Как искам тя сърцето да послуша
да го изплаче този тъжен стих,
на кръстопътя в нощен час и тих...
Убива ме полека тази суша.
До днес каквото писах и изпях,
аз знам, че всички скитници повтарят,
тъгувам аз - за мен, за теб, за тях,
пелин налива в чашите кръчмарят.
Как искам в миг душата да погали
внезапен топъл вятър (малко луд)
уж пролет е - умират там от студ,
слова и звуци. Вият зимни хали.
На път, без дом, без ближен, без любим,
вървях, кози където се катерят,
мъгла не заслепи ме, нито дим,
присядаше ми... с юдите вечерях...
Как искам... тази ризница тежи ми.
Кажи ми пак стените, че са дом,
дългът любов... И ще си тръгна щом
в светулки се превърнат мойте рими.
Или тръгни, ръката си подай,
не обещавам... Само те обичам...
Дъжд ми бъди... и вятър, топъл май,
оазис, в който суши коленичат...
Дъжд ми бъди
© Copyright: Надежда Ангелова, 2026
Свидетельство о публикации №126051507288
Свидетельство о публикации №126051507288
Рецензии