Душата на твореца от кристал е,
заспиват в нея сънени цветя
и нежен вятър с думите погален
си мисли: Уморих се да летя.
Ще легна само миг, да си почина,
пчеличките да слушам как жужат,
кръстосвах го година след година,
нашир и длъж огромния им свят.
Нагледах се на красоти така е,
но болката е повече. О, да.
И пясъкът – безброен и безкраен,
но дваж по-твърд в душите им леда.
Постлах ти, ветре, сенчицата лунна,
възглаве – облак. Славеев рефрен...
И с дъх на люляк щом те аз целуна,
навеки ще обичаш само мен.
Не знам това наяве, или в сън е,
(а всъщност знам) Бленувана тъга,
полека да свали венеца трънен,
най-ласкавият вятър досега.
Да каже нежно: Нося черно-бяло
от щъркели долитащи перо,
света ще пренапишем... Отначало,
ти в стих и песен, аз – в сърце добро...
Не знам това наяве, или в сън е
© Copyright: Надежда Ангелова, 2026
Свидетельство о публикации №126030106961
Свидетельство о публикации №126030106961
Рецензии