В очите гледах винаги живота
без страх. И за секундичка не съм
се взела насериозно и Голгота
пред себе си не виждах – само хълм.
За скитници, лъжци, или поети
бе хан душата, или беше храм?
Накарах всяка дума да засвети,
звезди не зървах – знаех, че са там.
Сърцето ми покълва. Много пъти.
В пустиня и сред блато – жилав стрък.
И смяха ми се: Толкоз е умът ти –
вълчица ли си, то търси си вълк.
Мълчах си. Само в стихове говоря
и звуци, ако думите са кът.
Вълчиците обичат като хора,
и повече... Обичат и до смърт.
Вълчиците обичат като хора
© Copyright: Надежда Ангелова, 2026
Свидетельство о публикации №126020705362
Свидетельство о публикации №126020705362
Рецензии