Отлитат като птици дните белите,
от вятърно звънче кристален звук,
живея в слепотата на неделите,
в които си представям, че си тук.
Поглъща нощи бели алчно нищото,
запалвам свещ и пиша, както знам.
Без огън - шепа пепел е огнището,
пустиня - този свят, ако си сам.
Кого да питам? Вече питах думите
и лято с лавандулови очи,
Разковничето търсих. За безумните...
Смехът му чак до есен ще ечи...
Погледна ме. Видя душата вярната,
сърцето сред коприва тъжен крин.
И каза: По законите на кармата,
не пускат луди в рая. Ни един.
Върви сега. Виж месецът, другар ти е.
Ти имаш огнен дух и волен стих,
да я дочакаш - обичта-разпятие...
И аз съм луд, но вярвай ми - не бих...
И аз съм луд, но вярвай ми - не бих..
© Copyright: Надежда Ангелова, 2026
Свидетельство о публикации №126060504834
Свидетельство о публикации №126060504834
Рецензии