд думите“, публицистичните сборници „Моята България“ и „Сеячът на безсмъртие“, книгите с преводна поезия „Здрач“, „И нека есента изгаря“, „Страна на доброта и светлина“ и „Дъждовен ден“. Удивителна работоспособност! Творческа целеустременост – безрезервно и въпреки!

Затворете очи и посочете наслука към която и да е част от книгата. Където и да попаднете, страниците ще клокочат от образи и вълнения, гняв и усмивки. Отворете очи! Ето няколко куплета от лирическа част „Отгласи“:

„Колко болки, покруси и мъки до днес изтърпях!
Колко светли, добри и красиви неща не почувствах!
Колко грешки невинно, неволно събрах, колко грях!
Колко всичко край мен е жестоко, нелепо и пусто!“
                (Из „Плодът“)
 
„После денят се смрачи. Ято врани закряска.
Облаци, облаци, облаци – черни коне.
Ангели черни се спуснаха в черна каляска.
Някаква черна и остра коса ме одраска.
Нечия бяла душа към небето пое.“
                (Из „Аутодафе“)

И:

„Ще го хвана за гушата тоя безсмислен животец,
ще го стискам, додето в очите му ужас не зърна,
за да види как мъчил е мен методично и кротко.
И за всяка обида, за всяка сълза ще му върна.“
                (Из „Гневно стихотворение с неочакван край“)

И краят на „Отгласи“: „Накъдето и да тръгнеш – светлина. / Накъдето и да трепнеш – светлина…“.

Ето полъх от тази светлина в поетичната триада „Зад зелената ограда“ от едноименната лирическа част:

„Зад зелената ограда
синкава мъглица пада
и в мъглицата се носят
хора, облаци, въпроси.“

Каква и къде е тази зелена ограда, дала име и на цялата книга на Елена Алекова? Дали това е само една непретенциозна поетична приказка за преходността на битието зад портата на сърцето, където литературната героиня е като лека перушинка, или е философско прозрение за границата между „тук“ и „оттатък“, между „там, където е прекрасно, / тихо и прозрачно ясно“ и „по-нататък, там, където / скръб и радост, тлен и слава – / всичко се преобразява“.

Пространствата около тази зелена ограда са безкрайни и в същото време крайни, въпросите, които си задаваме сред шемета на тези пространства, нямат отговори и в същото време имат безброй отговори. Така е в 6-те части на цикъл „Дисонанси“, в 5-те части на цикъл „Вестител“, а и в обикалящите ги стихотворения. Питаме се. Дали всичко е „сън на съня, в който живеем“? Дали е само очакване на „днеска“ и „някога“, или е тегобата да бъдеш разпънат между мрака и светлината, между самотата и очакването?

Много болка има в поезията на Елена Алекова, много стенания, врагове и взривени слънца, вилнеещ песимизъм и тлеещ някъде сред гънките на душата й оптимизъм. Така разчитам щрихите от душата в книгата „Зад зелената ограда“, затова ще си позволя една приятелска препоръка:
 
По-малко облаци, драга Елена, и повече слънца, по-малко душевни терзания и повече душевни триумфи!

Следват 80 стихотворения от лирическа част „Каквото…“, писани в периода 2014-2015 г. Да си припомним, че това е времето, когато светът застава на ръба на нова Студена война с началото на кризата в Украйна и с кървавия халифат на джихадистите от „Ислямска държава“. И че световното население тогава достига 7,4 млрд.

Елена Алекова определя тези стихотворения като центонини. Всъщност жанрът е „центони“ – от латинското cento (дреха или одеяло от парцали), т.е. цитатно стихотворение, създадено с фрази от други произведения, наблягащо на контраста или сходството между оригиналния и новия текст, но Елена обогатява жанровата характеристика до „центонини“, като цитира не само стихове, но и библейски послания, народни приказки и умиротворения, детски залъгалки и текстове на песни. Тук е мястото да се възхитя на удивителната творческа работоспособност и жанровото разнообразие в нейното творчество. Елена Алекова е авторка на добри книги с поезия, проза, преводна поезия, публицистика, литературна критика, мемоаристика. Авторка е на роман в стихове, а преди десетина години издаде стихосбирка със свои центонини.

Но да се върнем към центонините в „Зад зелената ограда“ и да ги съпоставим с другите лирически части на книгата. „Нито риба, нито рак! – ще кажат недоброжелателите на Елена. – Еквилибристика с думи, образи и състояния, поетично салтомортале!“

Цитат:

„Драскам, шаркам ала-бала,
търся думи, търся рими.
Е, виновен е Михаля –
все подканя: „Догони ме!“…“

На пръв поглед тези центонини са несъвместиви с останалите части на книгата, но като се вгледаме по-дълбоко, ще видим, че „парцалените стихотворения“ са още и още „щрихи от душата“ на Елена, част от вътрешното й усещане за цялост в книгата. В тях лиричният й натюрел се разгръща в пространството между сериозните поетични съждения и поетичното развлечение. И там ги има размислите за проблемите и правилата на живота, за душевните хоризонти и тежнения, но поетичният изказ прескача пъргаво между силуета на лиричната крепост и виденията на разкрепостеността, приемащи понякога формата на залъгалки, игри, шеги и пародии. Отново го има триъгълникът между живота, смъртта и душата, но думите са сякаш по-леки, болката е по-избистрена, образите по-пеперудени, а превъплъщенията по-гротескни.

Деветата лирическа част – „Равновесие“, включва стихотворения, писани от Елена Алекова в периода от 2018 до 2025 г. Всъщност това са си 9 отделни стихосбирки, всяка със своя лиричен натюрел и своя образна вселена. „Равновесие“ е своеобразен творчески апотеоз на душата, въздигната до статута на сън и блян, простор и светлина. Душата на човека – многолика и безпределна, наранима и много тъжна; душата, която като несмислена рибка се стрелка под кукичката на живота, но често се превръща в стръв, над която животът размахва своите неведоми заклинания; душата с образа на нощната пеперуда, която се блъска в заледеното стъкло с неистов стремеж да стигне до пламъка на свещта; душата като разлистени предчувствия и надежда. Тя е някъде там – в равновесието „зад зелената ограда“ – между съзнанието и подсъзнанието, между тезата и антитезата, между живота и смъртта, между теми и антитеми, свързани с необята на смисъла и мисълта.
В годината, когато Елена Алекова се ражда, населението на Земята е малко над 3 млрд. души, когато поетесата прописва първите си стихотворения, населението на Земята е около 4,5 млрд., а днес, когато се радваме на книгата „Зад зелената ограда“, живеят над 8 милиарда души. 8 милиарда душИ, всяка със своята житейска галактика. Вселена на душите!

„Щрихи от…“ Стигам до този сякаш логичен завършек на последния куплет от последното стихотворение от последния цикъл на последния от тези три стълба на поетичната трилогия на Елена – София, Родопа, душата:

„Премигва жълтата луна-стотинка.
Светът неистово искри, проблясва,
нахвърлен като скица в пустошта.
Обвързана със всичките неща,
съдби, души, галактики, и аз съм
потребна май за нещо си прашинка.
За миг поне. Поне до сутринта.“
                (Из „Среднощни мисли“)

„Зад зелената ограда“ е една уникална книга със силна личностна душевност. Твърдо смятам, че Елена Алекова е сред най-талантливите представители на новата българска поезия. Фаталната Елена, скандалната Елена, хубавата Елена, Елена, която е безкрайно сама и вечно се сдобива с врагове, Елена, която се е зарекла да гони неуловимото, Елена, която живее на ускорени творчески обороти, Елена, която и до днес очаква „небето да се отвори и от пролуката да се спусне златна стълба“.
Да й пожелаем здраве и още много светли книги и усмивки!
                КРАСИМИР ГЕОРГИЕВ