От лоши вести, политика, кърви,
на времето започва да му писва
и уж бе ден и пролетен и първи,
дърветата навън не се разлистват.
От атентати, машинации мръсни
все лястовици черни се завръщат,
надеждите ни бели са невръстни
и не приемат този свят за къща.
Сирашка участ – мръзнеща и гладна
земя в окопи, гробища и рани,
не чакат цвят и дъждове да паднат,
а милост, та душите да нахрани.
Луната е озъбена по вълчи,
разбиращо липите голи кимат...
На людското човекът се опълчи
и вместо пролет ледников е климат.
И щъркелите уж са бяло-черни,
перцата им по-сиви са от смога,
един поет (какъв Тома Неверни)
се пита с думи аз дали ще мога,
да стигна до небесните чертози?
Че никой съм – самотен, тъжен дребен...
Ако ме чуваш, Господи, помози,
че този свят си има само Тебе.
Tози свят си има само Тебе
© Copyright: Надежда Ангелова, 2026
Свидетельство о публикации №126032203213
Свидетельство о публикации №126032203213
Рецензии