Помня тихия храм. Бе отдавна, но знам,
Божеството рисувано молех:
Дай ми мъничък знак. Научи ме, Ти, как,
да се скрия в черупка от орех.
Имам бурна душа. Дъждовете теша,
урагани смирявам, но ето
не за мен се усмихва небето.
Много млада ли бях? По-различна от тях?
И тогава все стихове пишех.
Сред обиди и студ бях аз огънят луд
изгорил ги... прогледнал, че Свише,
е луната сега. В седемцветна дъга
обещание няма да има...
Станах силна... за двама, за трима.
Пях и плаках без звук и от там, и от тук,
все си тръгвах. По друмите скитах.
Всички молеха: Дай! Към фалшивия рай
бе пътеката с тръни покрита.
Днес не вярвам в това, що се крие в слова.
В урагана се влюбих... и ето
вече с глас ми се смее небето...
Вече с глас ми се смее небето...
© Copyright: Надежда Ангелова, 2026
Свидетельство о публикации №126051007312
Свидетельство о публикации №126051007312
Рецензии