Той идва тихо, носи ми звезди,
в косите ми дали ще грейнат, не ли?
Целува тази бръчка, що бразди
челото ми и врели-некипели,
разказва ми стихът и аз от тях,
когато прихна чувствам се щастлива
а той прошепва: Много ти отиват
звездите и искриците от смях.
До празната трапеза с мен седни
и вино има. Да ти сипя? Да ли?
Вечерите ни с тебе са едни...
След тях стотици песни сме изпяли.
А можех днес да ти омеся хляб,
от любовта си. И да те нахрани,
но побоях се... знам, че сме венчани,
в небесна книга... Ангелът ни - слаб.
Напие ли те старото вино,
леглото ти отстъпвам. Вече спиш ли?
Ех, обич моя, тъжни и излишни,
дали ще се прегънем с теб? Дано.
И ти го знаеш, а и аз го знам,
съдба това е, а не е присъда,
от рая някой ден ще ни изпъдят,
но все едно... Дори не сме за там...
Oт рая някой ден ще ни изпъдят
© Copyright: Надежда Ангелова, 2026
Свидетельство о публикации №126022409600
Свидетельство о публикации №126022409600
Рецензии