Очакваш милост ли? Недей!

Зелени слънчеви очи,
отваря май и е готов,
или докрай да си мълчи,
или с най-нежната любов,
света претръпнал да дари,
розовопръстите зори,

да галят нежно ден след ден
до смърт раненото небе.
И да си кажеш удивен:
Животът сякаш мой не бе
и все за другите живял,
ще стана утре прах и кал.

И кой ще те спомене? Как?
Не ще е важно. Пръст, ковчег
два метра стигат... Вечен мрак...
Дали ще кажат: Път нелек,
измина? Или сто вини,
пак клюката ще ти вмени?

Животът ще си продължи,
ще дойде лято, есен, студ,
додето кръстът издържи,
ще пише : Тук почива луд,
раздал душата, като хляб
в човещината своя слаб.

Той къта, сбира и гради,
преглъща залъка баят,
без него тъй, като преди,
върти се из Всемира свят,
пречупил всеки идеал...
Не си живял? Да си живял!

Затуй в очите гледай май,
кръгът порочен затвори!
Ще чуеш (само пожелай)
стотици славеи в зори.
Не чакай миг... Обичай! Пей!
Очакваш милост ли? Недей!