Стая номер 6

Когато коварна болест връхлети любим човек...
 
 
Стаята с прозорци към дървета.
Под тях – градинка и алеи.
Гълъби, цветя и пейки.
И топли слънчеви лъчи,
далечни.

А в стаята - легло и стол.
И кислородна маска.
До леглото стойка за системи,
вливащи живот във вените,
очи застиващи  да топлят.
Емоции затихнали  да будят.
...
Все тук, все в тази стая.
Отново и отново в нея,
на същото легло
и в неподвижност. 
И нощ и ден...
Ден и нощ,
превърнати  в едно.

Жестока и коварна болест.
Изцежда силите до капка.
И кашлица. .. и хрипове
и пресекулно дишане,
превърнали се в неизменност.

Какво се случва с теб,
какво ли те очаква,
защо мъчително е  дишането.
Защо, защо, защо?! ...
Да можех, щях да те заместя.
Да можех, бих ти дала сили.
...
Да можех...
да, да можех,
живота си ще разделя със него.
Дори  ще се откажа
от мойта половина,
за да даря  и сили и живот!
 
.  . .
 
Тогава...
Не усещах  болка,
не усещах страх,
всичко беше празно в мен.
Не знам дали живеех, къде бях...
Не усещах нищо.
Превърнала се бях във празнота.
Дишах ли, не дишах ли, не знам.
Бях едно безмълвие  молитвено
 отправено към Бога...
И Бог направи чудо.
 Докосна го. Спаси го.
 И върна му живота.
Сега...
Каквото и да кажа,
няма да достигнат думите,
с които аз на Бога да благодаря
за тази милост, която ни я даде!!!
В сърцата ни е Неговото Свято Име.