За светица недей ме нарочва,
в мен неделите слепи са все,
аз съм плевелът в рохкава почва,
лепкав репей по улично псе.
Кукувичата прежда съм ниска,
що препъва несмели нозе,
този свят ме научи да искам
само обич, че другото взе.
И за майка не ставам отдавна,
синовете – хиляда по три,
тъжни стиха. И линия равна,
зад която животът се скри.
Аз дързък ескиз на бетона,
що очите ви мъжки краде.
И оставам дори да ме гонят,
аз решавам с кого и къде.
Аз съм твоята лунна любима,
дъщерята на месецът млад,
ледовете от топлия климат,
потопяват познатия свят.
Всеки ден съм еднаква и друга,
тази дето все с песен скърби...
Невенчаната твоя съпруга,
с пръстен – всичките женски съдби...
За светица недей ме нарочва
© Copyright: Надежда Ангелова, 2026
Свидетельство о публикации №126030709243
Свидетельство о публикации №126030709243
Рецензии