На времето духът ми се опълчи
не се научих ( вечно в час не бях)
да вия с бесни глутници по вълчи
с хиени да се кискам като тях.
Крила приши ми и рога ми даде,
в очите за зеници - две звезди
в душата - славей, а в сърцето жаден,
за обич вятър - да ме възмезди,
животът ми. С перце не ме погали,
добър към мене беше ли? Не бе,
сред лешояди, мишки и чакали,
изкърпвах с думи дрипаво небе.
Недей ме пита на една ли клада
се топлих сред катранен мрак и мраз,
летях безкрила, от високо падах,
но не пълзях и не шептях без глас.
Търпението мое вечно кът е,
фучи и съска огънят... Овен.
Вода от кален извор и размътен,
не го гаси... До съдния ми ден,
такава ще съм искрена. Горещо,
или студено... Буря по съдба.
Да, боса съм. Да питаш друго нещо?
И най-високо литвам от ръба...
И най-високо литвам от ръба...
© Copyright: Надежда Ангелова, 2026
Свидетельство о публикации №126042408686
Свидетельство о публикации №126042408686
Рецензии