В две топли длани ще ги събера,
кокичета – за пролет закопнели,
огряват с нежност ледните недели,
усмихва се и става по-добра,
а зима е, уж с вълчи нрав и зла,
загризала света и вечно гладна,
снежинките прегръща – да не паднат
върху цветята. Шепот на крила,
дочува тя сред скреж студен и блед,
и знае – пролетта света прелита,
в душиците им нежни тя е скрита,
в стиха на някой полудял поет.
И ще погали с ласкава ръка,
южнякът всяко стръкче, подранило,
небето ще е шарено хвърчило...
От памтивека още е така...
А после... но е рано за това,
ще тръпне в унес пролетен земята,
стрели от злато слънце ще размята...
Една за мен и аз ще уловя.
И ще възкръсне моята душа...
Стиха си днес с кокичета ще кича
и знам, дори по-тих от сянка птича,
е мой южнякът... Мой е. Не греша.
Стиха си днес с кокичета ще кича
© Copyright: Надежда Ангелова, 2026
Свидетельство о публикации №126012710137
Свидетельство о публикации №126012710137
Рецензии