Това е. Друго няма

Загърбила света, така злорада,
седи и пише бързо лист след лист,
последния оставила е чист
съдбата. Утешителна награда.
Танцуващата с хорските души
падение предрича и летене:
– На този лист – ми каза, ти на мене
един-единствен стих ми напиши.

И седнах там, под лампата мъждива,
(с перо от ангел пишех първи път)
а думите си  все от кръв и плът
ги виждах... С ориста шега не бива.
Тя бенчицата с форма на луна,
сама ми даде... уж целувка лека...
Поетът в мене питаше човека:
Със стих един какво ще променя?

И станах тиха... Мракът ме погали,
потръпнах кадифено – златен прах
се сипна от звездите като тях,
написах думи нежно засияли.
Приглади листа сбръчкана ръка
прочете и повтори, и потрети...
За нищо ли не молиш? Не, къде ти,
сама си ме отгледала така.

И ти жена си, като мен. Ранима,
и носиш го на рамо този свят,
до люлки черни кръстове стоят...
И давам ти най-светлата си рима.
А ти ми дай любов – да полетя,
но истинска последна и голяма,
на тръни свикнах... посади цветя,
в сърцето ми. Това е. Друго няма.